неделя, 11 август 2013 г.

Спомени - акад. Никола Начов


Спомени.

 

Носятъ ни врѣмената!...

Единъ день хрумна ми да напиша туй…

То не е ни биография, ни мемуари. Туй сѫ бѣгли спо­мени, безъ и най-малка претенция, отъ едно щастливо дѣ­тинство…

Всички възрастни калоферци помнятъ още дѣда Нача. Въ такива малки градовци, като Калоферъ, хората сѫ на пръ­сти прочетени и познати. Дойде ли отвънъ нѣкое странно лице, то стане прѣдметъ на най-разни приказки и комен­тарии.

Въ нашия Калоферъ — както и вредъ изъ майка Бъл­гария — старитѣ хора почетваха съ титлата дѣдо: дѣдо Петъръ, дѣдо Матю, дѣдо Трифонъ, дѣдо Начо... Чорбаджиитѣ титулуваха — а ла турка — съ суфикса оолу: Симоолу, Чонкоолу, Дочоолу,... имаше и такива: Стайко Пенинъ, Драганъ Чонинъ, Стойко Генинъ, Стойчо Мариинъ, Христю Стойнинъ. Най-послѣ, най-послѣ, имаше и оргинални прозвища, съ които нашитѣ граждани и гражданки бѣха кръстили съвсѣмъ безцеремонно нѣкои наши честни и почетни хора. Моля ви се вижте имена, вижте чудо: Стефанъ Еклемето, Станчо Козата, Стойно Пръчътъ, Мито Баджакътъ, Славъ Калѫчътъ, Петко Сплесканиятъ, Петко Апикътъ, Петко Тъпчилещата, Иванъ Зилямътъ, Пенчо Мъглата, Иванъ Фундата, Христю Сладкиятъ, Минко Фудулътъ, Черни Генко, Бѣли Йото,... или; Болни Петю, Мѫдри Бенчо, Баралея, Иванъ Чореятъ, Минко Рамбакътъ, Ръждива Минковица, Голѣма Гана,… etceteraaa!.. Имаше и други прозвища, ала тѣ въ печатъ не излизатъ.

Идете сега и издиряйте закони и правила за фамилиярни имена въ нашата бѣдна граматика… Капризенъ народъ сме и толкова!

І

Скицирамъ повърхно типъ оложенъ, кристализиранъ, отъ 1875-1877 г. Дѣдо Начо имаше, най-много, 70 години. Както виждате, — въ есеньта на живота. Не казвамъ: въ зимата, защото, сигурно, ако не бѣше убитъ, то, ако и да не дости­гнѣше годинитѣ на дѣда Матусала, все щѣше да достигне стотината. Зеръ, никой отъ насъ нѣма да отлети на небето живъ като пророкъ Илия съ огнената колесница, или да се възнесе като Христа.

Дѣдо Начо имаше ръстъ срѣденъ и въздебелъ. Напълно бѣ спазилъ силитѣ си и веселия духъ. Старостьта, вмѣсто да умалява енергията му, сѣкашъ, я усиляше. Макаръ и вече прѣкаралъ, лицето му бѣше червендалесто, бодро, весело, при­ятно. Денѣ, нощѣ, лѣтѣ, зимѣ — туй здраво, калено тѣло незнаеше умора. Сѣкашъ, работата му принасяше прѣсни сили, по-голѣма веселость и отмахваше отъ челото му по една бръ­чка. Щастлива старость! Дѣдо Начо бѣ якъ, здравъ. Просто да му завидишъ. Па и малко болести бѣ прѣкаралъ въ живота си. Многажди съмъ се мѫчилъ да си обясня туй, и все съмъ оставалъ въ недоумѣние. Може би, туй е слѣдствие, първо, отъ наслѣдствено добро здравие и, второ, на животъ дѣятеленъ, добросъвѣстенъ, спокоенъ, облегнатъ на твърда вѣра въ Бога, като о единъ здравъ стълбъ. — Тукъ-тамъ по лицето и странитѣ му неумолимото врѣме бѣ начертало нѣколко ус­поредни бразди, отъ разна дължина, дълбочина, посока и вза­имно положение — които правѣха образа по-опрѣдѣленъ, лесенъ за рисуване. Сѫщото туй фатално врѣме бѣ придало на косата и мустакитѣ му сиво-пепелявъ цвѣтъ. Отъ стра­нитѣ и подъ брадата си имаше малка гушка — знакъ на охолность и отличителна чърта на хора чорбаджии, макаръ че дѣдо Начо никога не бѣ минувалъ за такъвъ, та и самъ не искаше; той се дръжеше нѣкакъ на страна. Всичкитѣ му 32 зѫба, здрави и бѣли като бисеръ, се мѫдрѣха въ най-правиленъ редъ подъ остриганитѣ му мустаци и въздебелитѣ и червени, като божуръ бърни. Навръхъ главата му бѣше — както казватъ по насъ — изгрѣла мѣсечината, защото оттамъ бѣха отлетѣли всички косми. Туй най-личеше кога дѣдо Начо острижеше, по обичая си, накѫсо косата. Той обичаше чистотата. »Старо за почить, младо за хубость« казваше той. Само напослѣдъкъ бѣ почнало да го понаболѣва въ коле­ната — ревматизъмъ, прѣдполагамъ.

Всѣка сѫбота вечерь, слѣдъ като прѣнесе сергията си отъ пазаря и свърши всички други работи - той ще се об­ръсне. Страшенъ омурджия ставаше тогава. «Стоплете вода, дайте лехеня, дайте стола, пешкиря, огледалото... дайте, дайте«... - крѣщѣше той. Послѣ изпѫди дѣчурлигата и затвори вра­тата, - защото по цѣлата стая е разпръснато всичко - извади изъ сандѫка и разгъне една кърпа. Въ нея грижливо пазѣше едно староврѣмско изтъркано мешинено джузданче съ 99 прѣградки лодобко на ширденъ - въ него седѣха бръсна­читѣ - и каишътъ - точило. Сега дѣдо Начо опита бръсна­читѣ или ги наточи, опита водата въ лехеня, закачи огледа­лото на стѣната или на прозореца, натърка се съ гиритски сапунъ, курдише се на столчето и сериозно се захване на работа.

Туй огледало имаше потайно минало. Никой не помнѣше, откога е тукъ тоя луксъ - освѣнъ, може би, дѣда Нача, но смѣешъ ли да го попиташъ? Може би, то му бѣ остало на­слѣдство отъ майка. То бѣше отъ стара мода, сигурно отъ врѣмето на султанъ Махмуда, или отъ първитѣ огледала, които сѫ посѣтили варварската империя на османлиитѣ. При внима­телно разглеждане, не можехте да му не дадете половина вѣкъ. То имаше доста значителни размѣри. Но въ какво окаяно по­ложение се намираше тоя прѣдметъ, до който се допитватъ млади и стари, хубави и грозни, учени и прости - моми, момци, жени и мѫже! Непризнателно човѣчество! Дъскитѣ на рамкитѣ му бѣха изтрити и напукани и, само ако внимателно се взрешъ, ще видишъ, че во врѣмя оно сѫ били покрити съ нѣкаква си кафява боя и варакъ, на вълни: нарочно или по невѣжество - за туй историята мълчи. Тѣ бѣха съвсѣмъ разклатени, та рамката отъ правоѫгълникъ бѣ се трансфор­мирала на нѣкакъвъ си трапецъ, - макаръ че до сега многажди върху тѣхъ бѣ изсипванъ значителна доза топълъ туткалъ като укрѣпляюще срѣдство. Слѣдъ врѣме бѣ намѣренъ по-ефикасенъ лѣкъ, но вече не физиологически, а - механи­чески: яки връви притискаха четиретѣ страни на рамката, както корсетътъ - женското тѣло (па понѣкога и мѫжкото: познавамъ единъ марсовъ синъ, единъ Адонисъ, Нарцисъ, който сѫщо туряше тѣлото си въ туй менгеме, само за хатѫра на красния полъ) - и я принуждаваха да пази поне своята трапезоидна форма. Да описвамъ ли подробно и капризната амал­гама? Тукъ-тамъ тя бѣ изпадала, та огледалото приличаше на картата на нѣвгашна Европа въ геологията на Чарлсъ Ляйеля. Стъклото му пъкъ бѣ намѣста тъй изметнато, че въ него виждамъ не свое лице, а - на нѣкой песоглавецъ съ очи на циклопъ. Въ срѣдата на горния рѫбъ бѣ прилѣпена за гарни­тура дъсчица и въ нея прѣзъ стъкло се показваше едно цвѣте отъ платъ. То не приличаше на никое цвѣте отъ разните фамилии на Линеевата наука, но нека го наречемъ… какъ искате?... триндафилъ! Туй огледало - едничко вкѫщи - стоеше скрито въ сандъка, и само въ сѫбота вечерь и срѣщу голѣмъ праздникъ виждаше за малко хубавия Божи свѣтъ.

И тъй, дѣдо Начо почне да хлъзга бръснача по вълно­образната и обрасла съ косми повърхнина на лицето, гушата и къмъ врата: озѫби се, навѫси се, възвие глава нагорѣ, надолѣ, налѣво, надесно и - обратно, поддигне едната буза, пусне я, хване другата, отвори уста и извади езикъ и го тоже възвие насамъ-натамъ, за да обръсне космитѣ въ ѫгъла на устнитѣ, остриже мустакитѣ и извади съ чимбистра космитѣ, които нало се подаваха изъ ушитѣ и ноздритѣ. Най-сетнѣ, слѣдъ единъ цѣлъ часъ, операцията е благополучно свършена. Ето че и чукне клепалото за вечерня. Ако прѣзъ туй врѣме го подири нѣкой за работа, дѣдо Начо изкрещи на домашнитѣ: «Нека почака 20-30 такики! . . .» Сега се почне обратна работа: дѣдо Начо най-внимателно снеме огледалото, набучи бръсначитѣ въ джузданчето и съ каиша-гладилото го обвие въ кърпата, па всичко скѫта въ дъното на сандъка. Кога трѣбваше да си остриже косата, той прибѣгваше до чужда помощь - туй извършваше най-голѣмата му дъщеря.

Задѣто дѣдо Начо се бръснѣше самъ, имаше, мисля, нѣколко причини: 1) Най-главната, не щѣше да даде 60 пари на дѣда Генча или на брата му дѣда Златя, или пъкъ на разкри­вения и беззѫбия Григора; 2) дѣдо Начо въ кафене не стѫпаше, защото не можеше да търпи тютюневия димъ, а у насъ тогава, па и сега още, Sallon a coiffur'итѣ и кафенетата съставятъ едно нераздѣлно цѣло: кафеджиятъ е и берберинъ, и обратно. И наистина, дѣдо Начо много мразѣше тютюна. Лесно подушваше миризмата. Като влизаше вкѫщи, дѣто бачко понѣкога скришно попушваше, изведнажъ се задавяше, закашляше, почервеняваше, плюеше, крѣскаше, разтваряше врата и прозорци и въ яда си даваше такъвъ епитетъ на тютюна, щото би страшно възмутилъ всички пушачи. Той считаше пушенето за грѣшно. На гоститѣ удома рѣдко позволяваше да пушатъ, и то като разтворятъ врати и прозорци. Кога пъкъ самъ оти­ваше нѣкѫдѣ нагости, не влизаше въ стаята, дѣто пушатъ, или, ако въ негово присѫтствие нѣкой запушеше, веднага си отиваше. Тютюнъ съ лули пушеха овчаритѣ, младата интели­генция - съ тънки цигарета, а чорбаджиитѣ - съ дълги укра­сени чабуци съ кехлибарево меме колкото кокоше яйце. У Хаджи Недѣлчеви, Караминкови, Бракалови и другадѣ такива чабуци стоеха и за накитъ наредени на стѣната въ гостната стая въ хоризонтално успоредно положение. По кафенетата имаше и наргилета. Кафето се поднасяше въ чаши безъ дръжки и турени въ зарове, които у богатитѣ кѫщи бѣха сребърни. Дѣдо Начо си бръснѣше брадата и доста накъсо си рѣжеше мустакитѣ. Той правѣше това не отъ нѣкой страхъ на агата или на забтиитѣ, а - за почить. Тъй правѣха всинца почтени старци: Хаджи Петъръ, Старъ Петко, Хаджи Паро,… Еднажъ бъб­рицата Тана Тонкина срѣщнала тоя послѣдния всрѣдъ пазаря, до Радуловата фурна, тъкмо слѣдъ като си билъ направилъ тоалета - и слѣдъ като изсипала върху му купъ сѫществи­телни и прилагателни имена, повече въ звателенъ падежъ, глаголи отъ разни залози, видове и спрежения и междуметия тя свършила тъй: «Замязалъ си на облизанъ котаракъ!...» Тя била прѣдизвикана; белигарантитѣ си хвърлили единъ другиму рѫкавица и ватерлооското сражение се почнало безъ никаква армистия. - У насъ не бѣше на мода да носятъ старцитѣ бради. Турцитѣ го правѣха. По онуй врѣме бѣха почнали да се мѣркатъ млади, които се учеха въ странство, съ малки черни брадлета и баки. Ако и турцитѣ да гле­даха съ лошо око дългитѣ гяурски мустаки, пакъ Кара-Колю, Дели-Маринътъ и др. не искаха и да знаятъ за туй. Дълги ястѫклии мустаци размѣтаха демонстративно и нѣкои стамболски абаджии, но тѣ пакъ свободно си отиваха въ Стамбулъ да разгъватъ аби, шаяци и гайтани - и противъ киселия суратъ и заканвания на агата, че ще ги обѣси на тѣхъ. Агата много мразѣше голѣми мустаци у гяуритѣ. Кога за прьвъ пѫть видѣ такива у единъ калоферецъ, въздъхна издълбоко: дебелиятъ му и широкъ коремъ се наду като за дране овенъ, та изопна като балонъ панталонитѣ и джилетката на поевропейчения турчинъ и изъ гърлото му избухна шумъ като изъ кратера на Везувий и спадна изведнажъ като голѣмото духало на Иванъ калайджията.

ІІ

Дѣдо Начо се обличаше, както всинца наши почтени и по-първи старци.

Всѣки носѣше фесъ - освѣнъ орачитѣ, копачитѣ, овча­ритѣ, които турцитѣ считаха за проста изгубена рая. Най-назикъ фесчета азизие, алени и калѫплии, носѣха надошлитѣ си отъ цариградското военно медицинско училище: Иванъ Калчевъ, Лазаръ и Константинъ Н. Дагорови, Константинъ Н. Брадински, Симо Хр. Тошковъ и др. Особнитѣ имъ копринени пискюлчета, обѣсени на дълга връва, се залюляваха и отъ най-малко подвижване като Галилеевото махало, като треперушки. Едно-врѣме единъ отъ братия В. Шопови си дойде отъ Влашко съ цилиндъръ на глава. Туй причини голѣма санзация отъ еди­ния края на градеца до другия. Всѣки заприказа и се зачуди, какво е туй. Чакъ отъ Брусювъ-брѣгь, Сийрята и Керинъ-рътъ припнаха дѣца и жени съ хурки, да видятъ чудо; дори го вардѣха на вратнята, кога ще излѣзе. Тия устати жени и дѣца му извадиха прѣкора Кутелътъ. „Кутелътъ иде, кутелътъ минува, кутелътъ бѣше на пазаря, въ черкова» и пр. - се чу­ваше само. Изъ пѫтя пъкъ дѣчурлигата търчеха подирѣ му като слѣдъ мечка. Видѣ се въ чудо човѣкътъ! Ами пъкъ и защо му е толкова притрѣбвало да носи въ Калоферъ цилиндъръ… По насъ кутелъ казватъ на чотурата. Турцитѣ гледаха надмѣнно и недовѣрчиво всѣка друга каква и да е шапка. Еднажъ идѣше отъ Казанлъкъ въ Калоферъ нѣкой си паша. Между изкараните посрѣщачи при Орѣхчето се случи и Генко Странски, тогава още ученикъ въ Букурещкото меди­цинско училище, съ скромна бѣла сламена паралия на глава. Щомъ пристигна тукъ агата, изхока ядно Генка и му запо­вѣда, още въ минутата да хвърли паларията и да тури на глава нѣщо по-човешко, сир. фесъ. - А кѫдѣ пъкъ тогава да тури почтенъ човѣкъ шапка?!... Самитѣ наши ще го осмѣятъ, агата и забтиитѣ ще го обругаятъ. Ихтибаръ, благоволение - всичко пропада! Остави туй, ами властьта ще те земе на око и ще те слѣди…

Шапки носѣха - но за малко! - нѣкой калоферци, тър­говци по Сърбия, Влашко и Русия, и то - астрахански, на върха подгънати, а понѣкога пъкъ съ демонстративно издиг­ната остро дъно. Иванъ Генковъ, слѣдъ като продадѣше дока­ранитѣ изъ Сърбия свини, или Димитъръ Кошната - дунав­скитѣ солени шарани и сомове, хвърляха шапкитѣ въ долапа и нахлузваха червения фесъ; тогава и страститѣ умирени, и модата удовлетворена. А тѣ бѣха почтени и благонадеждни граждани, съ жени, дѣца. Пази Боже нѣкой младежъ - отъ новитѣ - да се мѣрне съ шапка въ Калоферъ! Поддигаше се цѣлъ източенъ въпросъ въ конака. А имаше и такива: скитаха, неизвѣстно гдѣ, цѣло лѣто и къмъ зимата се присламчеха късно нѣкоя вечерь въ Калоферъ, да се оператъ и избръснатъ, та да заприличатъ на честни хора. Щомъ нѣкои отъ тия дръзки, неканени и неблагонадеждни за турцитѣ гости се мѣрнѣха изъ улицитѣ и туй отиваше до ушитѣ на агата, ше се почне таенъ полицейски надзоръ: въ коя кръчма най-вече ходи гостътъ, вечерь късно ли се връща, съ кого се сбира, какво и какъ го­вори, какви пари харчи, какъ изгледва забтиитѣ и пр. и пр. Ако отъ всичко туй нищо не излѣзе, агата ще повика госта въ конака, ще го изгледа отъ глава до пети съ неговитѣ: дрехи, обуща, физиономия, очи, мустаки, рѫцѣ; ще го разпита присторено-любезно за тескере, дѣ е билъ досега и какво е вършилъ, има ли жена, дѣца и ще му напомни, че е срамота, за дѣто до сега, такъвъ разѫлия човекъ, не си е платилъ цар­ския данъкъ, ами се прѣнася отъ страница на страница въ кабзамалския тефтеръ и е доста нарасълъ; сетнѣ ще му из­сипе - безъ нѣкой да му ги иска - купъ бащински съвѣти. Най-сетнѣ всичко се свръшва съ туй, че гостътъ, или баща му, или пъкъ роднинитѣ му изпратятъ на агата ока кафе и 2-3 оки шекеръ, и слѣдъ 1-2 дена оглашениятъ гостъ се раз­хожда вечъ свободно изъ улицитѣ съ новъ аленъ фесъ, като турско ефенди изъ пловдивския конакъ, и сега всѣки говори съ него. Ни лукъ ялъ, ни на лукъ мирисалъ. Но, ако гостътъ имаше пашапортъ и не знаеше турски, барашѫкътъ мѫчно ста­ваше: агата го сматряше за Блуденъ синъ, опасенъ врагъ, си­пѣше върху му безъ четъ турски псувни и почваше съ всички сили и срѣдства да го прѣслѣдва.

