събота, 8 юни 2013 г.

Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 3-та част:


Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 3-та част:

Представяме ви в няколко части история на Калофер от Д.Х.Гендов. Писана е през 1907 г. Текста е автентичен, без никакви корекции, така както го е писал автора.

Църковно-училищното настоятелство. Въ едно многолюдно събрание отъ всички съсловия избираше се за една година подобно настоятелство да води дѣлата на кметството, училищата, църквите и монастиря. Това настоятелство състоеше отъ единъ свещеникъ и единадесятъ миряни, които пъкъ измежду си избираха прѣдседатель, касиеръ и писарь. Тѣ всички безплатно работѣха. Всѣки четвъртъкъ имаше засѣдание и рѣшенията му се записваха въ протоколнитѣ книги. Учителитѣ и учителкитѣ се избираха и плащаха отъ това настоятелство. Всѣкакви по тевтеръ приходи отъ пасбища въ балкана, отъ църкви и монастирь прибираше все настоятелството. Това настоятелство, по доброволно идвание до него, гледаше търговски недоразумѣния, наслѣдствени недоразумѣния, морални домашни прѣпирни и отечески удовлетворяваше странитѣ съ право и искрено разбирание  и всѣкога странитѣ си излизаха съ задоволство и даваха доброволна помощь на настоятелството. Разглежданието на подобни дѣла се вписваше въ протоколитѣ и по желанието на странитѣ даваха се прѣписи, които турскиятъ сѫдъ и администрация уважаваха, въ случай че нѣкой иска да измѣни исказаното мнѣние на настоятелството. Това настоятелство разполагаше и съ единъ капиталь отъ 100 хиляди гроша, които съ 12% годишно даваше на занаятчии за улеснение. А ето какъ се състави тоя капиталъ. Калоферъ, като търговски и индустрияленъ градъ, слѣдъ Кримската война за- богатѣ много. Старитѣ намѣриха за благоврѣменно и споредъ състоянието опрѣдѣлиха, кой колко помощь да внесе въ настоятелството за образуване училищенъ капиталъ. Въ кѫсо време се събраха 200 хиляди гроша доброволна помощь. — Този капиталъ, като принасяше полза на занаятчиитѣ и на еснафа, принесе и една друга голѣма полза. Понеже вече устарѣваше учитель Ботю, на когото учението и духътъ бѣха въздигнали Калоферъ на почетно мѣсто между другитѣ градове, настоятелството взема рѣшение, та отъ приходитѣ на тоя капиталъ изпроводи на учение най достойния ученикъ отъ Калоферъ Лазаръ Иовчовъ. Той бѣше свършилъ калоферското училище и учеше въ Цариградъ въ френското на Бебекъ училище. Слѣдъ три години настоятелството, като изчерпа капиталитѣ си по процеси за балкана, помоли цариградскитѣ калоферци да издържатъ възпитаника въ Парижъ, сега Негово Блаженство българский екзархъ Іосифъ І-й - да се учи въ Парижъ и да замѣсти стария учитель Ботя. Но когато калоферскиятъ възпитаникъ свърши наукитѣ си, великиятъ везиръ Али паша поиска отъ покойния дѣдо Христю П. Тъпчилещовъ, извънредно почитанъ отъ турското правителство, да му прѣдстави за чиновникъ въ визирата въ Цариградъ младежъ българинъ, който да знае френски, български и турски. Дѣдо Христю му прѣпорѫчалъ г-нъ Лазара Иовчовъ, съ запазвание правото да поиска и мнѣнието на калоферското настоятелство. Настоятелството, като узна това прѣдложение на великия везиръ, се събра на засѣдание, въ което и азъ присѫтствувахъ. Единодушно признахме, че за всички българи ще бѫде много добрѣ, ако нашиятъ възпитаникъ завземе едно такова важно мѣсто въ визирата въ Цариградъ. Въ тоя градъ за всички българи, - било отъ Цариградъ, било отъ цѣла империя, - имаше единъ ходатай за нуждитѣ имъ прѣдъ В. Порта. Той бѣше дѣдо Христю. Него приемаха навредъ и думата му слушаха. Калоферското настоятелство прие прѣдложението на великия везиръ и рѣши да му изкаже благодарность за честьта, която му прави, като отъ неговата срѣда взима единъ човѣкъ за чиновникъ въ великото везирство. Слѣдъ това обаче, Провидѣнието рѣши да стѫпи калоферскиятъ възпитаникъ и на българския славенъ екзархийски тронъ, който вече отъ много години и до днесъ достойно завзема, и българскиятъ народъ отъ освободената часть на нашето отечество, както и отъ неосвободената, при всѣки случай и всѣгда изказва своята си почить, благодарность и голѣма надежда на Негово Блаженство. — Въ Калоферъ около 300 кѫщи бѣха съзидани по Пловдивски образецъ и добрѣ мобелирани, съ домашни килими, възглавници и мендерлици. Останалитѣ кѫщи по постройка бѣха второстепенни и третйостепенни, но всичкитѣ бѣха чисти и добрѣ постлани. По онова врѣмя, Калоферъ по богатство, развитие, етикетъ и носене приличаше на единъ малъкъ Цариградъ. Облѣклото на мѫже и жени бѣше смѣсено: едни носѣха дрехи отъ европейски платове, други — отъ мѣстни тънки шаяци, които въ всѣки домъ се работѣха много грижливо. Много жени носѣха въ изобилие огърлици отъ златни монети. Нѣма примѣръ нито въ най-далечния край, нѣкой насилствено да е грабвалъ отъ жена или отъ момиче подобна огърлица. Кога нѣкое бедно момиче поискаше да се натруфи съ златна огърлица, особно за свадба или за хоро, заемаше отъ роднини или отъ съсѣдки подобна огърлица и вечерьта я връщаше безъ поврѣда. Всѣкой, който се женѣше, обязателно даваше на бѫдащата си съпруга вѣнчална дреха и златни монети за една огърлица. Зестра не се искаше, не се искаше и условие, какви дрехи ще донесе невѣстата. Подобно искание се считаше за унижение.

