неделя, 16 юни 2013 г.

Генерал Никола Иванов


Одринският герой е роден на 18 февруари 1861 г. в будния и богат подбалкански град Калофер. Баща му Иван Колев е занаятчия - гайтанджия, който търгува и с Цариград. Майка му Стоянка Терекиева е дъщеря на Калчо Терекиев – виден търговец и абаджия. Малкият Никола е първородна рожба във възрожденското православно семейство.
Учи в училището в Калофер, където учители са му даскал Ботьо Петков и Иван Вазов. Младият Никола се запознава с Христо Ботев и е приятел с брат му Кирил. След завършването на Калоферското класно училище през 1875 г. отива в Цариград, за да продължи образованието си в Императорския отомански лицей. За това получава подкрепата на екзарх Антим I. До постъпването си в лицея е настанен за кратко във френско католическо училище, където започва да изучава френски език. Обучението в лицея се извършва на френски език, като по два часа дневно се изучава и турски. По желание се учи и български, с преподавател Драган Цанков. Поради отличен успех, показан през първата учебна година, Никола Иванов прескача един клас в лицея. Започналата Освободителна война довежда до влошаване на положението на българите в училището и след полагане на годишните изпити той заминава за Калофер.
Благодарение на униформата си от лицея, която наподобява османска военна форма, успява в крайно несигурната обстановка да достигне до родния си град. Присъства на влизането на руски части в Калофер, но те скоро са принудени да отстъпят. В града се разбира за опожаряването и кланетата в Стара Загора и калоферци изпадат в паника. Една част успяват да се спасят от върлуващите башибозушки банди, а други са убити. Сред жертвите е и майката на Никола Иванов, Стоянка. Спасил се от кланетата, той работи като литограф за руската администрация.
През лятото на 1878 г. постъпва като доброволец в командата на волноопределящите се в Пловдив. Започва неговата професионална подготовка за военен. В края на годината е приет във Военното училище в София.
През 1879 г. завършва първия, така наречен генералски випуск на училището, произведен е в чин подпоручик и разпределен да служи в Източна Румелия във 2-ра пехотна пловдивска дружина. За да се развива като военен специалист прави постъпки да учи в чужда военна академия. Междувременно на 9 юли 1881 г. е произведен в чин поручик и след постъпки на адютанта на генерал-губернатора Алеко Богориди – Вълко Велчев, заедно с Михаил Савов тримата са изпратени на обучение в чужбина. От 1882 г. постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, която завършва през април 1885 г.
милиция като ротен командир в 1-ва пехотна пловдивска дружина, след това като адютант в Щаба на милицията. Веднага след Съединението е изпратен за началник на щаба на Търново-Сейменския отряд и е повишен в чин капитан. В началото на Сръбско-българската война (1885) участва в прикриването на границата с Османската империя. Назначен е за началник-щаб на Търновосейменския отряд, но от 8 ноември отрядът потегля в посока Пловдив. Никола Иванов е начело на последната дружина от отряда при този марш до Сливница, като впоследствие взима участие като офицер в Централната колона при българското настъпление и боевете за Пирот на 14 и 15 ноември 1885 г..