И тъй, казахъ, дѣдо Начо носѣше фесъ. По-прѣди той носѣлъ шапка, но слѣдъ като спечелилъ нѣкоя и друга пара, оженилъ се, добилъ челядь, оженилъ двѣ дъщери за добри зетюве търговци, слѣдъ като ставалъ вечъ дважди епитропъ на черкова св. Атанасъ, придобилъ нови имущества и направилъ нова кѫща - съ една рѣчь, като се поиздигналъ въ общест­вото, - той, волею-неволею, трѣбвало непрѣмѣнно да се по­мири съ фаталната нужда на модата, или на приличието, и да тури фесъ. Та бива ли такъвъ човѣкъ още да носи шапка?!... Срамно!... Многажди и зетюви, па и роднини, и чорбаджии му загатвали да промѣни шапката съ фесъ; и самъ агата му намекналъ за туй еднажъ-дважъ, но дѣдо Начо оставалъ глухъ и твърдъ като камъкъ противъ всички загадки, съвѣти и дори заповѣди, отъ когото тѣ и да идѣли. Мисля, че туй е правѣлъ отъ икономия и отъ старешки капризъ. Да се принуди тоя упоритъ старецъ не било възможно; оставало да се придума, или пъкъ да се намѣри друго нѣкое срѣдство. Мислили, мис­лили дълго врѣме своитѣ, но не могли да рѣшатъ тоя по-трънливъ отъ Източния въпросъ. Най-сетнѣ врѣмето само развър­зало Гордевия вѫзелъ. Та малко ли други въпроси то рѣшава? Наближилъ Узунджовскиятъ панаиръ. Като изъ невидѣно изпѫкнала тая идея: зетьтъ бачо Стойчо да донесе отъ панаиря армаганъ на дѣда си фесъ. Намислено и извършено. Бачо Стойчо отишълъ на панаиря и се върналъ благополучно. Една сутринь, едно 10-12 годишно момиченце, чернооко, бѣлолико и съ кѫса басмяна рокличка донесло у дѣдови си обивити въ червенъ липискански пошъ армаганъ: едно джузданче, ушито съ ка­милска вълна, чифтъ червени кѫтѫри, бечка кърпа, ока кес­тени и обвитъ въ тънка книга единъ хубавъ червенъ фесъ, заедно съ коприненъ пискюлъ прѣкаранъ прѣзъ пѫпката. Оби­кновено, фесоветѣ се продаваха безъ пискюлъ, но бачо Стойчо направилъ туй едно отъ уважение и, друго - най-главно! - гледалъ да се избѣгне и най-малкия претекстъ за отказъ на дѣда Нача. Планътъ пакъ би пропадналъ. Ако и сега се не сполучело, - другожъ вечъ и не могло. Туй било послѣдното срѣдство. Споредъ даденитѣ му инструкции, момиченцето ка­зало, кой армаганъ чий е, а тоя на дѣда Нача му го подало отъ рѫка. Дѣдо Начо развилъ книгата, видѣлъ феса, намръщилъ се малко и мълчаливо го свилъ пакъ въ книгата… Баба Начовица, която била единъ отъ главнитѣ конспиратори, се прѣструвала, че нищо не знае и не вижда и прѣкарвала прѣзъ ума си все разни лоши нѣща, само и само да не се засмѣе и да угади нѣщо подозрителниятъ й съпругъ. Той щѣлъ да й начете купъ лоши думи. Отъ тоя часъ въ неговата глава се почнала голѣма борба. Нѣмало вечъ какво да кръшка, пакъ можелъ е и зетьтъ да се докачи. Дѣдо Начо билъ майсторски хванатъ въ капаня. Изминали се 30-35 дена. Някой дума не продумвалъ за това. Кой смѣе?!... Навръхъ Димитровъ-день дѣдо Начо станалъ по-рано отъ обикновеното, облѣкълъ се, затворилъ добрѣ вратата, да не влѣзе нѣкой, извадилъ феса изъ сандъка, развилъ цигаревата книга, разгъналъ го, погладилъ го съ рѫка, помислилъ колко ли струва, па го турилъ на глава, огледалъ се въ огледалото, направилъ 2-3 нерѣши­телни крачки изъ стаята, напрѣдъ-назадъ, огледалъ се още веднажъ, бързо отворилъ вратата и излѣзълъ на двора. Като дошълъ до вратнята, дѣдо Начо се повърналъ назадъ, ужъ забравилъ кесията си. Най-послѣ излѣзълъ!... Рубиконъ билъ минатъ! Благоразумието надвило. Дяволитата и прѣдобра баба Начовица наблюдавала внимателно прѣзъ една дѫга на дру­гата врата всичкитѣ перепетии на тая вѫтрѣшна борба. Тя, доволна, изпратила отдалечъ съпруга. На едно почтено разстоя­ние отъ черковнитѣ врата дѣдо Начо си свалилъ феса и го мушналъ въ пазвата. Въ черкова имало още малцина. Слѣдъ отпуска той бързо излѣзълъ и веднага оттърчалъ у тѣхъ си. Тъй се свършило всичко. Прѣзъ деня надвечеръ дѣдо Начо се мѣрналъ тукъ-тамъ изъ пѫтя. Видѣли го съсѣди и други, спо­гледали се, позасмѣли се и нѣщо си продумали помежду. Вѣстьта за туй скоро се пръснала навредъ, но…«всѣко чудо за три дни»!

Въ дѣлнични дни дѣдо Начо пакъ си носѣлъ шапка, до­като на долния й рѫбъ се показала широка ивица отъ лиса кожа и докогато фесътъ поувехтѣлъ да може да се носи всѣки день. Шапката, както и другитѣ й прѣдшественици, била хвър­лена подъ лавицата, да послужи нѣкога кожата й поне за ма­зане. Туй не ще е било много отдавна, защото, помня, еднажъ, кога бѣха развърляли домашнитѣ да трѣбятъ за Великдень - а тогава, както и знаете, се разбута и най-затънтеното кюше вкѫщи - и ние, дребни дечурлига тарашувахме изъ изпраздненото отъ възгпавници и шилтета - момичетата да дирятъ разни шарени кѫсчета басма за булкитѣ, а момчетата да разнищяме разни чорапи, за да плетемъ въ училището рѫкавици, топали и кесии и - подъ лавицата набутахме една шапка. Тя бѣ нѣкакъ особна. Тя приличаше на калимавката на дѣда Прокопия отъ мънастиря; бѣ дълбока, калѫплия, отъ черна ягнешка кожа и вѫтрѣ подплатена съ кожа и съ платняно дъно, набрано въ срѣдата тъй, че оставаше отверстие едвамъ да се провре пръстъ. Дебелото платно бѣ пожълтѣло отъ поть. Молцитѣ я бѣха ужасно съзобали. Като я търка­ляхме и разгледвахме съ любопитство, или пъкъ я туряхме на глава - отъ нея валѣше черенъ снѣгъ и по нея се явяваха контури - и релефи - които напомняха западна Европа съ плувналата въ океана Англия, съ Дания, Балтийско море и Скан­динавския полуостровъ; на друга страна се виждаше Австралия съ Вандименова земя, Нова Каледония, Куковъ протокъ, Нова Гвинея и пр. и пр. - цѣла Полинезия! Иди се надѣй, тия молци да бѫдатъ таквизъ вѣщи картографи и гравйори! Па и тѣ - види се, по подражание на старитѣ - прѣдпочитатъ пергамента. Нѣщо лопчеше въ шапката. Нашето дѣтинско лю­бопитство се възбуди. Оказаха се 2-3 чесъна бѣлъ лукъ, спардушени съвсѣмъ и обвити грижливо въ пожълтѣла вечъ едно­врѣменна дебела книга. Едно врѣме, кога морила чумата, об­щото мнѣние прѣдписвало всѣки да носи у себе чесънъ като прѣдпазително срѣдство противъ тоя страшенъ бичъ. - По­нѣкога подъ лавицата намирахме изъ праха и нѣкое мангърче и малки сребърни парици.

Дѣдо Начо имаше нѣколко феса, които туряше споредъ важностьта на днитѣ и обстоятелствата: най-хубавия, сгънатъ грижливо въ сандъка, туряше на Великдень, Коледа, Богояв­ление,… и кога се причасти, а въ дѣлникъ - фесъ съ оплѣсканъ рѫбъ, отдавна изгубилъ първия си цвѣтъ и 2-3 пѫти прѣвапсванъ въ кѫрмѫзъ, кога баба Начовица вапсваше прежда за рокли, за чорапи или за други домашни потрѣби - ако по-рано тя не бѣ се одързостила да унищожи тайно тоя хамелеонъ, или да го мушне въ нѣкоя възглавница или въ най-затънтеното кюше. Понѣкога фесътъ се потапяше въ варзията остала отъ великденскитѣ яйца. Често боята се не сполучваше, та фесътъ ставаше на петна, които напомняха тия на мѣсе­чината или на слънцето. Въ Калоферъ се бѣха появили калѫпи пиринчеви, нагорещявани, за формиране фесоветѣ, но туй правѣха деликанлиитѣ млади контета и юношитѣ. Да тури старъ човѣкъ калѫпосанъ фесъ бѣше срамно ! Но пакъ понѣкога вкѫщи службата на калѫпъ бѣ изпълнявала една обърната саксия. По-прѣди имаше въ Калоферъ и дървени калѫпи. Пи­скюлитѣ - не ще и казване - дѣдо Начо си правѣше самъ. Въ сандъка му имаше топъ копринени конци, приличенъ на плъсть и по-забърканъ отъ гръцкитѣ финанси. Тоя топъ неизчерпно удовлетворяваше всички нужди: отъ него дѣдо Начо и пискюли си правѣше, и въ мастилницата туряше, и алтѫни нанизваше, и чохенитѣ си шалвари и елеци кърпѣше, и…, и… Понѣкога не толкова оветхѣлъ пискюлъ се прѣнасяше на новъ фесъ. Ветхитѣ фесове се търкаляха единъ въ дулапа, другъ въ вулията при концитѣ и канджата, трети - подъ въз­главницитѣ. Кога вечерьта си лѣгаше, дѣдо Начо туряше феса подъ главата си. Поради туй той често се забутваше изъ чер­гитѣ и алищата, кога сутриньта се дигнаха отъ леглото, та, за да се намѣри трѣбваше понѣкога да се прави тщателенъ обискъ изъ цѣлата кѫща, или да се разхвърлятъ много дрехи, а прѣзъ туй врѣме ядосаниятъ дѣдо Начо крещѣше. Както е извѣстно, фесътъ денѣ никога се не сваляше отъ глава. Кога дѣдо Начо имаше хрѣма, спеше съ феса - съ най-ветхия, разбира се: на който годинитѣ надминаваха десеть. Види се, по подражание на турцитѣ, нѣкои наши чорба­джии носѣха подъ червения фесъ и другъ, бѣлъ, отъ пла­тно, или изплетенъ отъ памучна прежда. Обикновено, тия фесове плетѣха забтиите отъ конака и ги понѣкога подаряваха, но получаваха, разбира се, голѣмъ бакшишъ. Туй бѣха калоферски чорбаджии, устарѣли въ Цариградъ и другадѣ и се прибрали вечъ въ Калоферъ да прѣкаратъ послѣднитѣ дни отъ живота си. Въ черкова тѣ сваляха само червения фесъ и оставаха по бѣлия; нѣкои се изтѣгаха въ троноветѣ, гръмко кашлѣха и плюеха и прѣобръщаха седефената или кехлибарена броеница и, само кога се четѣше евангелие или ставаше великий входъ, тѣ се свличаха отъ троноветѣ и отъ нѣмай кѫдѣ си сваляха фесоветѣ. Право си казваше съсѣдката Кировица Лилова, че и прѣдъ Бога богатитѣ по-напрѣдъ стоятъ, въ тронове съ фесо­ветѣ си; тия, които иматъ борчъ, го свалятъ отъ черковния прагъ, а сиромаситѣ - още въ черковния дворъ. - Дѣдо Начо не носѣше бѣлъ фесъ - той тъй мразѣше агарянитѣ! Черве­ния свали отъ вратата, тури го подъ мишница, отиде послѣ въ своя тронъ, духне и изтрие праха на дъската и тамъ го остави.