Църкви. Въ Калоферъ имаше три църкви: св. Атанасий, св. Богородица и св. Архангелъ. Помня тия свещеници: Вълю, Петъръ, Тотю, Хрисантъ, Пенко, Димитъръ Стоиловъ, баща на Н. В. Прѣосв. Вратчанский митрополитъ и прѣдседателствующия на св.Синодъ Константинъ, Нечо, Кръстю, Младенъ, Първанъ, сега архимандритъ Софроний, и Ст. Кѫневъ. Приходътъ отъ тия църкви достигаше до 10. хиляди гроша и се внасяше въ настоятелството за полза на училищата.

Следва продължение...

Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 2-ра част:


Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 2-ра част:




Представяме ви в няколко части история на Калофер от Д.Х.Гендов. Писана е през 1907 г. Текста е автентичен, без никакви корекции, така както го е писал автора.

Калоферъ имаше голѣмо сношение съ Цариградъ, а прѣнасячи на стокитѣ бѣха турски кираджии отъ околнитѣ села, и никому не е се изгубило за петь пари стока, нито пъкъ да е пострадавало нѣкое малолѣтно момче, които съ десетки ежегодно съ тѣхъ се изпращаха въ Цариградъ за шивачи при своите тамъ бащи, сродници или приятели. Турцитѣ, и тогава и сега, вѣрватъ, че на оня свѣть тѣхнитѣ и нашите души нѣма да бѫдатъ заедно, но за тоя свѣтъ на българитѣ, като на тѣхни подданици повѣрени имъ отъ Аллаха, боеха се умишлено да сторятъ зло, ала отъ появяването на Раковски и Любенъ  Каравеловъ, които почнаха съ перо да работятъ за възражданието на България, и отъ революционнитѣ движения на Ст. Караджата, X. Димитъръ, Христо Ботевъ, Бенковски и др. те се възбудиха и станаха наши зломисленици. Отъ тогава се започва нова и лоша епоха за българитѣ въ османската империя.  Събуденитѣ мѫже почнаха да се прѣслѣдватъ.
Калоферъ годишно даваше на турското правителство слѣдующитѣ данъци:
1) Виргия, т.е. даждие, което обемаше: емлякъ, търговия, индустрия, занаятъ и пр., 60 хиляди гроща (5 гроша единъ левъ); върху тѣхъ се прибавяха и 30 хиляди гроша за въ полза на училищата и общински разноски. Въ едно общо събрание се избираше комисия, която разделяше на осемъ класа податнитѣ: I класъ плаща 300 гроша, II — 200 гроша, III — 150 гроша, IV — 100 гроша, V —. 75 гроша, VI — 50 гроша, VII — 25 гроша, VІІI ---15 гроша. Бѣднигѣ, които нѣматъ възможность, се освобождаваха. Класификацията оглеждаше тазгодишното състояние. Понѣкога за общински ползи се прилагаше и равна на данъка сума гр. 60 хиляди, когато имаше да се прави училище, църква, или за дългогодишния процесъ съ околнитѣ турски села за мерата. Турското правителство не земаше никакво участие въ това размѣтание и не слушаше никакви оплаквания.
