четвъртък, 11 април 2013 г.



Калоферец зареждал с обувки, дрехи и месо турската армия
Търговецът Христо Тъпчилещов изградил църквата “Св. Стефан” в Истанбул
Българинът финансирал екзарх Йосиф да завърши Сорбоната в Париж
Днес малцина са чували името на българския търговец Христо Тъпчилещов (1808-1875), въпреки неговата усилена родолюбива дейност. Той е роден в Калофер, в семейството на абаджия и има пред себе си за пример трудолюбието и патриотизма на своите родители. Дългото му търговско поприще, неуморната му дейност по българския черковен въпрос, готовността му да даде навсякъде своята щедра помощ с тежка дума и пари, го превръщат в един стожер на българщината през най-важните за нас политически десетилетия на XIX век.
Още като дете Христо научил наизуст максимата на баща си Петко: "С пари може да се промени всичко. Затова работете, пестете разумно и вярвайте в Бога!" Дядо Петко печелел пари като събирал шаяци, изработени в Калофер и с волска кола ги отнасял в Цариград. Оттам ги натоварвал на гемия и ги продавал изгодно в гр. Измит на Мраморно море. При едно такова отиване в Измит той се разболял и впоследствие умрял ­ през 1822 г. Смелата му съпруга Дода Георгова оставила децата си на своите съседи и сама отишла в Измит. Там тя разчистила сметките на мъжа си, прибрала останалата стока и след 25 дни се върнала благополучно в Калофер. И тя като мъжа си била умна, пъргава и предприемчива. Това било геройски подвиг за една възрожденска жена, родена и живяла само в подбалканското градче Калофер.
За онова време дядо Петко бил заможен: когато починал имал 18 430 гроша, не малка сума за тогава, но оставил и четирима синове и една дъщеря. Най-големият му син Христо бил на 15 години.
Дода не само опазила за децата си бащиния им капитал, но и го увеличила. В началото тя дала половината от парите на дядо Петко на сина си Христо. Той трябвало да търгува под нейното вещо ръководство и строг надзор. С част от печалбата момъкът покривал скромните домашни разноски, а другото прилагал към основния капитал. Христо и брат му Стоян работели денонощно бащиния си занаят ­ абаджилък. Освен това те купували евтино през лятото от Калофер и Казанлък шаяци, изработвали ги на дрехи и през есента ги пращали в Цариград. Щом поотраснали сами ги носели в турската столица и ги продавали.
Малкият син Никола, който бил по това време на 5 години, предял на хурка, наглеждал дюкяна и отвреме-навреме ходел в попската килия да се учи. Всички братя се трудели общо.