Дѣдо Начо обличаше антерия отъ виенска или дамаска аладжа (шамъ-аладжа), на черни и червени, или зелени успо­редни ивици, обточена съ 1 или 2 реда ипекликъ (тънъкъ коприненъ гайтанъ) и надъ него зашити черни плетени дюймета на върха съ едно мъничко червено монисто. Зимѣ подъ антерията туряше и нѣкой по-ветхъ илекъ или още една такава антерия. Антерията се загръщаше и надъ нея дохождаше поясъ съ рѣсни на двата края и вапсанъ кѫрмѫзово – поясъ съ отворенъ цвѣтъ носѣха само турцитѣ. До гушата оставаше клинообразно деколтирано мѣсто, отъ което се подаваха по­бѣлѣлите косми отъ гръдитѣ. Многажди баба Начовица бѣ кротко умолявала стопана си да загръща повечко антерията и да закопчава най-горнйото дюйме, защото, иначе, е срамота на старъ човѣкъ и който минува за нѣщо, горѣ-долѣ; но той все си оставаше непрѣклоненъ: не можеше тъй да търпи. Между гънкитѣ на антерията се подаваше червена сантрачлия кърпа, голѣма да събере половина кабранъ жито и която из­пълняваше безъ брой служби: и за носа, и за бохчалѫкъ и пр. До шията се издаваше яка отъ дебело кинарлия платно, до­машно издѣлие. Краищата на тая яка бързо пожълтѣваха отъ поть, та баба Начовица трѣбваше винаги силно да се застѫпя, за да се промѣни ризата. Колосани ризи френски носѣха мла­дежитѣ, нѣкои чорбаджийски дѣца и 2-3 чорбаджии. Надъ антерията дѣдо Начо носѣше кюрче. Сѫщо той имаше 2-3 кюрчета: най-хубавото - отъ тъмно-зехтиниева чоха, съ боази отъ поръ и подплатено съ хубави ягнешки кожи - но­сѣше на голѣмите праздници, а другитѣ двѣ - въ дѣлнични и недѣлни дни; тѣ бѣха отъ домашенъ шаякъ, вапсанъ съ бакамъ, съ боази отъ черна ягнешка кожа и подплатени съ кожа съшита отъ кѫсове ягнешки, ярешки и котешки кожи, тъй че прѣдставяше мозайка, която напомняше кожата на зебра. Отъ двата му горни кюрка единиятъ бѣше чохенъ, съ хубави боази и подплатенъ, а другиятъ - вълненъ. Дѣдо Начо носѣше шалвари отъ черенъ домашенъ шаякъ, изпреденъ тънко. Тѣ имаха много дипли и на долнята си часть - двѣ, обточени съ 1-2 реда гайтанъ отверстия, прѣзъ които се промушваха краката. Потури, отъ простъ дебелъ черенъ шаякъ туряше само, кога отиваше по кѫра. Потури носѣха овчаритѣ, гове­даритѣ, чифчиитѣ - изобщо, долнята класа хора. Крачолитѣ имъ се закопчаваха чакъ до глезенитѣ на краката съ редъ телени жълти копчета. Въ Калоферъ се бѣха замѣркали и гръцки ка­равани отъ демикатонъ съ много дипли. Караванитѣ имаха дълго - почти до земята, дъно, което при хода се мѣташе ту на една, ту на друга страна. На стопана имъ краката до колѣнѣтѣ оставаха вънъ, та той обуваше дълги бѣли чорапи, обикновено памучени. Каравани носѣха, напр., ганозлиятъ гръкъ, дѣто продаваше на пазаря маслини, зехтинъ и сапунъ въ дю­кяна на Минка Тонкинъ, зааралиятъ, и - Недко Хр. Касапски. Съсѣди разправяха, че лѣтѣ Недко, да се очува отъ бълхи и дървеници, които у тѣхъ изобилствуваха, спѣлъ на двора въ караванитѣ. Една сутринь той се тъй завързалъ въ тѣхъ, щото отъ пѫтя се притекълъ Буснатътъ, който случайно минувалъ оттамъ, и го отвързалъ. Галаталийскитѣ калфи дохождаха съ други, нова-мода, потури: отъ хубавъ вълненъ платъ, тѣсни, съ много гънки и обтрупани съ много и скѫпи гайтани, об­шити въ видъ на колела, кенета и други най-фантастични ор­наменти и между тѣхъ тукъ тамъ кѫсчета отъ червена или зелена чоха, или кадифе. Съ туй тѣ омайваха момитѣ и от­крадваха сърдцата имъ!... У насъ се бѣха появили и пан­талони - пръвъ ги донесе учитель Ботю. Панталони носѣха по-ученичкитѣ младежи, нѣкои богаташки дѣца и нѣколко чор­баджии. Ако нѣкой старецъ би се опнамъ, би станалъ за смѣхъ: изведнажъ щѣха да забъбрятъ хлѣвоуститѣ жени, че той иска да се подмладява, кога въ устата му не осталъ ни единъ зѫбъ. Обикновено, на нѣкой голѣмъ праздникъ ергенитѣ се опваха най-първо. Гражданинътъ пъкъ Никола Аврамовъ въ дѣлнични дни носѣше панталони, а въ праздникъ шалвари отъ хубава черна чоха - индопия и се опасваше съ скѫпъ пъстъръ коприненъ поясъ - дамаски. Та и, сѣкашъ, въ широкитѣ си дрехи чорбаджиитѣ изгледваха по-прѣдставителни. Щомъ дѣдо Начо съблѣчеше най-хубавата си прѣмѣна, грижливо я изчеткаше, нагънѣше я по неразваленитѣ дипли и я спастряше въ сандъка. - Той носѣше чорапи, терлици и - зимѣ - лапчуни, отъ него ушити, и - калеври, калоферска направа. Стифали носѣха момците, а кундури - чорбаджиите. По подражание на агата, и изобщо на турцитѣ, нѣкои чорбаджии, които бо­равѣха изъ конака, носѣха галоши: подъ стифалитѣ други обуща, които особно тракаха, кога стопанинътъ имъ вървѣше изъ пѫтя.

Строго казано, дѣдо Начо броеница не носѣше. Само въ праздничнм дни, кога идѣше въ черква или на гости, непрѣ­мѣнно носѣше една мъничка садефена; даже и да я е забравилъ, ще се върне отсрѣдъ пѫтя да я вземе. Безъ броеничка, като безъ рѫка. Броеничката бѣ талисманъ противъ всѣко зло: тя напомняше религиознитѣ обязаности и ги подпомагаше. Безъ броеничка - като прѣподавательтъ математикъ безъ логаритмически таблици. Дѣдо Начо имаше и друга по-хубава брое­ница, сѫщо седефена, съ зърна колкото лѣщникъ, навръвена съ коприненъ конецъ, съ седефено кръсче и съ копринено черно пискюлче. Тя му бѣ божигробски армаганъ отъ прия­теля и съсѣда хаджи Пара. Тя излизаше отъ дъното на сан­дъка само дважди прѣзъ годината: на Великдень и на Коледа. Тя носѣше божигробския си конецъ, съ който най-първо е била навървена прѣди много години. Дѣдо Начо имаше и други 3-4, винаги окачени до иконостаса. Тѣ бѣха прости, съ зърна черни и по-малки, валчести или двойноконусни, направени отъ нѣкакъвъ маджунъ и навръвени съ простъ конецъ. Той имаше и друга една - каквито правѣха и носѣха калугеритѣ и калу­геркитѣ: отъ черна или кафява прежда, съ зърна отъ клупо­ветѣ й, па и самото кръстче отъ нея - и ги подаряваха на роднини и приятели. На дѣда Нача я бѣ подарила сродницата му монахиня Елисавета Банкова, която чудесно пѣеше въ черкова, особно на второ Възкресение. Тия броеници имаха по 40, 50, 80 и 100 зърна, седефени кръстчета и бѣха раздѣлени съ други по-голѣми, или бѣли, зърна на 3, 9, 12, 15, 30, 33 и 40 зърна. Туй мистическо раздѣление бѣ мнемотехнично срѣдство, за кога се правѣха метани сутринь и вечерь прѣзъ всички дни, а най-вече въ срѣда и петъкъ и - прѣзъ пости. Всѣки, малко-много запознатъ съ черковния редъ, знае, че прѣзъ божественитѣ служби - па и при най-обикновенитѣ молитви - трѣбва нѣкога да се каже три пѫти Господи помилуй, нѣкога - деветь, нѣкога - дванадесеть, а нѣкога - и четиредесеть; или пъкъ, особно прѣзъ пости, трѣбва да се направятъ метани: три, или деветь, дванадесеть, тридесеть, четиредесеть. А наизустъ не могатъ да се броятъ такива голѣми числа. За туй, ето какъ се постѫпваше: на всѣко Господи помилуй или на всѣка ме­тана прѣхвърляшъ по едно зърно, докатъ подъ пръста ти дойде нѣкое голѣмо или пъкъ бѣло зърно. Отъ него ти вече познавашъ изказанитѣ Господи помилуй или извършенитѣ ме­тани. Броеницитѣ се осветяваха въ черкова, и хората имъ отдаваха голѣмо значение. Щомъ дѣдо Начо вземѣше брое­ничката, винаги се прѣкръстяше, благоговѣйно издигаше очи къмъ небето и цѣлунѣше седефеното кръстче. Старци и осо­бено бабички носѣха броенички закачени на пояса: баба Рада, баба Ганка, баба Мария и др. А кога човѣкъ умре, прикачваха боеничката на кръстосанитѣ му рѫцѣ и туряха вощеницата. Нѣкои чорбаджии - и нѣкои младежи, по-рѣдко – носѣха голѣми кехлибарени броеници, или другъ видъ, но туй бѣ за луксъ, а не - за религиозна нужда, и често - безъ кръстче. - Изъ иконостаситѣ и сандъка се търкаляха отъ разни други отдавна разсипани и изчезнали броеници зърна отъ разни обеми, форми, материялъ и бои. Съ тѣхъ се подпълняше нѣкоя броеница, кога се разсипѣше.

Дѣдо Начо не носѣше часовникъ, при все че часовници носѣха и почтени старци; нѣкои младежи пъкъ ги носѣха на провѣсенъ прѣзъ врата коприненъ или сребъренъ кордонъ. Нѣкога си дѣдо Начо носилъ, но закъсо, скѫпъ часовникъ съ нѣколко концентрични капаци, които го обвивали, както пеле­нитѣ - дѣтето, и туренъ въ валчести и покрити съ черенъ мешинъ захлупци, голѣми колкото малко динче. Той трѣбвало да се държи съ цѣла шепа, а съ другата да се отваря горниятъ похлупакъ. Тоя часовникъ оставилъ аманетъ срѣщу взети пари нѣкой турчинъ, кога отивалъ за Крѫмската война. Турчинътъ се не върналъ, и часовникътъ осталъ. За беля, той се развалилъ. Поправялъ го еднажъ - дважъ попъ Кръстю, пращанъ билъ и въ Карлово - въ Калоферъ нѣмало специялистъ часовникарь - нищо не помогнало. Еднажъ въ Калоферъ дошълъ прочутъ часовникаръ настанилъ се въ единъ отъ дѣдовитѣ Начови дюкяни, които бѣха нѣколко на редъ, и, споредъ оби­чая, окачилъ 2-3 ветхи часовника за показъ и нѣкои инстру­менти. Изведнажъ се разчуло изъ цѣлъ Калоферъ за часовни­каря, па и той билъ добрѣ облѣченъ, разговорливъ, симпатиченъ и съ малко брадле. Вгледвалъ се и въ момитѣ и си сучелъ тънкитѣ черни мустачки. Казвалъ се Гологанчето. Много стари, прашни, голѣми и малки часовници събралъ изъ цѣлъ Калоферъ за поправка. И дѣдо Начо далъ своя. Минало се десетина дена. Една сутринь часовникарницата не се отворила, дошълъ обѣдъ и заминалъ, дошла и вечерь - и дѣдо Начо и околнитѣ манифактураджии и граждани само погледвали нетърпѣливо да се тропне нѣщо въ дюкяна, или пъкъ отнѣкѫдѣ да изщукне Гологанчето - но нищо нѣмало. Помислили да не е отишълъ въ Карлово да си набави нѣкои алати (уреди), та рѣшили да почакатъ до утрѣ. Дошълъ и другиятъ день, но пакъ нищо нѣмало. Дюкеньтъ затворенъ добрѣ. Най-послѣ дѣдо Начо съобщава въ конака. Дотърчаватъ веднага заптии и разбиватъ вратата. Вѫтрѣ що да видятъ? Пусто праздно! Дюкеньтъ като съ метла изметенъ. Гологанчето събралъ всички часовници и офейкалъ, кога спалъ Господь. Оттогава, ако сте го видѣли вие, и - дѣдо Начо толкова. Гологанчето оставилъ въ дюкяна само за спомень едни съвсѣмъ скѫсани стифали и кирливи долни дрехи. Купъ анатеми, псувни и заканвания и клетви били изсипани върху бѣглеца, който билъ вече много далечъ. Отпослѣ задълго тоя дюкянъ се наричаше на името на прокопсания часовникарь - дюкянътъ на Гологанчето. - Въ стаята си дѣдо Начо имаше голѣмъ стѣненъ часовникъ, който биеше тъй силно, че нощѣ се чуваше у съсѣдитъ Колимайкови, и Неда, кога плачело дѣтето, чакала да бие часовникътъ, да узнае кое е врѣме. Освѣнъ тоя, имаше и другъ пакъ толъкъ, но разваленъ - и съ куку­вица. Затънтено минало имаше той: никой, освѣнъ дѣдо Нача, не помнѣше, кога е кукала тая куковица. Може би - въ чумовото врѣме. Пролѣть дохождаше, куковицитѣ се наяждаха съ букова шума, закукваха, а тя - мълчи, се мълчи! Единътъ топузъ, синджиритѣ и нѣкои чаркове и бурми бѣха отдавна изгубени. Другиятъ топузъ се търкаляше подъ лавицата въ келеря и служеше за чукъ, когато теслата или чукалото отъ хавана не можеха да се намѣрятъ лесно. Цѣлиятъ часовникъ напомняше нѣкоя отъ тия запустѣли воденици, въ които както разправятъ народнитѣ приказки - живѣятъ вампири и караконжовци. Вѫтрѣ бѣ покритъ съ прахъ и по оси и зѫбести колелета паякъ кръвопиецъ бѣ напрѣчкалъ паяджини, по които висѣха безчетъ скелети на мухи и дървеници. Прѣднята страна на уцѣлѣлата кутия прѣдставяше нѣщо като циферблатъ, но съвсѣмъ изпопуканъ и тукъ-тамъ само остали наполовина цифри латински и арабски.

И въ тая си напрѣднала възрасть, дѣдо Начо не употрѣ­бяваше очила, както нѣкои старци. За шевъ, четене и писане - очитѣ му бѣха съвсѣмъ здрави. Ехъ, въ днешно врѣме колцина млади зелени още носятъ очила отъ слободия, за салтанатъ! Като гледашъ туй, не ти се иска да туришъ очила и за нужда!...

Най-сетне, нека добавимъ и туй: дѣдо Начо носѣше златенъ пръстенъ - вѣнчалния, затуй бѣ много изтърканъ. Исто­рията му и какви мили спомени будѣше у стопана тоя пръ­стенъ - нищо не знаемъ. Дотукъ имаме вечъ контурата на дѣдо Начовия портретъ.

III.

Но - ако и малко късно - трѣбва вечъ да кажемъ нѣкои по-стари работи.

Още отъ малъкъ дѣдо Начо осталъ безъ баща и едничко чедо у майка. Тѣ живѣли въ една скромна кѫщица въ Сватовска махала. Помня я… Чедото поглъщало всичкитѣ грижи на майката. Тя - ако сѫдимъ по него и ако винаги чедата се мѣтатъ на родителитѣ - не е била проста жена. Както и всички тогавашни сиромашки дѣца, дѣдо Начо се училъ при извѣстнитѣ на калоферци даскалъ и даскалица дѣдо Гънчо и баба Гънчовица. Понѣкога, катъ станѣше дума за възпитание и образование, дѣдо Начо обичаше да разказва весели и куриозни епизоди изъ тоя си, ако и кратъкъ, животъ. Слѣдъ врѣме курсътъ на наустницата и на псалтиря билъ свършенъ. Дѣдо Начо могълъ свободно да чете и да пописва, научилъ нѣщо и отъ ракамъ: събирание и издаждание. Сега трѣбвало да се подири нѣкакъвъ занаятъ, защото учението не хранѣло кѫща, а пъкъ и баба Стойна не мечтаела - та и не могла! - да направи сина си калугеръ или попъ, а още по-малко - даскалъ. Тя го дала бакалче у дѣда Недя Цанковъ сапунджиятъ. Раздѣлила се майката - вдовица съ едничкото си чадо, но нѣмала що да прави. Цѣли двѣ години слугувалъ дѣдо Начо безъ никакъвъ хакъ, - само занаятъ да учи. Въ началото на третята година на еснафския праздникъ Три святители, (30 януарий) патрони на бакалитѣ, еснафлиитѣ варили коливо, откупили бдѣние и литургия, въ които били споменати всинца умрѣли и живи протомайстори, майстори и калфи, а чирачетата - изобщо. Слѣдъ отпускъ на черкова въ една отъ келиитѣ на черквата св. Атанасия се събрали на лонджа, по обичая и закона, всички прѣдставители на бакалския еснафъ, хапнали отъ украсеното шекерлия коливо, пийнали по 1-2 ракийки, споменали умрѣлитѣ, благословили живитѣ съ дълго здравие и съ отъ занаятъ берекетъ, па отворили еснафскитѣ тефтери. Мнозина нови чирачета били записани, на по-малко опрѣдѣлили хакъ, още по-малко произвели калфи и 2-3 такива - за майстори. Въ тая промоция дѣдо Начо билъ записанъ чираче съ годишенъ хакъ: единъ катъ нови дрехи, чифтъ калеври, въ недѣля за черкова да му се даватъ по 60 пари и всѣка сѫбота вечерь да си спи у тѣхъ. И тогава не било тъй лесно да стане нѣкой майсторъ, па било и бакалинъ: трѣбвало да почне отъ най-долнйото стѫпало и piano, piano, слѣдъ дълги години и като измине всички положения, да се изкачи най-горѣ въ еснафската лѣствица. Въ сѫбота вечерь майсторътъ му давалъ още и по 10 пари, но дѣдо Начо всичко спастрялъ и занасялъ на майка си и тя го стегнато завързвала въ нѣколко вѫзеля. За тая вечеря баба Стойна сготвѣла фасулева чорба, съ конь да диришъ изъ нея зърната, или друга по-разкошна госбица, па майка и синъ хапвали сладко, сладко и се разговаряли най-интимно за всичко чуто и видено прѣзъ изтеклата седмица. Двамата единъ къмъ другъ били яко привързани, тая вечерь я чакали съ нетърпѣние цѣли седемь дена. Дори и кѫщата се засмѣвала. Слѣдъ вечеря майката попосквала сина, омивала му главата, па го съблачала. Той се търкулнѣлъ лѣтѣ на сай­ванта, а зимѣ - на хасѫра или козяка до огнището, да спи като въ бащина кѫща, а тя поогледвала дрехитѣ му да не е кондисалъ и въ тѣхъ гадъ, закръпвала ги и опирала на блѣщуканието на огъня или на желѣзното миризливо кандило, въ което горѣлъ памученъ фитилъ потопенъ въ шарлаганъ или лой. Догдѣ съмне, дрехитѣ били вечъ сухи и чистички. Въ недѣля за обѣдъ дѣдо Начо трѣбвало да отиде у майстора си. Майка му винаги го изпращала далечъ отъ вратнята и съ овлажнѣли очи, повтаряла и потретяла съвѣтитѣ и съ пълно надежда оставала да чака сина до идущата сѫбота вечерь. Отпослѫ дѫдо Начо станалъ калфа и слѣдъ врѣме - и самостоятеленъ бакалинъ майсторъ. Всинца го възхваляли. Опретналъ се сега той мѫжки, не знаяль почивка и умора ни денѣ, ни нощѣ, ни лѣтѣ, ни зимѣ. Ходилъ пѣшъ и самъ до Еския, Ени-маале, Сливенъ и Караджазъ - за вино и грозде, а до Филибе - за бакалия. Понѣкога изпадвалъ въ рѫцѣ на раз­бойници турци, но все благополучно се отървавалъ. По едно врѣме баба Стойна му загатнала нѣщичко, отъ което най-първо се причервилъ, а послѣ се ухилилъ - за женидба. Избраното момиче било хрисимо, работно и отъ добъръ родъ. И туй станало. Всичко вървѣло добрѣ на дѣда Нача; малкото спечелилъ мѫчно, многото - лесно. Сдобилъ той пари и голѣмо имущество: ниви, ливади, гюлове, лозя, воденици, чаракчийници, много дюкени, яхна, керемидчийница, овци, кози, говеда, плюсъ една хубава изписана отвънъ двуетажна къща на главната улица за пазаря; сдобилъ синове, дъщери, внуци и правнуци, още - и честь и уважение отъ всинца почтени хора. Станалъ такъвъ, какъвто го сега виждаме.