2) Беделъ-аскерие, т.е. воененъ данъкъ 50 хиляди гроша. Сѫщо избрана комисия го размѣташе споредъ състояние върху всѣки мѫжъ отъ 20-50 годишна възрасть: 1 класъ плащаха 50 гроша, II класъ - 35 гроша, III класъ - 25 гроша. Съставяха се окончателнитѣ списъци въ два вида еднообразни тевтери, еднитѣ оставаха на съхранение въ церковно-училищното настоятелство, другитѣ се даваха на двама кабзамали (бирници), които всѣки день ходѣха по своитѣ си квартали и събираха пари, кой долкото имъ даде. Кабзамалитѣ ги записваха въ тевтеритѣ си и заминуваха, безъ да даватъ нѣкаква квитанция. Никога не е имало оплакване за нѣкакво злоупотрѣбление. Даже единъ примѣръ нѣма. Кабзамалитѣ всѣка сѫбота вечерь се явяваха при касиера на церковно - училищното настоятелство и му прѣдаваха паритѣ. Касиерътъ ги записваше въ крайнитѣ листове на тевтеря и ги завождаше въ счетоводнитѣ книги на настоятелството. Турското правителство съ заповѣдь на дебела и твърда като мешинъ книга обявяваше на калоферската община, че за виргия иска 60 хиляди гроша и за беделъ 50 хиляди гроша и ги изпровождаше на мюдира, тоя ги прѣдаваше на церковното настоятелство, а послѣднето — на касиера. Трѣба да се знае, че настоятелство и касиерътъ работѣха безплатно по изборъ, и никой не можеше да откаже на избора. Изплащанието на тия даждия ставаше по на три мѣсеца. Ако общината не побързаше да внесе пари, мюдирътъ, щомъ получи заповѣдь за пари, веднага извѣстяваше на касиера; послѣдниятъ, ако има готови пари, призоваваше кмета, прѣдаваше му сумата, заедно съ мазбатата, т.е. заповѣдьта, и той, като отиде въ Пловдивъ, прѣдаваше паритѣ въ ковчежничеството, което записваше на гърба на заповѣдъта за получаване на сумата и повръщаше касиеру заповѣдьта. Ако касиерътъ нѣма готови пари, призове нѣкои състоятелни граждани, направи за единъ мѣсецъ безлихвенъ заемъ и внесе въ казначейството исканитѣ пари. Безъ знание на настоятелството и на касиера, който водѣше въ пъленъ търговски редъ счетоводни книги за постѫпление на данъци, приходи и разходи: общински, училищни, церковни и монастирски, - не можеше нито единъ грошъ да се израсходва. Центрътъ на паричнитѣ дѣйствия бѣше касиерътъ, а неговитѣ книги бѣха подъ контролата на настоятелството. Сега да кажемъ и за другитѣ данъци и за тѣхното събиране.
3.) Ашаръ, т.е. десетъкъ на зърненитѣ произведения, ливади, лозя и триндафилъ. За картофи и овощия десетъкъ не се взимаше. Десетъкътъ се продаваше на предприемачи, които имаха право и въ натура да взематъ зърненитѣ произведения, или се споразумѣваха съ производителитѣ по пазарнитѣ цѣни и вземаха пари.
4) Интизапъ, т.е. мѣрение храна на една кола единъ грошъ, клане добитъкъ 20 пари на глава, вносъ отъ вънъ дърва 5 пари на кола, пазаренъ день сергия на пазаря 10 пари; износъ ни една кола шаяци и гайтанъ 5 гроша, всѣки работенъ чаркъ за гайтанъ на мѣсецъ гроша 2,25. Тоя данъкъ се събираше отъ прѣдприемачъ —
5). Бегликъ, т.е. данъкъ на овци и кози по 4 гроша на глава, тоже събиранъ отъ прѣдприемачъ.
6). Серчинъ, т.е. данъкъ за свини, по 3 гроша на глава. Тѣ се прѣброявиха отъ общината и се даваше списъкъ.
