петък, 7 юни 2013 г.

Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 8-ма част


Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 8-ма част:

Представяме ви в няколко части история на Калофер от Д.Х.Гендов. Писана е през 1907 г. Текста е автентичен, без никакви корекции, така както го е писал автора.

Нашето освобождение. За освобождението на християнитѣ въ Турция, Русия откри въ 1828 г. война подъ прѣдводителството на генералъ Дибичъ, който стигна до Одринъ и се върна слѣдъ сключване миръ. Европейцитѣ тогава не се мѣсиха въ турскитѣ работи. За сѫщата цель Русия въ 1853 година откри втора война, но Англия, Франция и Сардиния, като вечъ заинтересувани въ Турция, съюзиха се съ нея. Руситѣ бидоха побѣдени при Севастополь въ 1855 година. Следъ една година събра се конференция въ Парижъ. За да обезсилятъ Русия спрѣмо Турция, европейците решиха: Русия да не може да държи флотъ въ Черно-море и зеха й Бесарабия и я дадоха на Ромѫния. Това беше една преграда за Русия, спрѣмо Турция за бъдещи действия. Въ десетолетието на 1860 година яви се въ пруското кралство железниятъ канцлеръ Бисмаркъ, който намисли да обедини германците и да създаде германска империя, но за такова гениялно прѣдприятие Прусия требваше по-напредъ да покаже своето могъщество. Къмъ края на това десетолетие се появи едно недоразумение между Прусия и Франция. Послѣднята съ една самонадеяность обяви война на Прусия, която я и прие. Преди да се обяви тая война, Бисмаркъ я предвиждаше и се добре приготовляваше вътрешно, но и външно той се беше приготвилъ. Той знаеше, че идеята за пангерманизма е противоположна на идеята на панславизма и на челото й стои Русия. Той предложи на князъ Горчаковъ, главенъ канцлеръ на Русия, да обяви неутралность въ бъдещата война между Франция и Прусия, въ замена на което, когато се яви случай Русия да воюва съ Турция, Прусия ще направи същото. Русия прие това условие, защото имаше нужда да се освободи отъ Парижкия трактатъ. Въ 1870 година се обяви война между Франция и Прусия и съ поражението на Франция въздигна се германската империя. Въ 1876 г. като станаха среднйогорското възстание и клането въ Батакъ, Англия поиска да се събере конференция отъ силите въ Цариградъ и да застави Турция да облекчи положението на християните. Тая конференция се състоя, но нема никакъвъ успѣхъ, защото Турция се показа непослушна, задоволи се само да даде една самозвана конституция, Русия, като се надаваше на германското невмѣшателство, поиска отъ силите ней да предоставатъ правото да изиска съ орѫжие правдини за християните въ Турция. Силите приеха това, и Русия въ 1877 година обяви война на Турция. Войната се свърши съ Санъ-Стефанския договоръ между Русия и Турция. Русия взе турските градове Карсъ и Ардзханъ и други, а на Балканския полуостровъ се възстанови едно Българско княжество. Европейските сили, като не познаваха българския самостоятеленъ духъ, помислиха, че въ сгоденъ случай българите сѫ такова широко княжество ще станатъ аванъгардъ на Русия за нѣкакви нейни цели на Балканския полуостровъ, затова въ Берлинския конгресъ, като прогласиха Парижкия трактатъ за падналъ, взеха отъ Ромѫния Бесарабия и я дадоха на Русия, отъ Санъ-Стефанска България дадоха на Романия Доброджа; дадоха Нишъ и Пиротъ на Сърбия; създадоха Източна Румелия, а други части останаха пакъ въ Турция съ задължение тази да направи подобрения въ Македония. И така, Българското княжество, спрѣмо Санъ-Стефанското, остана съвсемъ малко. Русия се покори на това, защото не можеше да противостои на всичките европейски сили. Те, ако познаваха българите, както ги днесъ познаватъ, трѣбва да верваме, че нѣмаше да разтурятъ Санъ-Стефанска България.