Дѣдо Начо обичаше понѣкога да разправя за своитѣ нѣкогашни лутания, за своето минало. Та и кому ли не е при­ятно туй?... Центрътъ на разказитѣ съставляваше все баба Стойна. Много тачеше паметьта й. Винаги - ама винаги! - като споменѣше името й, той благоговѣйно прибавяше: »Богъ да я прости!«

IV.

Дѣдо Начо бѣше много набоженъ - пословиченъ бѣ станалъ за туй въ цѣлъ Калоферъ. По това има много да се каже. Какъ да опиша неговата твърда вѣра въ Бога?!... По­мѫчете се само за мигъ да го разубѣдите отъ туй, и - вѣрвайте - че вашитѣ усилия ще се разбиятъ като пѣна о гранитна скала; той самъ ще ви накара да почувствувате си­лата на неговитѣ доводи, ще ви убѣди. Той вѣрваше, но - безразборно, слѣпешката, тъй че дори и въ разни суевѣрия. Съ особно внимание слушаше той сиромаха дѣда Кръстя отъ Сватовска махала, който му разправяше, че еднажъ, като пасѣлъ овцитѣ прѣзъ нощьта срѣщу разпетия петъкъ, - чулъ небесното клепало. Дѣдо Начо особно почиташе овчаритѣ, като най-праведни: кога се родилъ Исусъ Христосъ, Tѣ първи се удостоили да узнаятъ благата вѣсть. Дѣдо Кръстю бѣше правъ човѣкъ, не лъжеше. Отъ тоя день дѣдо Начо почна да го гледа съ друго око и дирѣше случай да приказва съ него. По­нѣкога той му казваше: »Кръстйо, на ти 2-3 гроша, на ти една ока соль - ти си сиромахъ човѣкъ!... Ала ти си светия; блазѣ ти на душата, право въ рая ще отидешъ«!... - и го завистливо изгледваше.

У дома въ долния катъ, въ кѫщата и собата имаше - на източна страна, разбира се - по единъ окадѣнъ и почернѣлъ иконостасъ. Въ тѣхъ бѣxa наредени разни икони и щамби, по-прости и по-хубави, работени: отъ трѣвненски зо­графи, една отъ попъ Павля - дѣдовъ Начовъ приятель - отъ Шипка, една отъ калоферския зографъ Антонъ Керекчиятъ (или, както нѣкои младежи го нарича, - Варский), а нѣкои пъкъ купувани отъ странствуващи руски калугери, или миряни, които често кондисваха въ черковскитѣ келии. Щамбитѣ бѣха донесени отъ Рилския монастирь, отъ св. Гора и и от другадѣ. Въ иконостаса в кѫщи бѣxa: една икона Исусъ Христосъ, друга - св. Богородица Троеручица, защото бѣше съ три рѫцѣ, пригърнала младенеца Исуса. Имаше друга една дъсчена, съставена отъ три части, отъ които двѣтѣ крайнитѣ, като крила, можеха да се свеждатъ къмъ третята, най-голѣмата, о която бѣха схванати съ телени резенца и я напълно покриваха. Тя бѣше чисто българско издѣлие. Тя бѣше тъй омацана съ шарлаганъ и окадена, и даже изпогорена отъ кан­дилото и свещитѣ, щото мѫчно можеха да се разпознаятъ изображенията, които, сѣкашъ, бѣха на абисинци. Тая икона бѣ на най-голѣма почить: дѣдо Начо положително твърдѣше, че едно врѣме, когато боледували дѣцата, тя нощѣ клепѣла. Но само той чулъ това, защото, щомъ се наканвалъ да събуди нѣкого и той да чуе, тя прѣставала. Въ иконостаса въ собата имаше по-добри икони: пакъ св. Богородица съ Исуса, св. Иванъ Прѣдтечъ съ крила, облѣченъ съ червеникава ярешка кожа, прѣпасанъ съ ремикъ и до него на блюдо сложена главата му, - и друга още една икона малка, но дебела, и дървена на св. Антония. Деньтъ на тоя светия (17. януарий) бѣше за нашата кѫща голѣмъ праздникъ: отслужваше се бдѣние и литургия въ черква, гости дохождаха и на обѣдъ се нареждаше добра трапеза, между ясията се намираше и гѫска или мисирка съ зеле: нѣкога дѣдовия Начовъ баща празднувалъ на тоя день, празднуваше сега и бачко, кръстенъ на него. Още на вечернята дѣдо Начо за­насяше тая иконичка въ черкова и слѣдъ 1-2 дена си я при­бираше. »Може ли казваше той, да има служба, а да нѣма въ черква тая икона? Де ще цѣлуватъ хората, дѣ ще палятъ свѣщи? Въ иконостаса у горната соба бѣха най-новитѣ икони и най-скѫпитѣ: Исусъ Христосъ благословящъ, съ ореолъ и рѫка сребърна и въ хубава въ стекло рамка, съ сребърни украшения и съ искуствени цвѣтя на четиритѣ страни. Тая икона бѣ руска. Цѣлото дъно на иконостаса се покриваше съ една голѣма щампа съ изображения на св. Ивана Рилски, каквито и до днесъ се продаватъ въ монастиря му и ги донасятъ армаганъ рилскитѣ поклонници. Тукъ имаше голѣмо сребърно кан­дило. Всички икони и щампи, прѣди да се турятъ въ иконостаса, трѣбваше да стоятъ нѣкое време въ черква - да се осветятъ. Вкѫщи въ иконостаса непрѣсекно гореше кандилото; туй въ со­бата се палѣше само въ сѫбота вечерь и въ недѣля, а въ горнята соба само на Великдень и на Коледа. Изъ долапитѣ и лавицитѣ се търкаляха много други ветхи щамби, а иконостасите и джуретата имъ бѣха мънички музеи: въ тѣхъ имаше множество свещени прѣдмети всѣки напомнещъ нѣкой знаменитъ праздникъ или пъкъ - нѣкой епизодъ изъ житието на нѣкой све­тия. Имаше и прѣдмети и случайно тукъ попаднали, но и тѣ не безъ значение, разбира се. Пълниятъ списъкъ на всички тия прѣдмети би съставилъ дълъгъ инвентаръ. Тъй, имаше: шарена восчена свѣщь, едно голѣмо изписано яйце и сълзи на св. Богородица, - едни лъскави стъкълца - всичко туй бѣ армаганъ отъ хаджи Кера отъ Божигробъ; зрънца отъ гроздето на лозата израсла изъ корема на св. Симеона отъ св. Гора - тѣ се даваха лѣкъ противъ безчадие; пѣсъкъ отъ гробницата на св. Иванъ Рилски; единъ малъкъ пиринченъ кръстъ идругъ по-голѣмъ дървенъ и съ дървено столче, облѣпени съ седефени плочици; пиринчена и пръстена кадилници; върба отъ Връб­ница; босилякъ, здравецъ, чемширъ, лалета, зюмбюлъ, тюй отъ погребението Христово на великата сѫбота; паничка каденъ медъ; жито и клѣчици обвити съ памукъ, остали отъ маслоосвещението; тамянъ простъ и измирно, обвитъ въ книжки; огаряци отъ восчени свѣщи отъ разни дължина и дебелина, 2-3 неначенати и една голѣма, остала на половина, отъ страстната седмица и отъ Великдень, заедно съ книжката, съ която я обивилъ тогава дѣдо Начо и прѣвързалъ съ конецъ - да не цапа ръцѣтѣ; вапсано яйце, което снесла кокошката на великия четвъртъкъ; - въ тоя день, извѣстно е, се вапсватъ яйцата за Великдень; нафора отъ нѣкое бдѣние или литургия или пъкъ отъ великия четвъртъкъ. Нафората отъ великия че­твъртъкъ трѣбваше да седи въ иконостаса цѣла година. Въ тоя день дѣдо Начо разгръщаше съ страхопочитание разнитѣ пластове книги, въ които грижливо бѣ обивита, едвамъ я разрѣзваше съ остъръ ножъ - тя бѣше втвърдѣла като камъкъ - като внимаваше да не падне трошица на земята, защото било много грѣшно, и раздаваше на всички домашни и срод­ници, събрани по тоя случай, а книгата сир. плащаницата, из­гаряше въ огъня. За да яде човѣкъ отъ тая нафора, трѣбваше да е прѣоблеченъ и - сутринь на гладно сърдце, разбира се. Друга прѣсна нафора се обвиваше въ книжка и се приготвяше за до година. До иконостата на полицата вкѫщи се мѫдрѣше стара паница съ светена вода. Изъ нея плуваха нѣколко шушки босилякъ и на дъното й се бѣ събрало утайка отъ прахъ, понеже често паницата стоеше отвонена. Отъ тая вода се пиеше всѣка недѣля сутринь и слѣдъ нафората, или - както и кадения медъ - се употрѣбяваше противъ уроки, главобо­лие, ръсѣше се лозето, добитъкътъ и пр. Паницта се допълняше съ обикновена вода, която - подобна на водата въ Кана Галилейска сега се прѣобръщаше пъкъ на светена. 5-6 пѫти прѣзъ годината тя се съвсѣмъ променяше: на св. Макавеи, Кръстовдень и въ деня прѣдъ Богоявление, когато се светяваше вода въ черква въ тия дни светена вода се пиеше преди нафората и когато 2-3 пѫти прѣзъ годината се светѣше вода и вкѫщи. Въ казанитѣ три праздника черковниятъ подъ въ срѣдата, па и дори край налоитѣ, биваше покритъ съ разни сѫдини, пълни съ вода, да се освети. Дѣдо Начо занасяше у дома крондирчето винаги до поло­вина защото раздаваше светена вода на закъснѣлите отъ Субашка ливада, отъ Хаджиска махала и отъ долния край бабички. Освенъ вода, както се спомена - вкѫщи еднажъ-дважъ прѣзъ годината, особно на великия четвъртъкъ, се светѣше и масло, за здравие и берекетъ. Отъ маслоосвещението до иконостаса стоеха залѣпени 2-3 книги, на които свещеницитѣ Кръстю и Младенъ бѣха начъртали съ босилкови клѣчици, обвити на върха съ памукъ и потопени въ маслото кръстъ, и подъ него адамовата глава, съ тръсть и копие и съ извѣстнитѣ слова Ис. Хр. и подъ тѣхъ Ни.Ка. До светената вода на полицата стоеха: единъ псалтиръ и по 2-3 наустици и светчета. На тѣхъ, споредъ врѣмето и нуждитѣ, дѣдо Начо всѣкидневно четѣше своитѣ молитви. Тѣ бѣха съ черни и червени букви, печатани на дебела хартия, въ Москва, или Киевъ, въ цару­ването на Николая I и съ дебели дъсчени корици покрити съ черенъ мешинъ, вечъ доста излъсканъ и нѣкѫдъ прозѫбенъ. Печално бѣше и вѫтрешното състояние на тия книги: отъ дълго употрѣбявание тѣ бѣха изпокѫсани.

Въ недѣля дѣдо Начо станѣше много рано, омие се и облѣче, изчете и сега обикновената си молитва прѣдъ иконата и тръгне за черква св. Атанасъ, близо до дома. Той бързаше да свари троичеството и шестопсалмието. На пангаря не се отбиваше, защото свѣщитѣ у дома си правѣше въ голѣмо ко­личество - нѣкога правилъ и черковскитѣ - поклони се прѣдъ владишкия тронъ, като тури десницата на гърдитѣ си, запали на двата голѣми пиринчени свещника по една свѣщь и други 1-2 долѣ за умрѣлитѣ, изцѣлува наредъ вси икони, като прѣдъ всѣка направи по три митани прѣди туй и три послѣ - най-вече прѣзъ пости, или когато ще се причастява и отиде въ трона си. Той рѣдко ходѣше на други черкови, само кога въ тѣхъ имаше моноклисия. Тамъ - други свещеници, клисарь, хора,... не си като у васъ. - По онуй врѣме въ черковитѣ, по подражание на гръцитѣ, мѫжкитѣ тронове се продаваха за въ полза на черквата по 500, 700, 800, дори и 1000 гроша еднажъ за винаги. Женскитѣ бѣха по-евтини, тѣ бѣха долѣ и горѣ. Тия двѣ женски отдѣления бѣха за­градени съ рѣшетка - види се по подражание на турцитѣ: за да се избѣгне всѣка съблазънь. Разбира се, пакъ не мо­жеше да се запази строга етика; отъ тия позиции и чорбаджии и чорбаджийки можеха да наблюдаватъ и най-малкото движе­ние въ храма: кой и кога влиза и излиза изъ черква, спира, ли се на пангаря, каква свѣщь купува, съ що е облѣченъ, какъ и колко пѫти се прѣкръсти, взима ли нафора, пуща ли нѣщо въ дискоса и пр. Чорбаджиитѣ стоеха до пангаря. Еднажъ, на Великдень, чорбаджийката на Генка Филътъ жената зѣпала нагорѣ-надолѣ и навела свѣщьта, та прѣзъ издадената рѣ­шетка паднали нѣколко капки восъкъ възъ новото чохяно кюрче и връзъ побѣлѣлата глава на дѣда Драгоя Бацовъ, прѣдсѣдатель на черковно-училищното настоятелство. Кога на дру­гата зарань дѣдо Драгоя взелъ да се чеше, гребенътъ затъналъ въ косата, както - тренъ въ дълбока прѣспа снѣгъ. Често между женитѣ се явяваше прѣпирня за троноветѣ. Миташка ядно крѣщѣше нависоко, да я чуятъ всички жени, че и въ черкова чорбаджии и чорбаджийки седятъ най-напрѣдъ, въ тронове и на топло, а сиромаситѣ зъзнатъ до вратата и на студенитѣ камъни - голи и боси, да си изплащатъ грѣховетѣ. Другошъ баба Недовица Зехирката дошла много рано на черква, и се курдисала въ трона на Тоновица Славова. Тоновица до­шла тъкмо, кога се четѣлъ апостолътъ, почакала края му и размѣстила женитѣ, та дошла до трона си, изпрѣчила се прѣдъ баба Недювица и нѣкоко пѫти я поканила да слѣзе отъ трона. Баба Недювица не се поклатила отъ мѣ­стото си и слѣдъ нѣколко груби забѣлѣжки, клетви и за­плашвания. Но тъкмо кога попъ Младенъ четѣлъ евангелието за Богатия и сиромаха Лазара, въ горнята женска черкова се дигналъ такъвъ шумъ, щото всинца огдолѣ вперили очи въ рѣшетката, и попътъ спрѣлъ евангелието до мѣстото, дѣто сиромахътъ Лазарь умрѣлъ и ангелитѣ го занесли въ лоно Ав- рамово. Погледналъ къмъ тамъ и смирениятъ служитель Бо­жий - който до сега ни веднажъ въ живота си не билъ направилъ въ врѣме на черковната служба. Та и изъ пѫтя той навеждаше винаги глава, кога минува край жена. Най-послѣ дотърчали епитропътъ, крѣсливиятъ хаджи Паро и клисарьтъ, и мирътъ се въдворилъ. То се знае, че чожбаджийката надвила, а баба Недювица тосчасъ си излѣзла изъ черкова, като сипѣла купъ хули и клетви противъ богатитѣ. Послѣ дълго времѣ калоферската мълва коментирала по разни начини тая случка.