7) Русадие, т.е. позволително за правопродавание питие. Идваше нарочно чиновникъ, който, като провѣри кръчмитѣ и ги тури подъ І-а и ІІ-а категория, вземаше за І-а 60 гроша за ІІ-а категория 40 гроша. Сѫщиятъ чиновникъ, рѫководещъ се отъ тевтеря на десетъка, за 300 оки грозде не взимаше нищо, като домашно употребление, а за горницата отъ 300 оки произвеждаше смѣтка, джибритѣ колко оки ракия сѫ дали и взимаше по 15 пари на една ока ракия. Дюкяни, работилници, бояджийници не плащаха нищо: тѣ се подразбираха въ вергията. — До 1863 година градътъ имаше само единъ избиранъ кметъ, който прѣдставляваше общината съ печата си, безъ никаква кореспонденция. Той получаваше годишно 50 лири турски, понеже на свои разноски издържаше конь, който често му трѣбаше. До тая дата на заптиетата помаци, които общината избираше, мѣсечно се плащаше по 125 гроша, на двама разсилни българи въ конака — тоже по 125 гр., на 4 душъ горски пазачи по 100 гроша и на двама кабзамкли по 25 лири турски годишно, безъ всѣка гаранция. — Тогава на хората нито имъ идѣше на умъ да искатъ гаранция. Чуздо нѣщо никои не помисляше да усвои. Всичкитѣ вземания-давания ставаха между двѣ лица и третия Богъ. Ако отъ ония врѣмена станѣше днесъ нѣкой отъ гроба и видѣше въ какво недовѣрие единъ къмъ другъ се намира свѣтътъ, — той веднага щѣше да се върне тамъ, за да не гледа този мораленъ упадъкъ, който отъ день на день се увеличава, прѣдъ видъ голѣмата лакомия, която ни е завладѣла. А пъкъ лакомията и недовѣрието ускоряватъ злополучието на народитѣ, защото не съдържатъ моралъ.
8. Данъкъ за тапии, т.е. нотарияленъ. Въ мѣсеца еднажъ идваше чиновникъ, изслушваше покупки и продажби на имоти и прѣбираше мито 3%, а за ония по наслѣдство 1% отъ стоиностьта и слѣдъ три години идваха тапиитѣ отъ Цариградъ, чрѣзъ сѫщия чиновникъ. Други даждия нѣмаше. Въ 1863 година Турция финанциялно изпадна, кредитнитѣ й книги отъ 100 паднаха на 25. Почна да се страхува и отъ българското пробуждане. Българитѣ бѣха започнали икономически да завладѣватъ турцитѣ, за това въ него врѣме се заповѣда: въ всѣки български градъ да се избере по единъ кметъ, по единъ помощникъ и по шесть члена, да се устроятъ и прѣдставятъ списъци за всички възрастни мѫже единъ за другъ порѫчители и всѣки възрастенъ човѣкъ, който отъ една околия отива въ друга, да се снабди съ тескере; инакъ, ще се смѣта за подозрителенъ човѣкъ. Независимо отъ това, Цариградското правителство изпрати по всички вилаети висши чиновници, които дадоха наставление на турцитѣ, че всѣки единъ, който е взималъ отъ християнинъ,  евреинъ и пр. пари съ лихва, може 20 годишнитѣ си смѣтки да повърне и да иска отъ кредитора обратно паритѣ, ако му е плащалъ повече отъ 12% лихви. Слѣдъ тази обиколка турцитѣ вечъ не платиха дългъ, и кредиторътъ не смѣеше да иска, защото не знаеше, каква клопка ще му се устрои. Висшиятъ чиновникъ за Пловдивския окрѫгъ бѣше Носрадъ бей. Азъ го добрѣ помня, като имах банкерски сношения съ турскитѣ села: Доймушлари, Окчулари, Малко-село и Голѣмо. Много пари ми пропаднаха въ тия села. До Носрадъ бея турцитѣ се страхуваха отъ дългъ, слѣдъ него станаха настоящи човѣци.
Следва продължение...