След завръщането си от бойното поле е назначен за флигел-адютант на княз Александър І и служи в столицата. Поради абдикацията на княза е назначен за началник на отделение във Военното министерство. През 1887 г. е произведен в чин майор и през 1888 г. едва 27-годишен поема командването на 10-и пехотен родопски полк. През следващите години е командир на 10-и полк и на 4-ти конен полк. От 1891 г. е помощник-началник на Генералния щаб и повишен в чин подполковник. Във връзка с обсъждано укрепване на западната граница е командирован в Белгия.
Два пъти е изпращан по уреждане на погранични въпроси с Румъния в Добруджа. От 1894 г. до 1896 г. е повишен и става началник на Генералния щаб. Междувременно на 2 август 1895 г. е произведен в чин полковник. Участва в организацията и ръководството на големите войскови маневри в Североизточна България и тези край Ловеч през 1894 г. и 1896 г. Съвместява и длъжността почетен флигел-адютант на княз Фердинанд. От лятото на 1896 г. започва да замества военния министър Рачо Петров, който е в изострени отношения с княза.
В периода 1895-1897 г. е създаден Висш офицерски курс, който трябва да разшири знанията на офицерите и да ги подготви за кандидатстване в чуждестранни военни академии. За първи негов ръководител е определен Никола Иванов.
От 17 ноември 1896 г. управлява Военното министерство в правителството на Константин Стоилов, а официално е назначен за военен министър на 29 ноември 1896 г. Има заслуги за снабдяването и въоръжаването на българската армия с нови скорострелни оръдия от Франция. Още като началник на Генералния щаб ръководи българска военна комисия, която посещава опитните полигони на заводите „Шнайдер”. В резултат на неговите усилия са отпуснати кредити за оръжия и артилерийският парк е удвоен.
След преговори с руския Генерален щаб на 22 януари 1898 г. е подписано „Споразумение по емигрантския въпрос”. С него се зачита службата в руската армия на офицерите, които участват в детронацията на княз Александър І и след това емигрират в Русия. Те започват да се завръщат в България и са приети в българската войска. Извършва и ново военнотериториално деление на страната на дивизионни области, полкови военни окръжия и военни околии. Въвежда бригадната организация в пехотната дивизия, създава 12 резервни пехотни полка и слива управленията на Дунавската флотилия и на Морската част в едно Управление на флота. Напуска министерския пост на 18 януари 1899 г.
Назначен е за инспектор на пехотата, след което става началник на 4-та пехотна преславска дивизия. Като командир на дивизията той служи четири години в Шумен. През зимата на 1899-1900 г. разработва задание за евентуална война с Османската империя. Обръща голямо внимание на мобилизацията и военните действия с турската армия. Прави изводи, че българската мобилизация ще протече по-бързо и има вероятност още в първите дни на войната българската войска да влезе в Одрин.
На 15 ноември 1900 г. Никола Иванов е произведен в чин генерал-майор. Участва в показните маневри през 1902 г. по случай 25 години от боевете при Шипка и се среща с много от видните руски гости, с които е в отлични отношения.

От 1903 г. е началник на 2-ра пехотна тракийска дивизия, а през 1906 г. участва с дивизията в маневрите край Ихтиман, след което е назначен за началник на 2-ра вооенноинспекционна област в Стара Загора. По случай 25 години от възшествието на цар Фердинанд на 2 август 1912 г. е повишен в генерал-лейтенант.
По мобилизационен план за Балканската война от 2-ра военноинспекционна област се формира 2-ра армия. Тя получава задачата да премине в настъпление срещу Одринската крепост на 5 октомври 1912 г., като трябва да неутрализира крепостния гарнизон и да обезпечи действията на българските главни сили на линията Одрин – Лозенград.
Втора армия е командвана от генерал Никола Иванов. Той и началник-щабът му Никола Жеков настояват за атака на Одринската крепост още в началото на войната, като това може да освободи още войски за настъплението в Източна Тракия и да даде възможност да се използва железопътната линия Одрин-Цариград за снабдяване на частите. Този смел план не се одобрява от началникът на щаба на Действащата армия генерал-майор Иван Фичев и се преминава към обсада на Одрин. Армията търпи големи промени в частите, които я съставят. Към обсадната армия са придадени съюзнически сръбски части и новоформираната 11-а пехотна дивизия.