Дѣдо Начо стоеше отдесно въ тронъ до самъ владишкия и близо до псалтоветѣ; на тая страна бѣха окачени една хоругва и единъ фенеръ, - такива имаше и насрѣщната страна. Тъй, дѣдо Начо можеше добрѣ да контролира реда на четенето и на пѣението. Често бѣ поправялъ клисаря Стояна, чийто гласъ приличаше на силенъ порой, който влачи камъни изъ стръмно дере и който вмѣсто „люди твоя и пророкъ”, казваше: „луди твоя и порокъ”, сѫщо - и младото отче Иоаникия отъ Сопотъ. Еднажъ по-сетнѣшниятъ клисарь Лилко, като мислѣлъ, че тая недѣля е първи гласъ запѣлъ тропаря: Камени запеча­тани отъ Иудеи... а дѣдо Начо му изкрѣщѣлъ: «Остави твоитѣ чафути да запечатватъ гроба, а ти започни: Съ висоти снишелъ еси..., защото сега е осми гласъ!» Простодушниятъ Лилко се смаялъ и, догдѣ намѣри въ наустницата тоя тропарь, защото незнаялъ двата му края и срѣдата, мънкалъ и пѣелъ на своя плачевенъ гласъ. Тогава дѣдо Начо самъ го изпѣлъ. Многажди той бѣ казвалъ на попъ Петра, кое евангелие да чете. Тананикаше заедно съ псалта или свещеника, изказваше и прѣскоченото отъ тѣхъ и ядно ги изглеждаше. Понѣкога ги и изпрѣваряше. Тъй, още свещеникътъ не изговорилъ: „Со страхомъ Божимъ"... той прибързваше да добави: „и вѣрою и любовию приступите!"... и се съсипваше отъ кръстене низко до земята. Караше ученицитѣ да държатъ исо, да канерватъ, да четатъ апостола, а на вечерня - Св. Боже, което понѣкога и самъ извършваше; подсѣщаше ги, кога да взематъ свѣщ­ника или репидите и кога да ги прѣмѣстятъ прѣдъ царскитѣ врата, или прѣдъ другата отлѣво, или пъкъ прѣдъ Св. Богоро­дица, кога се пѣе Достойно есть, и кога се дигнѣше завѣсата прѣдъ царскитѣ врата и свещеникътъ възгласѣше: Co страхомъ Божимъ... »; хокаше Лилка, ако нѣкое кандило е изгаснало, или нѣкой полиелей или кандила не сѫ запалени на нѣкой голѣмъ праздникъ; сапикасваше, кой и кога влиза и излиза изъ черкова, кой се не кръсти и не зима нафора и причастие и кой какъ седи; кога видѣше, че нѣкое дѣте мирува, казваше: «хрисимо! ше стане челякъ; отъ малко си личи!» Другитѣ мом­чета, вироглавитѣ, той наричаше хаймани, хайти, чапкѫни. Съ угрожаващъ погледъ се обръщаше най-вече, кога се пѣеше херувикото къмъ рѣшеткитѣ, задъ които женитѣ гръмко бъб­рѣха. А за колко работи сега се разискваше тамъ! Чона Донина разправяше, че, като идѣла въ черкова, срѣщнала баба Христювица съ крондиръ светена вода и китка цвѣте: хаджи Недѣлчовица си пакъ имала малко; Петровица Манафката кълнѣше Петра Камзамалина, че искалъ да продава малачето имъ за държавенъ данъкъ; Иваница Василичина обясняваше, че прѣзъ нощьта ходили обирници по двора и тавана и отрѣзали отъ стана имъ цѣлъ топъ платъ за рокли, съ ивици черни и орѣхови; Гена Драгина шепнѣше интимно на ухото на баба Мария Браничевска, че деверъ й си дошълъ отъ Стамбулъ, донесълъ хубавъ армаганъ и че смѣтали да му поискатъ едно момиче, тѣхно съсѣдче: Христювица Чушката разправяше, че съсѣдътъ имъ Иванъ Боримечката билъ нощесъ младата си булка, взелъ й огър­лицата алтѫни, а тя сама избѣгала у майчини си; разправяше се, гдѣ има евтина вълна, жито и за много други безчетъ работи. Дѣдо Начо ненавиждаше яко Хаджи Пара, задѣто постояно си на­мира работа да митка изъ черкова: да гаси по свѣщницитѣ изгорѣлитѣ до половина свѣщи и да събира дискосъ, и най-вече въ женската черкова, понеже за дѣда Хаджия бѣ позачулъ нѣщо... Дѣдо Начо го обвиняваше и въ другъ грѣхъ: еднажъ нарочно пустналъ въ дискоса да му развали дѣдо хаджия едно руско 10 копейки (60 пари); кога послѣ дѣдо хаджия прѣдалъ на епитропа дискоса, ужъ въ него нѣмало руската пара; пакъ и нѣмало друга по-голѣма пара, която да е развалялъ дѣдо хаджия. И баба Рада Танювичина бѣ раз­правяла, че, кога дѣдо хаджия се възвивалъ задъ вратата да се изкачи горѣ въ женската черкова нѣщо разравялъ дискоса и смотулевѣлъ нещо въ джеба.

Само слѣдъ пъленъ отпускъ дѣдо Начо си излизаше изъ черкова. Понѣкога, особно въ пости, той оставаше тукъ да си изчете акатистъ богородиченъ - прѣзъ велики и богородични пости той четѣше акатистъ Исусовъ. Четенето прѣкѫсваше съ високитѣ възгласи: «Прѣсвятая Богородице, спаси насъ!» или: «Слава Тебѣ, Боже нашъ, слава Тебѣ!» - Една света не­дѣля, слѣдъ отпускъ, дѣдо попъ Кръстю причастилъ, колкото хора имало, кръстилъ дѣтето на Лаля Цапарата, челъ молитва на родилката Илийца Бурнусузката, челъ акатистъ на Андрейца Манова, дано си намѣри алтѫненитѣ мингуши, които изгубила на хорото на Субашка ливада и крила туй отъ мѫжа, защото, ако узнаелъ, щѣлъ да я заколи като яре - Андрея бѣ служилъ въ казашкия алай на Садѫкъ-паша, - съблѣкълъ се дѣдо попъ Кръстю и си излѣзълъ, а Стоянъ клисарьтъ затворилъ съ новия голѣмъ ключъ черковнитѣ врата, турилъ го въ пояса и заминалъ - прѣди нѣколко дена немирни дѣчурлига откраднали стария ключъ отъ куката, дѣто седѣше отпрѣдъ надъ вратата, и го направили на пищолъ, пълнили го съ барутъ, гърмѣли и най-послѣ ключътъ се пръсналъ и изпогорѣли очитѣ на мом­четата. - Дѣдо Начо, свитъ въ трона си, все занесено четѣлъ. Като свършилъ, взелъ си феса и тръгналъ да си излѣзе. Отдалечъ видѣлъ вратата затворена, но си помислилъ, че е само тъй прикрехната. Обаче, кога дошълъ до нея и я потеглилъ, тя - направена отъ дебели дъбови дъски и съ дебели желѣзни ключалки и резета, нито се поклатила. Осталъ самъ въ черкова, дѣдо Начо неволно усѣтилъ нѣкакъвъ необяснимъ страхъ и надалъ викъ. Никой го не чувалъ. Само нѣкакво ехо прозвучало, но и то скоро се изгубило между високитѣ черковни сводове. Господъ Саваотъ най-горѣ на черковния сводъ и светиитѣ отъ другитѣ икони второчено, но мълкомъ само гледали. Клисарката Стояница бѣше глуха, а синъ й не чуваше съ едното ухо; дъщеритѣ й пъкъ се разправяли съ хаджи Пара, който живѣеше въ черковнитѣ келии и се гнѣвелъ, задѣто коткитѣ изяли ястието му, донесено отъ Караминкови. Та аслѫ и Стояница бѣше малко гламава, и синь й, Митко, на нея се бѣше метналъ, пакъ и келиитѣ бѣха малко далечъ отъ черковата въ широкия дворъ. По едно врѣме тѣ чули, но не могли да намѣрятъ ключа. Стоянъ билъ излѣзълъ съ свещенницитѣ по разни свети треби. Тѣ светили вода у Стефчови, светили масло у Петра Стаматовъ, ходили на рав­нение у Оптирюви, тамъ хапнали, пийнали и поминали, тъй че по късенъ обѣдъ Стоянъ вече кефлия се изкачвалъ бавно по стълбитѣ за черковата. Митко и Христю Пачата обиколили цѣлия долни край на Калоферъ, ала не могли да го намѣрятъ. Най-сетне дѣдо Начо билъ пуснатъ и мълчаливъ си отишълъ, понеже сьзнавалъ, че вината била повече у него. У дома нищо не споменалъ за туй. И Стоянъ много се тюхкалъ за грѣшката. Тая случка послѣ разказали Стояновитѣ дъщери. Понѣкога, и най-вече слѣдъ станалото, дѣдо Начо си четеше акатиститѣ у дома, щомъ се върнѣше отъ черкова. На туй четене трѣбваше да присѫтствуватъ, по възможность, всички домашни, прави прѣдъ иконостаса. Слѣдъ туй идѣше: цѣлуване всички икони въ дома, ядене нафора и пиене светена вода. Тогава чакъ се пийнуваше ракийка и кафенце, а домашнитѣ почваха да се грижатъ за трапезата. Кога отпослѣ ние - момчета и моми­чета - отраснахме, караше насъ да четемъ. Ако случайно дохаждаха гости отъ ближната черкова - което често се случваше - и тѣ трѣбваше да участвуватъ въ тая допълни­телна служба, особно ако бѣха роднини. Баба Рада ни дона­сяше семидецъ, мекички, или нѣкое добро коливо, за да пийне ракийка и кафенце. Прѣдъ гоститѣ се отваряше дума за четенето днесъ въ черкова евангелие, какъ пѣлъ новиятъ псалтъ и пр. Слѣдъ туй дѣдо Начо вземе да чете софронието или въ собата, зимѣ, или пъкъ лѣтѣ, въ градината на трѣвата подъ сѣнка. Туй софроние бѣ голѣмо, дебело, тежко, подвързано съ дебели дървени кори, обвити съ черенъ мешинъ, който отъ употрѣбление и прѣнасяне се бѣ излъскалъ и тъй окѫсалъ, че по краищата се бѣxa подали дъскитѣ; нѣкѫдѣ бѣ миналъ дървоточивъ червей, или закачило острото зѫбче на нѣкoe палаво мишле. Листата, отъ дебела и груба хартия, сѫщо бѣха оплѣскани, и между тѣхъ тукъ-тамъ имаше конци, които отбѣлѣзваха нѣкои важни мѣста въ текста, или нѣкаква гра­ница. Едно отъ друго тълкованията бѣха раздѣлени съ прѣ­градки въ видъ на орнаменти и въ тѣхъ наредени едри букви, а въ края си редоветѣ имъ се стѣсняваха и образуваха нѣщо като клинъ или фуния. По-отрано то се било закопчавало съ жълти пиринчеви петелки, отъ които сега само едната бѣ остала, и тя намалко висѣше. Отъ дѣтинството досега таково софроние не съмъ виждалъ. Описвамъ го споредъ осталитѣ оттогава въ паметьта ми бѣлѣзи. Дѣдо Начо седне на трѣвата, извади изъ пазва синя или червеникава сантрачлия кърпа, изтрие зачервено потно чело и заразгръща голѣмитѣ листа. Винаги и мене взимаше съ себе. Понѣкога, а послѣ и често, и мене караше да чета и ме поправяше въ думитѣ и ударе­нията, кога сгрѣшехъ. Нека ми се позволи една малка нескромность: да кажа двѣ думи повече за мене. Бѣше пролѣть и недѣля. Махленскитѣ другари Митко Генковъ и Гочо Минчовъ и азъ бѣхме възпретнали панталонитѣ, направили сакъ - отъ кърпа привързана за две дълги прѫчки - и се готвѣхме да отидемъ да ловимъ рибчета въ Тунджа до Танювитѣ чар­кове, - често слѣдъ такава екскурсия се връщахме съ рѫкави мокри до лактитѣ и панталони мокри до колѣнѣтѣ, а често и дъната имъ, та дома ни добрѣ хокаха. Дѣдо Начо ме повика, даде ми да нося софронието и тръгнахме за градината, Азъ едвамъ носѣхъ голѣмата книга. Седнахме на трѣвата на най-горната тераса подъ нацъвтѣлата череша и до низкитѣ петровки ябълки и почнахъ да чета. Тълкованието се случи дълго: чета, чета, то не се свършва, а другаритѣ ми подсвиркватъ до плета на черковската улица, задъ градината, и ме викатъ да ида при тѣхъ. Едвамъ прѣобръщахъ голѣмитѣ листа на софронието. Еднажъ се окуражихъ и обърнахъ единъ листъ, два - краятъ на тълкованието не се види още. По едно врѣме почна да ми се вие свѣтъ, словата почнаха да ми се виждатъ зелени и да играятъ прѣдъ очитѣ ми, та не можехъ вече да ги разпознавамъ. Карахъ, догдѣто можахъ, и, най-сетнѣ, бухнахъ та заплакахъ, че се уморихъ... Дѣдо Начо почна самъ да чете, а менъ отпусна. Не е ли разбиралъ всичко туй добриятъ старецъ, не знамъ. Но дълбоко съмъ убѣденъ, че не е правѣлъ туй нарочно. И доднесъ тая случка стои дълбоко врѣзана въ паметьта ми. Разбира се, слѣдъ туй азъ 2-3 недели по редъ слѣдъ черковния отпускъ не четохъ софронието. Понѣкога четенето се продължаваше до объдъ, защото дѣдо Начо полека четѣше. Тогава дохаждаше първа поща: «Тате, сложихме софрата!» Слѣдъ малко дохаждаше втора: «Тате, чорбата изстина!»... Понѣкога дохаждаше и третя, express: «Тате, каза мама да дойдешъ, че оризътъ на чорбата стана на каша, саатътъ отива на шесть!»...

На трапезата дѣдо Начо сѣдаше на опрѣдѣлено мѣсто, рѣжеше залъцитѣ си и ядѣше съ особни набодка и лъжица и пиеше виното съ особно тасче - наричахме ги: татювитѣ. До тѣхъ не смѣеше никой да се докосне. Обѣдътъ се поч­ваше съ Отче нашъ, а вечерята — съ Ядятъ убозии. Яденето ставаше тихо.

Кога дѣдо Начо неволно въздъхнѣше, все си казваше: «Господи помилуй.» - Спѣхъ при него. Вечерь кога си лѣгаме, все не забравяше да ми науми: «легни на лѣва страна да натиснешъ дявола!» Разбира се, азъ тъй правѣхъ. Тъй бѣхъ и навикналъ!

Дѣдо Начо вардѣше недѣлята както протестантитѣ, или както евреитѣ - сѫбота: нищо не похващаше. Понѣкога, кога има врѣме до обѣдъ, отиваше на гости у дъшеритѣ. На унукитѣ разнасяше армаганъ сушени круши, ябълки, сливи, или орѣхи, стафиди, нахутъ. Тѣ го весело посрѣщаха и го заоби­каляха съ своитѣ звънливи гласове и той ги милваше и имъ се радваше. Съ домашнитѣ се разприказваше за едно, за друго: «Е Марио, Ано, плаче ли сега дѣтето? Хвана ли се ябълчицата, крушката, дѣто я присадихъ? Направихте ли трушията, ар- меята? Какъ е новото жито, дѣто го донесе Исмаилъ отъ Голѣмото село? и пр. пр. Ще го почерпятъ сладко, 1-2 ракийки и послѣ - кафе. Часовникътъ издрънка, дѣдо Начо стане и каже: «Да си вървя, врѣме е вече!» Па се почне тоя разговоръ... — Тате, амчи стой да те гостимъ! — Не може, не може! — Ще пратимъ прѣзъ рѣката хаберъ на мама, че удома ще обѣдвашъ!... — Не може, не може, — другъ пѫть!