петък, 7 юни 2013 г.

Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – последна част


Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – последна част:

Представяме ви в няколко части история на Калофер от Д.Х.Гендов. Писана е през 1907 г. Текста е автентичен, без никакви корекции, така както го е писал автора.

Църковниятъ въпросъ. Къмъ 1855. година се повдигна църковниятъ въпросъ. Отъ Пловдиския окрѫгъ бѣшe изпроводенъ Д-ръ Стоянчо Чомаковъ да действува въ Цариградъ. Тоя човѣкъ срѣщу едно скромно възнаграждение стоя много години въ Цариградъ, като напусна въ Пловдивъ приходната си работа. Околните градове и села въ неделя православна всѣка година изпровождаха по единъ свещеникъ и единъ старейшина въ Пловдивъ, които изслушваха годишенъ отчеть за дейностьта на своя преставитель въ Цариградъ и му предвиждаха за бѫдещата година възнаграждението 200 лири турски платими отъ градовете. Той водеше преписка съ пловдиското настоятелство, което, всѣка година се избираше. Прѣдставительтъ въ Цариградъ прѣстана да работи, когато се основа екзархията.

Фердинандовъ връхъ. Н.Ц.В. Българскиятъ князъ Фер- динандъ I. въ 1888 и 1889 година и августейшата му майка Н.Ц.В. княгиня Клементина идваха и живееха въ Калоферъ по неколко дни по време беридбата и варението на триндафила. Той обиколи целия балканъ и достигна до най-високия връхъ на Стара-планина Юмрукчалъ, придруженъ отъ г. Кирилъ Ботювъ, тогава полковникъ, сега генералъ. За споменъ на това събитие казания върхъ нарекохме Фердинандовъ. На тоя връхъ биде поставенъ камененъ стълбъ, подписанъ отъ Н.Ц.Височество и отъ предружаващите го. При това събитие има една тайнственостъ на Божието провидение. Въ тежките за българския народъ времена, Христо Ботювъ заедно съ брата си Кирила и неустрашимите имъ другари при низкия Дунавъ съ кръвни жертви поискаха да изкупятъ свободата на България; и сега на най-високия връхъ въ свободна България останалиятъ, живъ Кирилъ Ботювъ, висшъ офицеръ отъ българската армия, подписва и той тоя камененъ стълбъ заедно съ Българския князъ. А това е знакъ, че Богъ покровителствува и увенчава съ успехъ справедливите прѣдначинания на Българския народъ.

Българската църква въ Цариградъ. Много отрано болшинството отъ първенците българи въ Цариградъ бѣха калоферци. Видните търговци Хр. Тъпчилещовъ и. Никола Тъпчилещовъ и подрядчиците на турската войска хаджи Иванъ Трифоновъ, Иванъ Спасовъ и Генко Филовъ туриха идея за въздигане българска църква въ Цариградъ до гръцката патриаршия. Но това се сбѫдна едвамъ следъ Кримската война. Стефанаки-бей, родомъ отъ Котель и висшъ чиновникъ въ Цариградъ, подари конака си на Фенеръ.
Тоя конакъ биде превърнатъ на църква св. Стефанъ, на метохъ и на училище. Следъ това братя Тъпчилещови заедно съ братя Гешови отъ Пловдивъ изразходваха 600 хиляди гроша, та направиха кея край морето и туриха основите за новата църква, върху които следъ освобождението българскиятъ народъ въздигна новата великолепна желязна църква. Народното събрание изплати на Бр. Тъпчилещови и на Бр. Гешови народния дългъ за кея и за основите на църквата.

