петък, 7 юни 2013 г.

Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – последна част


Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – последна част:

Представяме ви в няколко части история на Калофер от Д.Х.Гендов. Писана е през 1907 г. Текста е автентичен, без никакви корекции, така както го е писал автора.

Църковниятъ въпросъ. Къмъ 1855. година се повдигна църковниятъ въпросъ. Отъ Пловдиския окрѫгъ бѣшe изпроводенъ Д-ръ Стоянчо Чомаковъ да действува въ Цариградъ. Тоя човѣкъ срѣщу едно скромно възнаграждение стоя много години въ Цариградъ, като напусна въ Пловдивъ приходната си работа. Околните градове и села въ неделя православна всѣка година изпровождаха по единъ свещеникъ и единъ старейшина въ Пловдивъ, които изслушваха годишенъ отчеть за дейностьта на своя преставитель въ Цариградъ и му предвиждаха за бѫдещата година възнаграждението 200 лири турски платими отъ градовете. Той водеше преписка съ пловдиското настоятелство, което, всѣка година се избираше. Прѣдставительтъ въ Цариградъ прѣстана да работи, когато се основа екзархията.

Фердинандовъ връхъ. Н.Ц.В. Българскиятъ князъ Фер- динандъ I. въ 1888 и 1889 година и августейшата му майка Н.Ц.В. княгиня Клементина идваха и живееха въ Калоферъ по неколко дни по време беридбата и варението на триндафила. Той обиколи целия балканъ и достигна до най-високия връхъ на Стара-планина Юмрукчалъ, придруженъ отъ г. Кирилъ Ботювъ, тогава полковникъ, сега генералъ. За споменъ на това събитие казания върхъ нарекохме Фердинандовъ. На тоя връхъ биде поставенъ камененъ стълбъ, подписанъ отъ Н.Ц.Височество и отъ предружаващите го. При това събитие има една тайнственостъ на Божието провидение. Въ тежките за българския народъ времена, Христо Ботювъ заедно съ брата си Кирила и неустрашимите имъ другари при низкия Дунавъ съ кръвни жертви поискаха да изкупятъ свободата на България; и сега на най-високия връхъ въ свободна България останалиятъ, живъ Кирилъ Ботювъ, висшъ офицеръ отъ българската армия, подписва и той тоя камененъ стълбъ заедно съ Българския князъ. А това е знакъ, че Богъ покровителствува и увенчава съ успехъ справедливите прѣдначинания на Българския народъ.

Българската църква въ Цариградъ. Много отрано болшинството отъ първенците българи въ Цариградъ бѣха калоферци. Видните търговци Хр. Тъпчилещовъ и. Никола Тъпчилещовъ и подрядчиците на турската войска хаджи Иванъ Трифоновъ, Иванъ Спасовъ и Генко Филовъ туриха идея за въздигане българска църква въ Цариградъ до гръцката патриаршия. Но това се сбѫдна едвамъ следъ Кримската война. Стефанаки-бей, родомъ отъ Котель и висшъ чиновникъ въ Цариградъ, подари конака си на Фенеръ.
Тоя конакъ биде превърнатъ на църква св. Стефанъ, на метохъ и на училище. Следъ това братя Тъпчилещови заедно съ братя Гешови отъ Пловдивъ изразходваха 600 хиляди гроша, та направиха кея край морето и туриха основите за новата църква, върху които следъ освобождението българскиятъ народъ въздигна новата великолепна желязна църква. Народното събрание изплати на Бр. Тъпчилещови и на Бр. Гешови народния дългъ за кея и за основите на църквата.

Евпраксия Гешова, игумения на Калоферския женски монастирь. Следъ Кримската война помина се братъ й Хр. Гешовъ родомъ отъ Карлово и търговецъ въ Виена. Понеже бѣше безъ наслѣдници, тя получи наследство отъ него и съ тия пари въздигна църквата, която и днесъ съществува въ тоя монастирь.

Първиятъ български параходъ въ Цариградъ. Мнозината калоферски търговци и други заедно съ тѣхъ, като знаеха, че Австрийската морска компания Ллоидъ отъ единъ параходъ е почнала, а следъ Кримската война имаше 50 парахода, се съдружиха и купиха отъ Англия единъ параходъ за 12 хиляди английски лири и го туриха да работи между Цариградъ и черноморскитѣ пристанища. Но следъ една година се увѣриха, че българинътъ не е още узрелъ за морякъ, та върнаха парахода въ Англия и го продадоха съ 6 хиляди лири загуба.

Иванъ Дочооглу. Тоя човекъ бе калоферецъ. Макаръ че и не взема некое видно место въ историята на Калоферъ, но давамъ името му за единъ примеръ, като богатъ човекъ, безъ жена и безъ деца бекяринъ и който умре като най-беденъ сиромахъ. Той като подрядчикъ на турската войска следъ освободителната война имаше готови въ кесията си 120 хиляди лири турски, но като човекъ съ тесенъ крѫгозоръ и като мислеше да живее вечно само физически, защото за бѫдешето нито понятие имаше, той не пожела нито една лира да даде за некакво благодеяние за Калоферъ или за общото отечество. Само за да обезпечи личностьта си предъ турското правителство, презъ освободителната война, когато комисия за доброволни помощи ходеше изъ Цариградъ, той даде 10 хиляди лири турски помощь, ако и да знаеше, че въ това време хиляди човеци въ Калоферъ останаха безъ кѫщи, безъ дрехи и безъ храна. Азъ съ съжаление изтъквамъ тая печална постъпка на моя съотечественикъ, който имаше възможность да си създаде славно име.

Преди изгарянето на Калоферъ се говореще, че той преди други 100 години билъ горелъ и пакъ отново построенъ. Обаче, никакви предания немаше, за да се узнае, при какви обстоятелства е изгорѣлъ.
Сега слѣдъ 70 години ще излезе пакъ сѫщото, само че ще се знае, че е изгорѣлъ при освободителната война и се е отново построилъ. Но че при това изгаряне имало 500 човѣци стари, болни в дѣца, които при настѫплението на турските войски и башибозуци не сполучиха да избѣгать и бидоха убити и че З-400 фамилия, и то по-заможнитѣ, не се вечь върнаха въ Калоферъ, а се заселиха по разни градове изъ България — нищо не се знае. Ето защо трѣбва, догдѣ още не е късно и невъзможно, читалищното настоятелство, въ което влизатъ интелигентни мъже, старателно да изпита и изучи, колко поименно човеци станаха въ това врѣме жъртва и колко тоже семейства се изселиха; па да състави списъци и брошури и безплатно да ги раздаде изъ Калоферъ и да где изпроводи на ония фамилии, които сѫ се изселили, та за въ бъдеще да знаятъ произхождението си. Разноските, за отпечатване на подобни брошури не ще съставятъ нѣкоя голяма тежнина за общинския бюджетъ.

Тия мои бѣлѣжки давамъ, доколкото можахъ точно да помня и да оцѣнявамъ. Къмъ моитѣ съотечественици остаямъ съ почитание.

София, 13. май 1907. год.