Понякога прѣзъ реката изпрѣдваряше нѣкоя поща да го вика вечъ. Лѣтѣ слѣдъ обѣдъ, като хапне и пийне, дѣдо Начо оби­чаше да поспи. Порѫча и на голѣми, и на малки да мълчатъ, затвори врати и капаци на прозорцитѣ — въ собата стане като нощь и се завие прѣзъ главата съ алище или черга. Нека смѣе тогава нѣкой да пошукне! Ставаше, кога чукне клепалото за вечерня и отиваше въ черква. Той — не ще и казване — посѣщаваше редовно всички празднични утренни и вечерни. Понѣкога пъкъ, особно зимѣ, привикваше аргатина, овчаря или говедаря и разглеждаше смѣткитѣ. Около себе си разхвърляше 2—3 вехти тефтеря и всевъзможни кѫсове отъ разни хартийки. Разглеждаше се и: колко оки ярма, трици и соль е отишло; колко овци, кози, овни, кочове, ягнета, ярета, звиски и марии има, колко сѫ въ йоза и колко въ сагмала; колко крави, телета и юнчета за впрѣгане има; колко бегликъ е платено; колко вълна, козина и ярена е взето, по колко масрафъ и кяръ се пада на добиче и пр. Туй свършено, почерпваха се по 2—3 винца и взимаха нѣкакво мезенце. Понѣкога дохождаше на гости попъ Младенъ. Ехъ, да знаете какъвъ свещеникъ бѣше той!... Честенъ, правъ — цѣлъ светия! Нѣма вечъ такива свещеници като него. Право ни казваше леля Дона Хаджийкина, че, кога той умрѣлъ, лицето му било засмѣно и тѣлото му миришело на босилякъ и на измирно. За разни, особно черковски, нѣща говорѣха: за новия епитропъ, за черковния приходъ, за цѣната на шарлагана и восъка и колко грѣшатъ хората, като въ восъка турятъ шарлаганъ; раз­правяха, че отъ день на день намалява народътъ въ черкова, че нѣкои фенери, хоругви и репиди сѫ се изпочупили и окѫ­сали, че трѣбва да се позлати владишкиятъ тронъ, че мермерътъ на темплото се тукъ-тамъ напукалъ; дохождаше дума и за Московеца и за тежкото агарянско иго, подъ което пъшка християнията, и какъ наближава врѣмето, когато кръстътъ ще побѣди полумѣсеца, Московецътъ ще освободи черковата св. София въ Стамбулъ; послѣ дѣдо Начо почнѣше да разправя епизоди изъ своето минало: какъ едно врѣме живѣли сиромашки съ майка си, какъ послѣ умрѣла и го оставила сиракъ, а не е сега жива да рахатува и да се радва на всичко; разказваше и за светиитѣ, какви мѫки прѣтърпѣли за Христово име и най-сетнѣ се сподобили съ вѣнецъ въ царството небесно и пр. Ако виневото тасче бѣ обиколило нѣколко пѫти, тоя старецъ плачеше като дѣте и ронѣше сълзи като градъ. Между туй, и попъ Младенъ намираше случай да се пооплаче отъ нѣмотията си. Най-послѣ той зимаше тояжката си, обвиваше се въ своето износено вълнено расо и си отиваше. На вратнята дѣдо Начо му цѣлуваше рѫка, изпращаше го съ благословии и благодарности и го молѣше, пакъ да заповѣда. Освѣнъ Вѣрую, дѣдо Начо знаеше наустъ много черковни молитви: Благослови, душе моя, Господа, Иже на всѣкое врѣме, Помилуй мя Боже, цѣлия псалтирь, тропаритѣ и кондацитѣ на всички почти праздници, а на недѣлитѣ и по-голѣмитѣ, — като Великдень, Коледа и др. — знаеше и по 3-4 ирмоса на канонитѣ; знаеше тропаритѣ и кондацитѣ на осемьтѣ гласа и кой гласъ въ коя е недѣля - за тѣхъ казваше, че ги съчинилъ св. Иванъ Дамаскинъ; знаеше, кога въ черкова, вмѣсто Св. Боже, ще се чете Елици во Христа, вмѣсто Достойно есть Отъ тебе радуютъ ся, благодатная, или Тайнство странное, или Ангелъ вопияше; знаеше кога се чете литургията на св. Григория и кога, споредъ възгласитѣ на свещенника изъ олтаря, ще се каже Господи помилуй, - еднажъ или трижди - и кога; Подай Господи, Тебѣ Господи и пр; знаеше и много отъ молитвитѣ, които свещеникътъ чете тихо въ олтаря, кога служи - тъй че, споредъ важностьта имъ, слизаше отъ трона, кръстѣше се набожно и ги шепнѣше; знаеше, кога начва Триодътъ, кога ще се заговѣе, кога ше се падне Великдень и Коледа и други много праздници, колко дни ще се блажи отъ Коледа до Велики заговѣзни и отъ Великденъ до Петрови заговѣзни. Той казваше: »Въ който день на седми­цата се падне Коледа, въ него ще бѫде и св. Василъ и Бабинъ день; въ който е Архангеловъ-день, въ сѫщия е и св. Никола». Знаеше, на кое число на мѣсеца сѫ почти всички праздници и кога имъ се прави прѣдпразденство и отдание. Той казваше: св.Атанасий е на 18 януарий, Трисветители на 30 сѫщи, Срѣтение Господне на 2. феврурий, Благовѣщение на 25. мартъ, св. св. Кирилъ и Методий на 11. май, Петровдень на 29. юний, св. Илия на 20. юлий, Успение Богородично на 15. августъ, Рождество Бого­родично на 8. септемврий, Кръстовдень на 14. сѫщи, Петковдень на 14. октомврий и Димитровдень на 23, Архангеловдень на 8. ноемврий, св. Никола на 6. декемвий и Коледа на 25» — и още много други малки праздници, като св. Андрея Критски, св. Иванъ Коприварь, св. Мария Египтянка, св. Безсребреници, св. Прокопия, св. Антония, св. Варвара, св. Вартоломей, чети­рите евангелисти и пр. Казваше: „Отъ Благовѣщение до Ко­леда има тъкмо 9 месеца, отъ Коледа до Срѣтение Господне 40 дена: тогава св.Богородица си чела въ храма; отъ Гергйовдень до Димитровдень и обратно има по 6 мѣсеца”. Изброяваше прѣзъ колко години и кога Гергйовдень дохожда прѣди Великдень и Благовѣщение – на великия четвъртъкъ. Той напомняше, че прѣзъ първата седмица на великия постъ трѣбва да се тримери, разправяше и отдѣ остало туй: едно врѣме евреитѣ, за да умърсятъ християнитѣ въ начало на поста, смѣсили въ хлѣба кръвь; като узнали туй тия послѣднитѣ, гла­дували нѣколко дена, а на малкитѣ дѣца варили жито - прѣзъ другитѣ пъкъ седмици само еднажъ въ денонощието да се яде, постно разбира се, а вино и шарлаганъ се позволява, само кога въ календаря пише: разрѣшается вина и елея; въ сѫбота и недѣля митани се не правятъ; на Благовѣщение, Връбница и Прѣображене трѣбва да се яде риба, или поне рибена костчица да се близне - иначе, е грѣшно, стига само да не се паднатъ въ срѣда и петъкъ; на тия два дена по е грѣшно да ядешъ риба, нежели месо; на 5. януарий, на Усѣкновение и на Кръстовдень трѣбва да се пости и на втория праздникъ не трѣбва да се яде червено; ако Срѣтение Господне се падне на чистата седмица, пакъ трѣбва да се тримери. Съ една рѣчь, дѣдо Начо знаеше цѣлия черковенъ редъ, канонитѣ и други безъ четъ наредби и обичаи и ги изпълняваше най-точно. Еднажъ въ прѣпирня съ свещеницитѣ, доказа, че поясътъ на родство е осми, а не седми, както смѣтаха криво тѣ и извика на бѫ­дещата свекърва: «Булка Чонковице, могатъ да се взематъ момъкътъ и момата. Хайде вървете, та годявайте! Да е хаирлия». Често и несвѣдущи сродници, съсѣди и познати мѫже и жени се допи­тваха до него за много работи. Понѣкога, кога свещенникътъ за­бравяше да спомене въ черкова, баба Христина се запѫтѣше чакъ отъ Брусювъ брѣгъ съ хурката и питаше благоговѣйно: «Дра­гинко Начо, кога ще влѣзатъ Петрови пости?» - «Булка, от­говаряше дѣдо Начо, макаръ тя и да бѣше на осемдесетина лазарника - едно врѣме дѣдо Начо билъ деверь на свадбата й - тоя понедѣлникъ, дѣто иде, че до другия!» Слѣдъ сед­мица баба Христина пакъ дохаждаше съ сѫщия въпросъ, но сега получаваше по-късъ отговоръ: «Тоя понедѣлникъ, дѣто иде!» Всички тия свѣдѣния дѣдо Начо черпѣше отъ всевъз­можни светчета, наустници и вѣчни календари, които отъ много прѣобръщане се бѣха изпокѫсали и омацали. Тѣ за него бѣха френската Grande Encyclopedie или нѣмската на Майера, или Брокхауза, или британската. Тѣ не падаха отъ рѫцѣтѣ му. Сутринь щомъ се облѣче и прѣкръсти, вземе календаря и каже: «Чуете ли? Днесъ е св. Симеонъ, сродникъ Господень, или св. мученици въ Кизицѣ, или св. прѣподобномученица Пелагия» и пр. пийне една ракийка и едно кафенце и - хайде на работа. Тия светци се задоволяваха съ туй малко честуване. Но понѣкога важни праздници се заредѣха. Въ туй отношение важни бѣха краятъ на януария и началото на февруария: днесъ Трисветители, утре свети Безсребърници, послѣ св. Трифонъ и Срѣ­тение Господне - четире дена наредъ все праздници; или на­чалото на декемврия: първиятъ денъ св. пророкъ Наумъ - днесъ бѣ дѣдовия Начовъ праздникъ, при все че никой го не знаеше, само най-ближните роднини и поповете отъ св. Атанаса му дохождаха на гости и той не се обличаше официялно, а само промѣняше ризата си, да не се вижда кирливата яка; втория день пророкъ Авакумъ, послѣ пророкъ Софоний, св. Варвара, св. Сава и шестиятъ – св. Никола Мириликийски чудотворецъ. Разбира се, дѣдо Начо празднуваше само послѣдния праздникъ и тържествено. Кога нѣмаше работа, особно зимѣ и въ нѣкой малъкъ праздникъ, затвори се въ стаята и се вдълбочи въ книгитѣ като халдейски астрологъ, или като върху Алмагеститѣ на Птоломея. Намираше: кругъ солнца, кругъ луни, слово недѣлно, епакта, буква пасхална, слънчево и мѣсечно затъмнѣния и пр. Много отъ тия намираше и по ставитѣ на пръститѣ на рѫцѣтѣ си.

Дѣдо Начо се причастяваше въ годината петь пѫти: прѣзъ Великия постъ дважди: на Тодоровъ-день и на великия четвъртъкъ - туй било най-приятно на Бога, казваше той - и прѣзъ останалитѣ три поста по еднажъ. Кога да се причасти, той постѣше строго петь дена, отъ понедѣлникъ до сѫбота, и ядѣше само постна чорбица, направяше хиляда митания и изчиташе цѣлия псалтирь, освѣнъ другитѣ молитви сутринь и вечерь. Кога поотрастнахме, и ний всинца трѣбваше по тол­кова митани да правимъ и да изчетемъ псалтиря. За да кон­тролира по-добрѣ всичко, дѣдо Начо бѣлѣжеше на високо до иконостаса направенитѣ митания, а изчетенитѣ катизми - на псалтиря съ кръстче, което не бѣ никакъ възможно да се прѣмѣсти напрѣдъ тайно, а пъкъ да се прѣскочи нѣщо при четенето, бѣше още по-мѫчно, защото дѣдо Начо внимателно слушаше: както и другадѣ казахъ, той знаеше наустъ цѣлия псалтирь, та, ако нѣкога сбърквахме нѣкоя дума, той ни стрестнато поправяше. Прѣзъ нощьта срѣщу деня, когато щѣше да се причасти, дѣдо Начо спѣше твърдѣ малко - но трѣбваше да заспи, - иначе, не можеше да се причасти. Стане отъ срѣдъ нощь, омие се и пакъ зачете молитвитѣ, тъй че да може да ги прѣвърши, догдѣ удари първо клепало. Молитвитѣ, които знаеше наустъ, изчиташе, като се обличаше. Прѣди да тръгне за черкова, всички домашни цѣлуваха му рѫка, да ги прости и да го простятъ. Въ черкова изцѣлуваше всички икони и най-сетнѣ, уморенъ отъ туй и отъ безъ четъ митани, отиваше да почине въ трона си. Както и по-главнитѣ чорбаджии, и дѣдо Начо се причастяваше на причастната, сир. кога отъ царскитѣ двери свещеникътъ възгласяше: «Съ страхомъ Божимъ!» ва­дѣше честь - часть отъ проскомидийната просфора и име­ната на всички домашни и роднини до нѣколко пояса живи и умрѣли споменуваше свещеникътъ на проскомидията и на ве­ликия входъ. Щомъ се причасти, дѣдо Начо си вземе нафора и - право у дома. Тукъ сега пийне малко винце, вземе сладко, ракийка, кафенце. Тоя день е голѣмъ праздникъ за цѣлата кѫща. Прѣзъ него той се занимава само съ четене на софронието и съ други душеполезни книги, въздържа се отъ ядосване и каране и да не плюне на земята, защото е много грѣшно. Ние пъкъ, дѣцата, облѣчени като на Великденъ, оти­вахме по гости у роднинитѣ.

Дѣдо Начо изпълняваше най-точно всички закони, правила прѣдания и даже суевѣрни обичаи. Отъ Великдень чакъ до Въз­несение - цѣли четиредесеть дена наредъ - вмѣсто всички оби­кновени поздрави при срѣща и отговоритѣ имъ, той каз­ваше все: »Христосъ воскресе!» и «Истина воскресе». Еднажъ, тридесетина дена слѣдъ Великдень, учитель г. Спасъ Сѫйковъ, като водѣлъ въ сѫбота вечерь ученицитѣ на вечерня, срѣщналъ дѣда Нача и го поздравилъ съ добъръ вечеръ. «Воистина воскресе!» му изскрѣскалъ дѣдо Начо. Хубава работа! Ко­гато вие учителитѣ не пазите черковнитѣ канони, какво остана за проститѣ хора?... Кроткиятъ г. Спасъ навелъ посрамено глава и си отминалъ. На Нова година ни караше да суркуваме всич­кия домашенъ добитъкъ, дори и дървесата въ градината за здраве. «За хубаво е!» каже той. Пакъ за здраве срѣщу Бо­гоявление прѣзъ нощьта той се кѫпѣше въ замръзнала Тун­джа; често по негово настояване и всички домашни вършѣха туй: тогава Исусъ Христосъ се кръщава и чакаше за мигъ да се отвори небето и всички води да прѣстанатъ. Обаче, ни еднажъ не бѣхме видѣли подобно нѣщо. «Грѣшни сме, заради туй не ни сподобя Господъ да видимъ туй чудо. Има хора, които всичко виждатъ, ама си мълчатъ. Блазѣ имъ!» гово­рѣше дѣдо Начо, и тъй самоувѣрено, щото по-лесно бихте го убѣдили, че на сутриньта слънцето ще изгрѣе отъ западъ, от­колкото, че туй е измислица. На Богоявление всички у дома икони омивахме въ рѣката. На 1 августъ, Макавеи и пръвъ богородиченъ пость - ходѣхме да ръсимъ лозята съ светена вода, да се прѣдвардятъ отъ градушка и отъ други бѣдствия, и закопавахме на четири кюшета на лозето по малко ши­шенце съ тая вода. При все туй - странно съвпадение! - нѣколко години наредъ градушка опустошаваше съвсѣмъ ло­зята. И сега пакъ дѣдо Начо знаеше, какъ да си изтълкува туй. На тоя день обикновено ще се намѣрѣше прошарено грозде, ала дѣдо Начо не ни позволяваше да окусимъ; не бѣше му още четено. На Прѣображение слѣдъ отпускъ дѣдо Начо се доближи до олтаря, извади отъ пазва обвито въ кърпата от­къснато отъ лозето или отъ лозата въ двора грозде - по­нѣкога и съвсѣмъ зелено - да му почете свещеникътъ, и като се върне у дома, даде всѣкиму по зрънце да хапне и да каже: „И до година живо и здраво!» - Тежко и горко на на софрата прѣ­ди или слѣдъ ядене нѣкое дѣте не се прѣкръсти, или пъкъ криво се прѣкръсти. На първото казваше: «Да те видятъ протестан­титѣ, ще те направятъ тартаръ-башия!» а на другото: «на баалама ли свиришъ?!»... Самъ хранѣше кучето и котката. Понѣкога, като види лоша пѫтека за до Ветхитѣ или Новитѣ лозя, вземе мотика въ малъкъ праздникъ и я направяше. По локвитѣ пъкъ туряше камъни, лесно да се минува. Паднала наземи трошица хлѣбъ непрѣмѣнно ще дигне съ благого­вѣние, ще я цѣлуне и ще я скѫта нѣкѫдѣ. Кога минуваше край нѣкоя черкова дѣдо Начо все си снеме феса и се прѣ­кръсти. Туй трѣбва винаги да се прави. По поводъ на това той разказваше слѣдната случка: Еднажъ дяволътъ се прѣсторилъ на човѣкъ и повелъ единъ мѫжъ и жена му нѣкѫдѣ по без­пѫтни работи; Случайно минали край една черкова; мѫжътъ и жената влѣзли по обичая да се прѣкръстятъ, и дяво­лътъ изчезналъ. Та, ако не може всѣкога човѣкъ да влѣзе въ черква, то поне вънъ отъ нея трѣбва да се прѣкръсти, защото не се знае, кѫдѣ ги води дяволътъ, понѣкога и невидимъ. На св. Андрея, св. Игната, Бъдни вечерь и срѣщу Нова-година непрѣмѣнно се кадѣше удома на трапезата, укра­сена съ ошавъ, бобъ, варено жито, медъ чукундуръ и пр.