Евпраксия Гешова, игумения на Калоферския женски монастирь. Следъ Кримската война помина се братъ й Хр. Гешовъ родомъ отъ Карлово и търговецъ въ Виена. Понеже бѣше безъ наслѣдници, тя получи наследство отъ него и съ тия пари въздигна църквата, която и днесъ съществува въ тоя монастирь.

Първиятъ български параходъ въ Цариградъ. Мнозината калоферски търговци и други заедно съ тѣхъ, като знаеха, че Австрийската морска компания Ллоидъ отъ единъ параходъ е почнала, а следъ Кримската война имаше 50 парахода, се съдружиха и купиха отъ Англия единъ параходъ за 12 хиляди английски лири и го туриха да работи между Цариградъ и черноморскитѣ пристанища. Но следъ една година се увѣриха, че българинътъ не е още узрелъ за морякъ, та върнаха парахода въ Англия и го продадоха съ 6 хиляди лири загуба.

Иванъ Дочооглу. Тоя човекъ бе калоферецъ. Макаръ че и не взема некое видно место въ историята на Калоферъ, но давамъ името му за единъ примеръ, като богатъ човекъ, безъ жена и безъ деца бекяринъ и който умре като най-беденъ сиромахъ. Той като подрядчикъ на турската войска следъ освободителната война имаше готови въ кесията си 120 хиляди лири турски, но като човекъ съ тесенъ крѫгозоръ и като мислеше да живее вечно само физически, защото за бѫдешето нито понятие имаше, той не пожела нито една лира да даде за некакво благодеяние за Калоферъ или за общото отечество. Само за да обезпечи личностьта си предъ турското правителство, презъ освободителната война, когато комисия за доброволни помощи ходеше изъ Цариградъ, той даде 10 хиляди лири турски помощь, ако и да знаеше, че въ това време хиляди човеци въ Калоферъ останаха безъ кѫщи, безъ дрехи и безъ храна. Азъ съ съжаление изтъквамъ тая печална постъпка на моя съотечественикъ, който имаше възможность да си създаде славно име.

Преди изгарянето на Калоферъ се говореще, че той преди други 100 години билъ горелъ и пакъ отново построенъ. Обаче, никакви предания немаше, за да се узнае, при какви обстоятелства е изгорѣлъ.
Сега слѣдъ 70 години ще излезе пакъ сѫщото, само че ще се знае, че е изгорѣлъ при освободителната война и се е отново построилъ. Но че при това изгаряне имало 500 човѣци стари, болни в дѣца, които при настѫплението на турските войски и башибозуци не сполучиха да избѣгать и бидоха убити и че З-400 фамилия, и то по-заможнитѣ, не се вечь върнаха въ Калоферъ, а се заселиха по разни градове изъ България — нищо не се знае. Ето защо трѣбва, догдѣ още не е късно и невъзможно, читалищното настоятелство, въ което влизатъ интелигентни мъже, старателно да изпита и изучи, колко поименно човеци станаха въ това врѣме жъртва и колко тоже семейства се изселиха; па да състави списъци и брошури и безплатно да ги раздаде изъ Калоферъ и да где изпроводи на ония фамилии, които сѫ се изселили, та за въ бъдеще да знаятъ произхождението си. Разноските, за отпечатване на подобни брошури не ще съставятъ нѣкоя голяма тежнина за общинския бюджетъ.

Тия мои бѣлѣжки давамъ, доколкото можахъ точно да помня и да оцѣнявамъ. Къмъ моитѣ съотечественици остаямъ съ почитание.

София, 13. май 1907. год.

Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 8-ма част


Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 8-ма част:

Представяме ви в няколко части история на Калофер от Д.Х.Гендов. Писана е през 1907 г. Текста е автентичен, без никакви корекции, така както го е писал автора.