След 4 години баба Дода се уверила, че синовете є успяват и предала на тримата съдружници три четвърти от капитала да работят пак заедно и при същите условия. Когато Христо и Стоян напълно възмъжали и станали по-опитни в търговията, тя им дала целия бащин капитал. Тримата се трудили още 2 години под нейния вещ надзор. Направили сметка и открили, че за изтеклите 8 години капиталът им бил нараснал на 25 732 гроша. От тези пари Христо поискал да вземе 7 000 гроша, за да продължи сам, но майка му го разубедила с думите: "Синко, работи сега, пък на старост да ти връщат твоите братя!"
Веднъж братята разговаряли, че трябва да вземат назаем 4 000 гроша, за да купят от Казанлък евтин шаяк. Баба Дода ги слушала и им казала, че ще попита една своя приятелка дали няма да им даде заем за 3-4 месеца. За голяма радост на тримата си синове Дода им предала необходимите пари с думите, че приятелката є не иска никаква лихва и не желае никой да знае името є. Веднага Христо купил шаяците, после с братята си ги ушили на дрехи и ги занесли в Цариград. Там спечелили големи пари, върнали се и предали 4000 гроша на майка си. Тя трябвало да ги върне на своята приятелка с един подарък, купен за нея от Цариград.
След време братята разширили доста своята търговия и им потрябвали още 8 000 гроша на заем. Майка им ги насърчила да вземат пак от нейната приятелка. След един ден тя им дала парите. Не след дълго те заявили на баба Дода, че връщат заема си. Трогната от трудолюбието, пестенето и добрината на своите синове, тя им разкрила, че тяхната благодетелка е самата тя. "Майката не дала в началото целия капитал на мъжа си, пише в книгата си "Калофер в миналото" Никола Начов. Тя искала да се убеди, че синовете є няма да фалират и че от тях ще излязат свестни търговци". Тази благородна лъжа на Дода била приятна изненада за синовете є.
Около 1854 г., на 46 години, Христо Тъпчилещов с цялото си семейство окончателно напуснал Калофер и се преселил в Цариград. Тогава личният му капитал, без недвижимите имоти, наброявал 584 320 гроша. Установен вече в голямата, многолюдна, шумна и красива столица на обширното тогава турско царство, Христо добавил към знанията си на търговец и много нови практически умения. С бистър ум и прозорливост той поддържал разновидна търговия. Доставял на султанския палат и на военното министерство, на жандармерията и на правителствените затвори: месо, масло, сирене, ориз и хляб, дрехи и обувки за войската. Търгувал още с жита, брашна, разни видове кожи, коприна и пашкули, памук, мед, изпращал розово масло на българската търговска кантора на Евстати Ив. Гешов в Манчестър и пр.
Известният в Цариград калоферец въртял търговия ежедневно с турци, гърци, румънци, албанци, сърби, евреи, французи, англичани и италианци. В богатия му архив има много копирни книги. В тях са запазени имената на търговците, техните адреси и писмата, които Тъпчилещов им е изпращал. От писмата личи, че той е купувал овни (за месо на турската войска) чак в Бесарабия. В едно от писмата си до търговеца Николай М. Тошков в Одеса Тъпчилещов споделя: "Ние трябва да развиваме обща балканска търговия и да се подкрепяме. Стоките ни намират най-добър пазар тук, на Балканите. Тук ние трябва да създаваме нови търговски кантори с клонове и в стара Европа."
Освен с търговци дядо Христо кореспондирал с наши свещеници, общини, манастири, девически метоси, ученолюбиви дружества, учители и учителки, еснафски майстори и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. От разменените писма може да се съди за дългата и енергична народополезна дейност на големия калоферец.
За своето 21-годишно пребиваване в Цариград Христо Тъпчилещов се превръща в най-влиятелния българин. По силата на големите му привилегии, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започнал да настоява пред българската колония, пред близките и познатите си в Цариград и пред турското правителство, че е необходимо черковният ни въпрос да намери своето разрешение. През годините 1860-1872 Христо и синът му Никола събират енергично пари за построяването на българска черква в турската столица. Княз Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански, бил добре запознат с желанието на Тъпчилещов. Той имал една къща в квартала Фенер в Цариград, която подарил за българска черква. Къщата била малка, но земята около нея била ценна с оглед на построяване на нова църква.
Новата метална църква "Св. Стефан" в Истанбул.
Още през есента на 1848 г. къщата на Богориди започнала да се преустройва, за да се превърне в параклис, където за първи път в Цариград започнало да се извършва богослужение на български език. Отначало Богориди прехвърлил имота на църквата, но тъй като нямало издадено ираде, че български храм може да притежава имот, то той бил записан на името на дядо Христо. По-късно синът му, Никола Тъпчилещов, влиза в преговори със съседа на Богориди, да продаде своята къща и земя в полза на българския църковен имот. Арменецът получил около 1400 английски лири. После къщата му била съборена и цялото място било присъединено към църковния двор.

От напрежението в търговските дела и от усилията, хвърлени в черковните разпри, старият търговец получава сърдечен удар. Макар и болен, през 1874 г. той се завръща в Калофер, за да види за последен път своя роден град. Поради големите почести, отдадени на Тъпчилещов от българите навсякъде, през където минал, най-вече в Пловдив, някои фанатици турци съобщили в Цариград, че дядо Христо тайно подбуждал към бунт населението. Затова новият велик везир Махмуд паша повикал хаджи Иванчо Хаджипенчович и му поръчал да му предаде да се прибере веднага в дома си.
Тъпчилещов пристигнал в Цариград и на другата сутрин седнал с наргиле пред Балкапан-хан, където била кантората му. Покрай него минал калоферецът Лазар Йовчев, бъдещият екзарх Йосиф. Лазар бил завършил с финансовата помощ на видния търговец литературния отдел на Сорбоната. Тъпчилещов дал мъдър съвет на своя стипендиант. Той му казал, че една бъдеща война за освобождението на България няма да донесе свобода на всички българи. Той трябвало да следва мъдрата и перспективна линия да превърне екзархията в Цариград в обединителен център на българската нация не в нейните политически граници, а в нейните етнически територии.
Същата вечер, на 22 септември, 1875 г. дядо Христо умира. Погребват го в двора на църквата, за която той дал много години от живота си. След ненадейната му смърт турското правителство отказало да се издължи за разни доставки на неговите близки. Така търговските операции на фамилията му се объркали.
След 1878 г., когато започнала да се строи голямата желязна църква "Св.Стефан" в Цариград, гробът на Тъпчилещов бил ограбен и разбит, а близките му се прибрали в София.

Източници:ГАЛИНА МИНЧЕВА,04.03.2006,статия във вестник Монитор




Няма коментари:

Публикуване на коментар