Не по-малко затичаше дѣдо Начо и за черковнитѣ ра­боти: често пращаше тайно по черковитѣ шарлаганъ, тамянъ, свѣщи или восъкъ. Въ св. Атанаса - отлѣво, до малката сега запушена врата и до иконостаса - и досега стои иконата на св. Богородила подарена отъ него, както гласи и надписътъ тамъ. На великия петъкъ обикновено той сглобяваше въ черква снетието Христово, затова еднажъ Гена Талмазкина, ядо­сана, че дѣдо Начо не щѣлъ да й даде на вересия на сергията на пазаря за 15 пари черенъ пиперь, му казала прѣдъ всички: Чафутъ Начо. Кога прѣзъ 1868 г. събориха малката дървена и низко въ земята черкова св. Архангелъ за да я възобновятъ, дѣдо Начо ни води, та 3-4 дена помагахме: прѣнасяхме кере­миди, камъни, тухли, дървета, а кога викаха дюлгеритѣ върху новата голѣма сграда, той подари 5 лакти чоха. Край Калоферъ имаше двѣ аязми: едната Св. Никола лѣтни - и дру­гата Св. Св. Кирикъ и Юлита. Дѣдо Начо бѣ направилъ пър­вата и затуй се считаше неинъ настойникъ, покровитель. Дойде ли май - въ нѣкой малъкъ праздникъ, или пъкъ въ недѣля слѣдъ обѣдъ, дѣдо Начо ни водѣше нѣколцина дѣчурлига да изчистимъ аязмата. Ние на драго сърдце отивахме, защото зна­ехме, че въ калното дъно на аязмата все ще намѣримъ нѣколко зеленясали мангърчета, пуснати отъ набожни хорица, кога се поливали, или мили тукъ за здраве. Но не смѣехме нищо да вземемъ, защото дѣдо Начо ни повтаряше и потретяше: „Сакънъ да не скриете нѣкоя пара, защото е на по­разия! Който открадне отъ черкова, Господъ го наказва въ родъ и родъ!...”

Дѣдо Начо много мразѣше друговѣрцитѣ, често до фанатизъмъ. Да бѣше живѣлъ въ срѣднитѣ вѣкове, би проповѣдвалъ, като Петра Амиенски, кръстоносенъ походъ. Особнотой мразѣше папищашитѣ и фармасонитѣ. Подъ тия имена той разбираше и католици, и протестанти, и всички неправославни. Понѣкога той много се чудѣше, какъ Господъ търпи тия разни криви вѣри, но си обясняваше въпроса съ Неговата благость и дълготърпѣние. Споредъ него, между папищашинъ и православенъ имаше по-голѣма разлика, отколкото между мохамеданинъ и православенъ. Турцитѣ наричаше агаряни, и властвуванието имъ си пъкъ обясняваше чрѣзъ неувѣдаемия Божи промисълъ, търпѣние и за наше наказание. Съсѣдката кумицата Пенчовица Бошначката често дохаждаше да пита дѣда Нача за разни черковни нѣща, или - както едноимката й Мария, Лазаровата сестра, при колѣнѣтѣ на Исуса - приседваше до дѣда Нача да слуша днешното евангелие или софронието, или пъкъ други лекции по теология. Еднажъ тя го попитала: «Куме, ами на оня свѣтъ циганитѣ дѣ ще бѫдатъ?» - «Тѣхъ нѣма да ги има тамъ никакви!»... отговорилъ дѣдо Начо - тѣ още на десетия день слѣдъ смъртьта имъ се випирясватъ! Не си ли виж­дала, че новитѣ гробища до пѫтя за Новите лозя десетина дена слѣдъ като заровятъ нѣкои циганинъ се продънватъ?!». Често дѣдо Начо казваше: «Каквото и да правятъ всички вѣри, най-сетнѣ ще настане по цѣлата земя - както се казва въ литургията - съединение вѣри и причастие святаго духа», т. е. една вѣра - безъ съмнѣние, православната. Дѣдо Начо обичаше да чете Откровението. Той казваше, че то е най-важната свещена книга, но всѣки не може да разбере дълбочината на иносказанието й. Четѣше за ягнето, за седемьтѣ ангели, за пус­тинната блудница на червения звѣръ, съ седемь глави и десеть рога, и украсена съ багреница, злато, ялмазъ и бисери; четѣше за свършването на свѣта и за дохождането на Антихриста и разказваше той дума по дума, както го е описалъ въ изступлението си Патмоскиятъ заточеникъ. Подъ думата седмохълменъ градъ той разбираше Стамбулъ. „Това врѣме набли­жава, говорѣше умилно дѣдо Начо, но Богъ е много милостивъ, та още трае: чака да се покаемъ!”... Еднажъ съсѣдътъ Минчо Кюркчиятъ, дошълъ удома на мохабетъ при гърне винце въ недѣля надвечерь, бѣ съобщилъ на дѣда Нача, че се научилъ наздраво, какво въ Солунъ отъ една еврейка мома - сѫщо както е писано - се родилъ Антихристъ. Цѣла нощь дѣдо Начо не заспа: прѣдставя си цѣлата ужасна катастрофа описана отъ св. Ивана. Еднажъ-дважъ излиза вънъ да гледа, дали нѣма по небето нѣкое знамение. Кога рано въ понедѣл­ника отваряше дюкяна си, мислѣше, че ще приказватъ всички за туй и че ще го запитватъ съсѣдитѣ, но никой не отбѣли уста за туй. Пообикновеному и хаджи Паро мина, поздрави го весело и замина къмъ Тотювото кафене. Други хора отиваха нагорѣ-надолѣ по работата си. Дѣдо Начо се чудѣше, какъ до сега никой да не знае тая страшна вѣсть. Помисли да я съобщи нѣкому, но рѣши да почака. Само припна до попъ Младена. И той хаберъ нѣмаше отъ туй. Чака сетнѣ поне вѣстницитѣ Зорница или Напрѣдъкъ да извѣстятъ нѣщо, но изминаха се 10, 20 и повече дни, изминаха се мѣсеци и години, небето си оставаше все сѫщото, слънцето, мѫсецътъ и звѣздитѣ си свѣтѣха както винаги и земята слѣдваше вѣковния си неизмѣненъ ходъ, а новородено еврейче може вечъ да е почнало и да брои пари, у нѣкой сарафски дюкянъ на Вардаръ-капия въ Солунъ. Нищо нѣма!. Или бай Минча бѣха излъгали, или самъ бѣ излъгалъ; обаче, макаръ и приказваше повечко, - той минуваше за набоженъ и честенъ човѣкъ.

Дѣдо Начо бѣ ходилъ дваждъ на Рилския монастирь и еднажъ на св. Гора - и то съ конь. Ето защо баба Рада Кованка му казваше, че той билъ половина хаджия. Не знамъ, обаче, защо, толкова набоженъ, той не бѣ ходилъ на хаджилѫкъ. Едно врѣме хората, тръгнали отдалечъ, ходѣха по монастиритѣ. Въ годинитѣ 1868-73, помня прѣзъ Калоферъ минуваха съ коне поклоннициотъ Стара-Загора, Сливенъ, Котелъ,... прѣдвождани отъ калугеръ таксиотъ. Тѣ кондисваха по ханищата: Енчовия, Сотировия, Начоолувия и Караминковия. По-сетнѣ за Рилския монастирь почнаха да минуватъ и поклонници - освѣнъ мѫже, - и жени, и дѣца - съ талиги. Женитѣ отъ Казанлѫкъ и Стара-Загора (Ески-Заара) носѣха шалвари отъ шарена ба­сма. На връщане конетѣ и талигитѣ бѣxa окичени съ зелени борикови и чамови клони, плѣнени изъ нѣдрата на Рила. Ние, любопитни дѣчурлига, припкахме да срѣщаме тия поклоннили и ги гледахме съ нѣкакво обаяние. - Дѣдо Начо оби­чаше да разправя надълго за тия свои пилиримства: какъ въ Рилския монастирь ги посрѣшнали, какъ служили тържествено и цѣлувалъ рѫката на св. Ивана, отъ най-горния катъ на монастиря хората долѣ на двора се видѣли като мравки, видѣлъ върха, отдѣто царь Петъръ се поклонилъ на Рилския чудотворецъ, видѣлъ дѣ дяволитѣ мѫчили св. Ивана, дѣ змията ухапала дѣтето св. Лука и видѣлъ гробницата му, провиралъ се прѣзъ камъка, който стиска грѣшницитѣ и пр. По-интересни и по-разнообразни бѣха разказитѣ му за св. Гора. Разказваше, какъ тамъ нѣма зима, че растатъ само лимони, портокали и маслини, че гората мирише на сладко и че тамъ жена, па и никое женско животно, - дори и птица - не може да отиде, какъ видѣлъ лозата, която израсла отъ ко­рема на св. Симеона, безъ брой мощи на много светци и единъ голѣмъ кѫсъ честно дърво; какъ тамъ шкитии, които забѣгнали отъ свѣта, живѣли въ дупки, - само и само да си спасятъ душата - присрѣщали пѫтницитѣ и тѣ имъ давали конци и игли да се кърпятъ и купували отъ тѣхъ кръстове, просфори и попадайки - тѣхното издѣлие. Попадайки бѣха единъ видъ дълги лъжици, съ които калугеритѣ се чешатъ по гърба. Дългитѣ си разкази дѣдо Начо свършваше тъй: „Ехъ, тамъ да е човѣкъ, та да знае, че ще си спаси душата!” И дълбоко въздъхнѣше и нѣкѫдѣ се замисляше.

Дѣдо Начо не обичаше младежитѣ, най-вече ония, които дохаждаха късно въ черкова и малко седѣха. „Какво значи това? - ядно говореше той - не се кръстятъ, или пъкъ не се кръстятъ законно, и, още не пуснала черкова, тѣ излизатъ да пиятъ тютюнъ и ракия. Сѣкашъ на вѫже сѫ дър­жани!... Та оня рогатиятъ ги надува. Защо само напраздно ходятъ въ черкова, кога не дочакатъ да каже свещенникътъ: съ миромъ изидемъ... аминъ и да му взематъ благосло­вията? Напротивъ, тѣ по-голѣма врѣда си докарватъ съ това: какъвъ ихтибаръ ще иматъ прѣдъ Бога, кога се съ него подиграватъ? Какво вечъ остана? Постъ се не пази, на стари хора почить се не отдава... Милостивъ е Господъ, та ни още търпи!...»

По-рано въ Калоферъ постъ се пазѣло най-строго. Само на твърдѣ болнитѣ се разрѣшавало да се облажатъ. Най-първо учитель Ботю почналъ да блажи и послѣ - нѣкой калоферци, що живѣли въ странство. Но блажеха само въ срѣда и петъкъ и прѣзъ Петрови пости, твърдѣ малцина - и прѣзъ колед­нитѣ. Всичко, обаче, ставало тихо: отъ касапницата до кѫщата месото се донасяло обвито добрѣ въ кърпа. Еднажъ, прѣзъ Петрови пости, у Бобюви турили да полѣятъ яйца, но сладкиятъ дъхъ на прѣсното калоферско балканско масло тъй обхваналъ цѣлата махала, че още до вечерьта половината Ка­лоферъ узналъ туй. На слѣднята сутрина Бобевото дѣте било посрѣщнато съ подигравки и ругателства въ училишето отъ другаритѣ си и разплакано си отишло у тѣхъ. Попъ Кръстю не отишълъ да имъ свети вода, ако и дважди да го викали - за комка пъкъ и дума не могло да става - и женитѣ като срѣщнѣли Госпожа Станка, изгледвали я съ неописна злоба и отвращение, искали да я биятъ съ хуркитѣ си и чакали, кога гръмъ ще падне връзъ тѣхната кѫща, или дѣцата имъ да измратъ, или въобще да ги сполети нѣкое голѣмо зло. Нѣщо повече: миналата суша и насталата болесть по дѣцата - от­давали на разваляне на поста. Дѣдо Начо беше по-върлъ защитникъ на поститѣ и отъ ония, които ги установиха въ вселенскитѣ събори. Нѣвга си той не далъ дъщеря си кака Мария за жена на Тона Славовъ, защото Тоно блажелъ прѣзъ пости и билъ опнатъ.

За прѣдставленията, които по онуй врѣме се бѣxa явили за пръвъ пѫть, - той окончателно не бѣше се произнесълъ, защото не бѣше ги видѣлъ и разбралъ, но, като излѣзли отъ младитѣ и ученитѣ, прѣдугаждаше, че и тѣ бѣха нѣщо нехристианско, грѣшно. Той ужасно мразѣше и рѫкосването, сѫщо влѣзло на мода тогава. «И тая хубава! говорѣше той, клатейки глава - непознатъ човѣкъ да те хване за рѫка и да го хванешъ! Какво ли има още да видимъ?!... » Той уми­шлено избѣгваше да каже туй за женитѣ. Ако би доживѣлъ доднесъ и видѣше нѣкой grand bal въ Славянска Бесѣда или въ военния клубъ тукъ - дѣдо Начо би написалъ нѣкой плачъ Иеремиевъ, или би молилъ Бога да пустне огънь отъ небето и да изгори тоя новъ Содомъ, или Гомора, или пъкъ, най-сетнѣ, би го помолилъ да заключи небето, та да не вали дъждъ три години, както го направи пророкъ Илия въ врѣме на царь Ахава!

V.

По-рано видѣхме научната подготовка на дѣда Нача. Той бѣше доста суевѣренъ. Освѣнъ споменатитѣ прѣди книги, той четѣше и още други, които съставяха неговата библио­тека — едно цѣло дулапче, между тѣхъ помня тия: Български книжици, издавани въ Цариградъ, календарь съ пѣтель на коричката, издание на Цариградския вѣстникъ, Критически издирвания отъ Венелина, прѣв. учитель Ботю, Христоития отъ Райна Поповичъ, Цвѣтъ милости, или завѣщание чадолюбиваго отца, прѣв. Аверкий Петровичъ (помня че въ тая книжка имаше картинка, доста черна и прѣдставеща баща и синъ въ носия нашенска), разни книжки и календарчета издадени отъ Хаджи Найдена Иоановича Татаръ-Пазарджичанина, Камъкъ падна отъ небето, много житиета на: св. Теодора, св. Георги, св. Димитъръ, св. Евстатия, св. Антония, св. Симеона и др.; друга една се наричаше Духовний зракъ, въ която съ разни картини нагледно се прѣдставяше, какво е сърдцето на пра­ведника и на грѣщника: въ сърдцето на първия седѣше веселъ ангелъ, а сърдцето на втория пълно съ змии и гущери, рогати, опашати и съ кози крака дяволи, а между тѣхъ началникътъ имъ съ корона и жезълъ. Страхотия!... Тази книга и Камъкъ падна отъ небето бѣxa на голѣма почить. Имаше и друга, неговъ саморѫченъ рѫкописъ - отъ богомилски произходъ: Пѫтешествие на св. апостолъ Павла по мѫкитѣ. Въ библио­теката се намирала нѣкога и прочутата Александрия, но сродникътъ дѣдо Паничковъ я зелъ да я прочете и послѣ завлѣкълъ въ Браила тая драгоцѣнность. Колчемъ се смишляше за нея, дѣдо Начо се много разядосваше и разтѫжаваше. Бѣше писалъ нѣколко пѫти на дѣда Паничковъ, но той не се обаж­даше. Затуй двамата се бѣха скарали. Най-послѣ, дѣдо Начо имаше и една лѣчебна книга, за която по-сетнѣ ще споменемъ.