Съединението на Източна Румелия. Тая область почиваше на лоши основи. Сѫдилищата и администрацията бѣха подъ властьта на християнинъ генералъ-губернаторъ, когото назначаваше султанътъ и го одобряваха силите. Началникъ на милицията и жандармерията беше пакъ християнинъ, но се назначаваше само отъ султана безъ намеса на силите. Офицерите до степенъ капитанъ се одобряваха тоже отъ Султана. Така чтото властите въ Източна-Румелия бѣха две и една на друга неподчинени. А така беше единъ хаосъ, който можеше да оцени само човекъ, който въ него время е билъ администраторъ. Благодарение, че въ Съединението светътъ не беше развитъ въ интригантството; инакъ, злините щеха да бѫдатъ въ изобилие. Мѫжетѣ, които извършиха Съединението на Румелия съ Княжеството, сѫ: Д-ръ Странски, Д-ръ Михаиловъ отъ Чирпанъ, Захарий Стояновъ списателъ, А. Ляпчевъ, капитанъ Николаевъ сега генералъ и воененъ министъръ и др; — той тогава служеше въ Източна-Румелия. Идеята за съединението се прие отъ Българския князъ Александъръ Батембергъ и отъ министъръ П. Каравеловъ, изтребваше да се тури въ действие, — нещо което беше опасно. Панагюрци, които по-отрано бѣха научени да възставатъ противъ Турция, и сега не се уплашиха демонстративно да прогласять Румелия за присъединена къмъ България. Когато въ Румелия всичко беше тихо и мирно, те на 2-й септември 1885 година въ Панагюрище, събрани на площада повече отъ 1000 душъ съ орѫжие въ рѫце и като издигнали българското знаме съ левъ, поздравили съ изстрели съединението.

Азъ тогава бѣхъ околийски началникъ тамъ. Като помислихъ, че има пожаръ, отидохъ на местото и съ удивление видѣхъ всичко. Панагюрци имаха лична почить къмъ менъ и ме приеха въ средата си съ уговорка: стражаритѣ да се отстранятъ далечъ отъ тѣхъ и да снематъ румелийските гербове отъ шапките си; иначе, ще стрелятъ. Въ тоя моментъ моята сила къмъ тѣхъ беше като едно къмъ сто, и азъ прибегнахъ къмъ благоразумието, безъ което въ тоя моментъ не само моятъ животъ беше въ рискъ, но можеше да паднатъ жертва 100 и повече човеци. Богъ знае до какъвъ край щеше да дойде работата. Панагюрци и днесъ оценяватъ разпоредбите ми. Азъ се бѣхъ решилъ да работя самостоятелно за благополучния изходъ на делото. Веднага съобщихъ на окрѫжния управитель за станалото и взетите мерки. Като не можеше и той повече нещо да ми каже, азъ на своя отговорность телеграфически влезохъ въ съобщение съ генералъ-губернатора г-нъ Гавриилъ Кръстевичъ, отъ поведението на когото се уверихъ, че и той е за въ полза на съединението, понеже не вземаше решителни мерки. И благодарение поведението на г-нъ Кръстевича, дочака се благополучно 6-й септемврий, въ който день само съ заточванието на г-на Кръстевича въ гр. Големо-Конаре се прогласи въ цела Румелия съединението. Преди единъ день беше дошла войска въ Панагюрище да пази авторитета на Румелия. Когато на 6 септемврий се прокламира съединението, азъ по заповедь на привременното правителство не можахъ да го прокламирамъ въ Панагюрище, догдето началниците на войската не взеха отъ менъ разписка, че на моя отговорность признаватъ Румелия за паднала и слагатъ на земя румелийското орѫжие. А това те беха длъжни да направятъ, защото техниятъ премъ началникъ, нищо не беше имъ съобшилъ, и те трошеха рѫце, като ги увещахъ, че, като войници, те тукъ не правятъ предателство, като изтръгватъ изъ рѫцете на турската власть една българска область и я съединяватъ къмъ България; те бѣха едни умни поручици, на които имената, за жалость, не помня; иначе, при една упоритость последствията щеха да бѫдатъ много лоши. Догде се водеха преговорите, азъ държахъ подъ аресть телеграфа 8 часа и не можахъ повече да го държа, защото, щомъ пристигнеше единъ конникъ отъ Пазарджикъ и обявеше станалото, панагюрци смело щеха да подновятъ демонстрацията си противъ войската, която безъ никакво по-горне известие стоеше на румелийска позиция на всеки агълъ изъ града по трима душъ войници, и последствията щеха да бѫдатъ печални. Азъ думахъ на поручиците, че, ако това дело излезе измамливо, моето и техното спасение е да се отзовемъ веднага въ г. Златица, която е близу и въ българска територия.

Актътъ ни е патриотически, нѣма да се срамуваме. На 3 септемврий заловихъ въ панагюрска околия идещъ за Панагюрище агитатора г. А. Ляпчевъ. Като намерихъ всичките планове за съединението до 6 септемврий, държахъ го подъ аресть въ гората, за да не става между него и панагюрци среща, която пакъ щеше има лоши последствия. Когато на 6-и стана общо съединение, тогава допусняхъ да дойде г. Ляпчевъ въ Панагюрище.
Следва продължение...