Още през декември 1912 г. за заслугите по обсадата на крепостта генерал Никола Иванов и сръбският генерал Степан Степанович са наградени от цар Фердинанд с ордени „За храброст” II ст. През същия месец е сформирана комисия, ръководена от командващия 2-ра армия и членове – генералите Ценов, Вазов, Янков, Степанович, полковниците Кушев, Загорски, Атанасов, подполковник Русев и майор Неделчев. Те заключават, че ненадейно нападение е невъзможно, поради извършеното доукрепване на турските позиции. Същевременно атаката чрез артилерийска бомбардировка не е сигурен метод, защото изисква голям запас от снаряди и пак няма гаранции за успех. Все пак този похват може да се съгласува с друг начин за атака, като затруднява съобщенията на противника. Комисията изключва постепенната атака и приема за възможна ускорената атака. Към 20 декември 1912 г. командващият 2-ра армия и неговите щабни офицери представят пред Щаба на действащата армия своите съобръжения за действията за завладяването на Одринската крепост с ускорена атака. За най-вероятен успех се предвижда атака на Източния сектор в района на форт Айвазбаба със съседните фортове от Кестенлик до Таштабия. В другите участъци се предвиждат демонстративни действия.
По време на дългите обсадни месеци командирът на 2-ра армия подготвя частите за успешен щурм на крепостта. През март 1913 г. генерал Никола Иванов ръководи атаката на считаната от много военни специалисти за непревземаема Одринска крепост. От 11 март започва артилерийската подготовка за атака на крепостта, а на 13 март 1913 г. гарнизонът на крепостта слага оръжие и България постига една от най-славните си военни победи. Загубилият в младежките си години майка си, убита от турски башибозук през Руско-турската освободителна война, генерал Никола Иванов полага грижи за прехраната на хилядите турски пленници.

С влошаването на отношенията между съюзниците героят при Одрин и храбрата 2-ра армия са изпратени в Македония. Поради постоянното заемане от гръцки части на освободени от българската войска населени места и територии се стига до въоръжени сблъсъци. За да се преустановят подобни случаи генерал Иванов е натоварен от Главната квартира да постигне съгласие с гръцката страна за демаркационна линия между двете армии. През май 1913 г. е сключено споразумение, но гръцката страна продължава с провокациите.
При очертаващата се война с бившите съюзници Никола Иванов предлага слабата по численост и въоръжение 2-ра армия да се усили. Той смята, че при военни действия срещу Сърбия и Гърция трябва да се използва някой от многото инциденти, предизвиквани от гръцки части и усилената армия да разгроми бързо гръцката войска, докато срещу Сърбия се държи отбранително положение. Армията обаче е усилена само с новосформираните и необучени Серска и Драмска бригади. Генерал Иванов изпълнява получената заповед и на 16 срещу 17 юни 1913 г. слабата 2-ра армия преминава в настъпление срещу цялата гръцка войска. В следващите дни българските войски се прегрупират в отбрана. Генералът издава заповед позициите да се бранят до последна възможност и да се отстъпва само в краен случай, но пред многократно превъзхождащите по численост и въоръжение гръцки дивизии армията изнемогва. След тежки сражения към средата на юли 1913 г. армията е изтласкана до Горна Джумая и непосредствено преди края на Междусъюзническата война Никола Иванов е снет от командването й. При отстъплението той планира обкръжаване на противниковата групировка в Кресненското дефиле, но то не се реализира напълно.
След войната, на 7 август 1913 г. Никола Иванов е уволнен от военна служба и зачислен в запас. В навечерието на включването на България в Първата световна война (1915-1918) получава назначение в щаба на Действащата армия. Подписва позив срещу участието на България във войната срещу Русия и е принуден да напусне окончателно армията. При една своя среща с бившия си началник-щаб генерал Никола Жеков, който е отявлен германофил, е предупреден да не се занимава с политическа дейност, защото ,,ще намаже въжето”.

В следващите години работи като военен историк, общественик и публицист. През 1919 г. написва „Народната партия и Балканските войни 1912-1913 г.”, а в средата на двадесетте години на ХХ век и двутомната „Балканската война 1912-1913 г.” Сътрудничи в списанията „Военноисторически сборник”, „Военен журнал” и „Българска военна мисъл”. Избран е и за председател на Софийското дружество на запасните офицери. Произведен е в най-високото военно звание в българската войска – генерал от пехотата на 6 май 1936 г. Умира на 16 септември 1940 г. в София на 79-годишна възраст.
Източници: Д-р Стоян Николов, militarymuseum.bg,LostBulgaria.com