Нашето освобождение. За освобождението на християнитѣ въ Турция, Русия откри въ 1828 г. война подъ прѣдводителството на генералъ Дибичъ, който стигна до Одринъ и се върна слѣдъ сключване миръ. Европейцитѣ тогава не се мѣсиха въ турскитѣ работи. За сѫщата цель Русия въ 1853 година откри втора война, но Англия, Франция и Сардиния, като вечъ заинтересувани въ Турция, съюзиха се съ нея. Руситѣ бидоха побѣдени при Севастополь въ 1855 година. Следъ една година събра се конференция въ Парижъ. За да обезсилятъ Русия спрѣмо Турция, европейците решиха: Русия да не може да държи флотъ въ Черно-море и зеха й Бесарабия и я дадоха на Ромѫния. Това беше една преграда за Русия, спрѣмо Турция за бъдещи действия. Въ десетолетието на 1860 година яви се въ пруското кралство железниятъ канцлеръ Бисмаркъ, който намисли да обедини германците и да създаде германска империя, но за такова гениялно прѣдприятие Прусия требваше по-напредъ да покаже своето могъщество. Къмъ края на това десетолетие се появи едно недоразумение между Прусия и Франция. Послѣднята съ една самонадеяность обяви война на Прусия, която я и прие. Преди да се обяви тая война, Бисмаркъ я предвиждаше и се добре приготовляваше вътрешно, но и външно той се беше приготвилъ. Той знаеше, че идеята за пангерманизма е противоположна на идеята на панславизма и на челото й стои Русия. Той предложи на князъ Горчаковъ, главенъ канцлеръ на Русия, да обяви неутралность въ бъдещата война между Франция и Прусия, въ замена на което, когато се яви случай Русия да воюва съ Турция, Прусия ще направи същото. Русия прие това условие, защото имаше нужда да се освободи отъ Парижкия трактатъ. Въ 1870 година се обяви война между Франция и Прусия и съ поражението на Франция въздигна се германската империя. Въ 1876 г. като станаха среднйогорското възстание и клането въ Батакъ, Англия поиска да се събере конференция отъ силите въ Цариградъ и да застави Турция да облекчи положението на християните. Тая конференция се състоя, но нема никакъвъ успѣхъ, защото Турция се показа непослушна, задоволи се само да даде една самозвана конституция, Русия, като се надаваше на германското невмѣшателство, поиска отъ силите ней да предоставатъ правото да изиска съ орѫжие правдини за християните въ Турция. Силите приеха това, и Русия въ 1877 година обяви война на Турция. Войната се свърши съ Санъ-Стефанския договоръ между Русия и Турция. Русия взе турските градове Карсъ и Ардзханъ и други, а на Балканския полуостровъ се възстанови едно Българско княжество. Европейските сили, като не познаваха българския самостоятеленъ духъ, помислиха, че въ сгоденъ случай българите сѫ такова широко княжество ще станатъ аванъгардъ на Русия за нѣкакви нейни цели на Балканския полуостровъ, затова въ Берлинския конгресъ, като прогласиха Парижкия трактатъ за падналъ, взеха отъ Ромѫния Бесарабия и я дадоха на Русия, отъ Санъ-Стефанска България дадоха на Романия Доброджа; дадоха Нишъ и Пиротъ на Сърбия; създадоха Източна Румелия, а други части останаха пакъ въ Турция съ задължение тази да направи подобрения въ Македония. И така, Българското княжество, спрѣмо Санъ-Стефанското, остана съвсемъ малко. Русия се покори на това, защото не можеше да противостои на всичките европейски сили. Те, ако познаваха българите, както ги днесъ познаватъ, трѣбва да верваме, че нѣмаше да разтурятъ Санъ-Стефанска България.

Съединението на Източна Румелия. Тая область почиваше на лоши основи. Сѫдилищата и администрацията бѣха подъ властьта на християнинъ генералъ-губернаторъ, когото назначаваше султанътъ и го одобряваха силите. Началникъ на милицията и жандармерията беше пакъ християнинъ, но се назначаваше само отъ султана безъ намеса на силите. Офицерите до степенъ капитанъ се одобряваха тоже отъ Султана. Така чтото властите въ Източна-Румелия бѣха две и една на друга неподчинени. А така беше единъ хаосъ, който можеше да оцени само човекъ, който въ него время е билъ администраторъ. Благодарение, че въ Съединението светътъ не беше развитъ въ интригантството; инакъ, злините щеха да бѫдатъ въ изобилие. Мѫжетѣ, които извършиха Съединението на Румелия съ Княжеството, сѫ: Д-ръ Странски, Д-ръ Михаиловъ отъ Чирпанъ, Захарий Стояновъ списателъ, А. Ляпчевъ, капитанъ Николаевъ сега генералъ и воененъ министъръ и др; — той тогава служеше въ Източна-Румелия. Идеята за съединението се прие отъ Българския князъ Александъръ Батембергъ и отъ министъръ П. Каравеловъ, изтребваше да се тури въ действие, — нещо което беше опасно. Панагюрци, които по-отрано бѣха научени да възставатъ противъ Турция, и сега не се уплашиха демонстративно да прогласять Румелия за присъединена къмъ България. Когато въ Румелия всичко беше тихо и мирно, те на 2-й септември 1885 година въ Панагюрище, събрани на площада повече отъ 1000 душъ съ орѫжие въ рѫце и като издигнали българското знаме съ левъ, поздравили съ изстрели съединението.

Азъ тогава бѣхъ околийски началникъ тамъ. Като помислихъ, че има пожаръ, отидохъ на местото и съ удивление видѣхъ всичко. Панагюрци имаха лична почить къмъ менъ и ме приеха въ средата си съ уговорка: стражаритѣ да се отстранятъ далечъ отъ тѣхъ и да снематъ румелийските гербове отъ шапките си; иначе, ще стрелятъ. Въ тоя моментъ моята сила къмъ тѣхъ беше като едно къмъ сто, и азъ прибегнахъ къмъ благоразумието, безъ което въ тоя моментъ не само моятъ животъ беше въ рискъ, но можеше да паднатъ жертва 100 и повече човеци. Богъ знае до какъвъ край щеше да дойде работата. Панагюрци и днесъ оценяватъ разпоредбите ми. Азъ се бѣхъ решилъ да работя самостоятелно за благополучния изходъ на делото. Веднага съобщихъ на окрѫжния управитель за станалото и взетите мерки. Като не можеше и той повече нещо да ми каже, азъ на своя отговорность телеграфически влезохъ въ съобщение съ генералъ-губернатора г-нъ Гавриилъ Кръстевичъ, отъ поведението на когото се уверихъ, че и той е за въ полза на съединението, понеже не вземаше решителни мерки. И благодарение поведението на г-нъ Кръстевича, дочака се благополучно 6-й септемврий, въ който день само съ заточванието на г-на Кръстевича въ гр. Големо-Конаре се прогласи въ цела Румелия съединението. Преди единъ день беше дошла войска въ Панагюрище да пази авторитета на Румелия. Когато на 6 септемврий се прокламира съединението, азъ по заповедь на привременното правителство не можахъ да го прокламирамъ въ Панагюрище, догдето началниците на войската не взеха отъ менъ разписка, че на моя отговорность признаватъ Румелия за паднала и слагатъ на земя румелийското орѫжие. А това те беха длъжни да направятъ, защото техниятъ премъ началникъ, нищо не беше имъ съобшилъ, и те трошеха рѫце, като ги увещахъ, че, като войници, те тукъ не правятъ предателство, като изтръгватъ изъ рѫцете на турската власть една българска область и я съединяватъ къмъ България; те бѣха едни умни поручици, на които имената, за жалость, не помня; иначе, при една упоритость последствията щеха да бѫдатъ много лоши. Догде се водеха преговорите, азъ държахъ подъ аресть телеграфа 8 часа и не можахъ повече да го държа, защото, щомъ пристигнеше единъ конникъ отъ Пазарджикъ и обявеше станалото, панагюрци смело щеха да подновятъ демонстрацията си противъ войската, която безъ никакво по-горне известие стоеше на румелийска позиция на всеки агълъ изъ града по трима душъ войници, и последствията щеха да бѫдатъ печални. Азъ думахъ на поручиците, че, ако това дело излезе измамливо, моето и техното спасение е да се отзовемъ веднага въ г. Златица, която е близу и въ българска територия.

Актътъ ни е патриотически, нѣма да се срамуваме. На 3 септемврий заловихъ въ панагюрска околия идещъ за Панагюрище агитатора г. А. Ляпчевъ. Като намерихъ всичките планове за съединението до 6 септемврий, държахъ го подъ аресть въ гората, за да не става между него и панагюрци среща, която пакъ щеше има лоши последствия. Когато на 6-и стана общо съединение, тогава допусняхъ да дойде г. Ляпчевъ въ Панагюрище.
Следва продължение...