Дѣдо Начо яко не обичаше ученитѣ, подозираше ги: у тѣхъ бѣ нѣщо подушилъ. И въ науката малко вѣрваше, тъй като младитѣ и ученитѣ я разнасяха, и много нѣща въ нея той смѣташе за уйдурми. Всичко той си изтълкуваше съ Божия пръстъ, оттамъ изхождаше той, та всичко, което научно се обясняваше, бѣше за него лъжа. Но все пакъ понѣкога отстѫпяше. Той се много чуди, кога Нечо Тютюнджиятъ, наскоро дошелъ отъ Цариградъ, му разправи, че петролеятъ - тая приятна изненада, това добро за сиромашьта, това чудо на врѣмето си - извиралъ изъ земята. Дѣдо Начо се много смая, кога еднажъ учитель г. Финговъ му разправи за желѣзници, теле­графи, балони, че слънцето стои неподвижно, а земята около него се върти, че нѣкѫдѣ по земята има половина година день и половина година нощь, и му избъбра цѣлата математическа география на учитель Ботя. И имаше за какво да се чуди: Финговъ, освѣнъ за ученъ човѣкъ, минуваше и за правъ, честенъ и набоженъ - бѣше се училъ въ руска семинария - та ни­кога не бѣ приелъ да излъже, и то кого? Дѣда Нача! Еднажъ г. Димчо хаджи Гендовъ - тоже човѣкъ почтенъ и ученъ - дойде при дѣда Нача да поговорятъ за направата на отдавна развалената чешма въ св. Атанаса. Слѣдъ като се уреди тоя въпросъ, разговорътъ се докосна пакъ до науката. Любознателниятъ, инакъ, дѣдо Начо, каза иронически: «А бѣ Димчо, всичко хубаво, ами я ми кажи, защо твоитѣ учени не вардятъ постъ, не ходятъ въ черкова, не взиматъ нафора и комка, не сѫ твърди въ вѣрата? Само бръщолеватъ: туй било, онуй било; тъй валѣло дъждъ, тъй ставалъ гръмътъ, тъй ставало не знамъ що си!... Хората почнаха да се мѣрятъ съ Бога и да се напинатъ да вършатъ работи, които самъ той върши. Искаме да надминемъ и да наддумаме Бога. Едно по едно поч­нахме всичко да изхвърляме - та и що остана?!... Ами я вие сами направете нѣкога да вали дъждъ, или да гърми! Нищо не можете извърши!... » Отъ уважение къмъ стареца, интелигентниятъ Димчо се прѣстори за мигъ надвитъ и, по­неже вече се мръкваше, побърза да си вземе сбогомъ.

Дѣдо Начо пишеше съ орлюви пера - както и В. Хюго! - които аргатитѣ му донасяха най-вече отъ Орляка въ Стара-планина. Въ сандъка му се намираха, въ резерва, 2-3 такива пера. Едно стигаше за цѣла година и повече, защото го подрѣз­ваше, докогато можеше едвамъ да се държи, или пъкъ се нѣгдѣ изгубѣше. Дѣдо Начо дивитъ не носѣше. Карловскитѣ и сопотскитѣ златари правѣха два вида дивити: пиринчени, наша­рени съ разни фигури, и други прости, малки, тенекиени - за ученицитѣ. Първитѣ носѣха турскитѣ чиновници: гюмрюкчии, юшурджии, бегликчии, ходжитѣ, нѣкой свещенници и кабзамалитѣ. Всѣки дълбокоученъ турчинъ се познаваше по втикнатия въ пояса дивитъ. Направата на дивитя е извѣстна всѣкиму: една сплесната трѫба, двадесетина сантиметра дълга и около четири широка и на единия й край прилѣпена куха топка; въ първата се туряха турскитѣ калеми, перодръжкитѣ и перата, въ втората - мастилото. Дѣдо Начо употрѣбява­ше зелена глечосана мастилница, калоферско грънчарско издѣлие. Мѫчно е да се опише тя безъ дескриптивна геомет­рия. Най-първо дѣдо Начо туряше въ нея памукъ, или разчесанъ варенъ памукъ, или нѣкой ветхъ пискюлъ, или пъкъ сплъстена копринена прежда и сетнѣ наливаше мастилото. Него самъ правѣше отъ сажди отъ нашия коминъ, или отъ Радуловата фурна, или отъ Хр. Пулювата - ние тамъ печехме хлѣба си. Единъ аптекаръ би съставилъ слѣднята рецепта за туй мастило: Culminum atrium - 10 gr., Aqua distilata или acetum vini 25 gr.

Всичко туй дѣдо Начо разбъркваше добрѣ, и мастилото е готово! Ако ли е рѣдко, притуряше сажди; ако ли е гѣсто, или когато мастилницата е изсъхнала, та съдържимото се е обърнало на нѣкаква черна спардушена гѫба - притуряше вода или оцетъ. Туй мастило притежаваше свойството на хамелеона, или на некой български партизанинъ - мѣняваше боята си: отъ черно то скоро ставаше тъмно-пепеляво, послѣ ясно-пепеляво, ръждиво и най-сетнѣ жълтеникаво. Съ туй се свър­шваше метаморфозата му, защото тая краска, макаръ и не много интезивна, оставаше вече на книгата. Само въ рѣдки случаи тя безслѣдно изчезваше: кога я виждаше слънце. Кога се наканѣше да пише - обикновено еднажъ-дважъ въ седми­цата - дѣдо Начо завика: «Дайте мастилницата, дайте пе­рото, книга… » изпѫди насъ, дѣчурлигата, да не правимъ шумъ, па седне наземи турски, вземе тепсията, или синия, или пъкъ дъската, на която четѣше паритѣ, осекне се, изкашли се еднажъ дважъ, погледне прѣзъ прозореца, какво е вънъ врѣмето, па се залови сериозно за работа. Пълната ти­шина около него се нарушава само отъ приятното скърцане на перото. Ако понѣкога останѣхме въ собата, никой не смѣеше да каже гѫкъ. Не че дѣдо Начо биеше. Никой отъ насъ не помнѣше да е ударилъ той нѣкое свое или чуждо дѣте. Като добъръ и разбранъ баща, той поучаваше съ благи думи. Ние всички му имахме страха, безграничната обичь и уважението. Дѣдо Начо пишеше прости черковски слова, съ отдѣлни букви, но ситни и наредени като мониста или кенета по огърлията на селскитѣ моми и имаше лекъ отривистъ слогъ, еднакъвъ съ народния говоръ. На неговата пес plus ultra ли­берална фонетика можеха да завидятъ мнозина. Сигурно, тя бѣше дѣдова Гънчова. Той нито подозираше, че има главни букви, прѣпинателни знакове и други още много белялии нѣща и правила.

Споредъ важностьта на - бакалскитѣ си операции, дѣдо Начо употрѣбяваше разни тефтери: голѣми и малки, напра­вени отъ тогавашна дебела и груба хартия, по която тѫпото орлюво перо, ако и лесно да се движеше, все пакъ пръс­каше черна роса и на върха му се набираше китка отъ косми, както на двата края на магнита - желѣзни стърго­тини. Пакъ и мастилото попиваше, та буквитѣ значително из­мѣняха първоначалния си видъ - ставаха по-дебели. Тия теф­тери бѣха двойно по-дълги, отколкото широки, имаха по стотина листове и бѣха обвити съ мешинъ, жълтъ или тъмно-червенъ, произведение на карловцитѣ табаци турци, който бѣ тъй здраво пришитъ съ дебелъ канапъ о тефтеря, че мо­жеше да издържи цѣлъ товаръ. Една мешинена връва зашита въ срѣдата на края на обвивката, прѣвързваше цѣлия тефтеръ. Тефтерътъ трѣбваше да се изпълни навредъ - въ про­дължение на 5-6 години. Тогава дѣдо Начо го скѫтваше въ дъното на сандъка и взимаше новъ. А прѣзъ туй дълго врѣме до какво окаяно положение достигаше той! Листоветѣ се разшиваха, разпокѫсваха и оплѣскваха, та дѣдо Начо, кога под­шиваше съ губерка метлата, сѣщаше се и за тефтеря. И мешинената обвивка омекваше и тукъ тамъ се разкѫсваше и оплѣскваше, че мѫчно се познаваше първоначалната й краска. Но тя си оставаше несмѣняема: противното се считаше излишенъ харчъ. Много рѣдко обвивка отъ старъ тефтеръ замѣстяше разпокѫсаната съвсѣмъ, ако по-рано не ни попаднѣше въ рѫка и да направимъ отъ нея топка за игране. Обикновено, новиятъ тефтеръ седѣше на полицата, а понѣкога - въ сан­дъка. Той не се подчиняваше на никоя диплография. На всѣка страница имаше по 10-15 такива исемета:

Исеме на Илия Бурунсузътъ, нашъ кирмидчия: 1 ока вино - 45 пари, 100 драма оризъ - 15 пари, < (=1/2) ока желѣзо - 1 гр. и 20 пари, 2 оки ялска соль - 1 гр. и 20 пари, на жена му дадохъ на пазаря 12 гр. и зола за шиникъ жито.

Исеме на Томана, аргатинътъ: 100 драма шарлаганъ - 2 гр. и 15 пари, 1 вѫже - 20   пари, 1 брусъ - 60 пари, Червенъ пиперъ – 20 пари, дадохъ му 2 бешлика - 10 гроша, другъ пѫть още - 5 гр. и рупъ.

Слѣдъ като се прѣглеждаше смѣтка, исемето се заграждаше съ една крива линия, за която висшата математика нѣма още название. Туй имаше свое практично значение: окото лесно да съзира, кои исемета сѫ унищожени и кои не. Измежду тефтеря при респективнитѣ исемета се намираха разни пусулки и документи.

Изъ светчето, вѣчния календарь и тефтеритѣ дѣдо Начо обичаше да бѣлѣжи нѣкои важни събития и данни отъ него­вия семѣенъ животъ: кога се оженилъ, кога правилъ новата кѫща въ 1860 г. - пазѣше и цѣлата смѣтка по направата й - кога се раждали чада, внуци и правнуци и то доста подробно. Тъй напр.: «Въ лѣто 1859 септемврий 20, саатътъ по 2 вечерьта, на св. Евстатия, Дона роди първо отроче мѫжко, майката е добрѣ, но дѣтето слабичко. Радость голѣма!» Бѣлѣжеше прѣзъ дълго врѣме, колко оки дошелъ всѣки отъ домашнитѣ, кога на Георйовдень се теглили споредъ обичая. Имаше и такива забѣлѣжки: «Въ лѣто 1872, януария 22, на св. апостолъ Тимотея, саатътъ по 10 сутриньта се отели кравата Пенка. Те­лето кръстихме Пенчо. Въ лѣто 1873 на връхъ Богоявление се обягниха за пръвъ пѫть 5 ягнета: 3 бѣли и 2 черни и 3 ярета… »

Дѣдо Начо обичаше да пише - но само за себе си! - и за работи отъ общъ интересъ, като единъ най-добросъвѣстенъ лѣтописецъ. Въ пѫтуванията си до Рилския монастирь и Св. Гора - и назадъ той подробно бѣ описалъ въ два де­бели тефтеря всичко важно и неважно - за него било всичко важно: въ коя година, мѣсецъ, день и часъ излѣзли отъ Калоферъ, какъ на края попътъ имъ челъ и ги изпратили, кой ги срѣщналъ, дѣ нощували, какво яли и говорили, какъ, като приближавали до монастиритѣ, забивали камбанитѣ, що тамъ всичко чули и видѣли и какъ, най-сетнѣ, ги тържествено по­срѣщнали въ Калоферъ.

Между горнитѣ бѣлѣжки имаше и такива: «а) Тогава и тогава минаха прѣзъ Калоферъ арнаути-шкодралии, съ голѣми фесове и пискюли и съ тюлюмбеци. Грабиха фесове и всичко, що имъ попадна. Разпоредиха ги по ханища и кѫщи. Биха Стойка ковачътъ, та му счупиха рѫката - оттогава е сакатъ а прѣдъ хана на Въля Сотирътъ раздраха сукманя на Мита Донина. Поразницитѣ, заминаха закъмъ Шуменъ… » «б)... по 5 саатя прѣзъ деня се появиха много скакалци. Дойдоха откъмъ Ветхитѣ лозя и заминаха къмъ Полето и планината като хала. Страшно кречеха. Прѣзъ дѣто минаха, много ниви и лозя зяносаха. И нашето горнето лозе при куруджийницата опа­соха. Хората излѣзоха съ тѫпани, тепсии и синии, та ги го­ниха. Самъ агата ходи до Войчовецъ. Туй не е на добро»… «в)... «появиха се много гарги, тъй че закриха слънцето; отъ нашия дворъ не можеше да се види биля клепалото на св. Атанаса. Казаха, че заминали къмъ Митиризово… » г) «Имаше много гѫсенки по дърветата. Опасоха съвсѣмъ гората по Дивъдолска поляна и по Малката рѣка, та останаха само едни клони; много дървета изсъхнаха»… д) «Придойде Тунджа, страшна работа! Водата се бѣше издигнала до пенджуритѣ на нашия зимникъ и до срѣдния кушакъ на дувара, а срѣща на Стойчовата кѫща бѣ остало двѣ педи до малкото пенджурче. Завлѣче много воденици, чаркове и колелото и улея на нашата воденица. На Радя Чаракчиятъ отнесе дюкяна съ всичкитѣ му алати. Водата завлѣче и воловетѣ на кумеца Пенча Бошнакътъ. Тежко му на сиромаха! Подъ Караминковата кория устието се бѣше заприщило отъ напрѣчкани греди и дъски по върбитѣ и на тѣхъ между клонитѣ намѣриха удавени три кози. Тогава се удави и Стоянъ Велинъ. Богъ да го прости! Добъръ човѣкъ бѣше. Моста отъ Селището и Пенчовитѣ волове ги намѣриха подъ Червенака, въ доймушларскитѣ ниви»… е)… «сториха се папуритѣ. Берекетъ голѣмъ: набрахме 51 кола и половина, барабой 6 кола, а пъкъ за тиквитѣ не питай: возихме, возихме и най-сетнѣ оставихме на нивата, та се изпокилиха да си возятъ и сиромаситѣ. И на нивата останаха биля… » - Имаше още забѣлѣжено грижливо: кога имало комета, землетресение, голѣмъ дъждъ, снѣгъ, градъ, горещо лѣто, ранна, дълга и люта зима, баба-шарка, лошо гърло, чума, холера, моръ по добитъка! Нѣщо за султанитѣ Махмуда, Меджида и Азиса, за кърджалиитѣ, за рускитѣ войни, за Дибича, за гръц­китѣ владици и пр. и пр.

Всички казани разновидни бѣлѣжки изгорѣха заедно съ Калоферъ въ 1877 год. Въ тѣхъ имаше интересни нѣща.

У дѣда Нача бѣше попаднала и една книга съ разни рецепти. Заглавието й не помня. Той я имаше на голѣма почить: бѣше я грижливо облѣкълъ съ корава книга и нѣколко пѫти я бѣ пришивалъ, защото, отъ много употрѣбение, листата й се бѣха изпокѫсали. Въ нея той вѣрваше непоколебимо, та, винаги въ нужда все до нея се допитваше. Освѣнъ нея той имаше и друга, доста обемиста, рѫкописъ, въ която най-вни­мателно бѣ забѣлѣжилъ всичко чуто по народната медицина отъ учени и прости, стари и млади, мѫже и жени, българи, гърци, арменци, турци, евреи, цигани, лѣкари, свещенници, учители, търговци, занаятчии, земледелци, овчари, говедари - мнозина отъ които понѣкога го експлоатираха. Тия рецепти бѣха написани въ стихове, както текстоветѣ на св. писание. Въ споменатитѣ двѣ медицински съкровища - нека бѫде бла­гословено името на Ипократа! - имаше цѣръ за всички тѣ­лесни - външни и вѫтрѣшни - и душевни недѫзи, па дори и отъ, хирургия: за чума, холера, веремъ, маясълъ, меракъ, външно падане, сипаница, лошо гърло, очи, ухо кога тече, сърдце дѣто прияда, лудость, уроки, за куветъ, урама, живиница, страхъ, дѣто трепери на човѣкъ подъ лъжичката, кога змия или бѣсно куче охапи човека или добиче, кога болятъ коститѣ, кога човѣкъ пикае кръвь, за безплодие, за жена кога мѫчно ражда, за зѫби, сюрмекъ, запичане, бълване, треска, главоболие, глисти, ищахъ, навехнато, изгорено, за развитъ пѫть, за гуша, за лоша пѫпка тиллимя, за синя пѫпка и пр. и пр. За нѣкои болести, напр. зѫбоболие, главоболие, треска и др., имаше по десетина и повече рецепти, сѫщо и за нѣкои дѣтски болести. Имаше и лѣкове изъ ветеринирната медицина, за: бѣсъ, метилъ, краста, шуга, кѫрлежи, въртоглавие у ов­цитѣ, кога на крава млѣкото е кърваво, сир. когато е сукалъ отъ нея смокъ, за издуване коремъ, за бълхи, дървеници и пр. Разбира се, въ малко случаи тия цѣрове помагаха - навѣрно, когато болката и безъ тѣхъ е щѣла да мине, но дѣдо Начо все не губѣше вѣра въ тѣхъ. Прѣзъ една зима падна голѣмъ снѣгъ, та не оста ни сѣно, ни плѣва, ръженица, царевичина, листници, трици, орофъ; нѣкои хора изпраздниха въз­главницитѣ и сламеницитѣ; нѣкои разкриха и плѣвнитѣ си, други пъкъ варѣха на добитъка царевица и ръжь. Въ начало на пролѣтьта, слѣдъ като изядоха всичко, овцитѣ почнаха да мратъ отъ метилъ. Всѣка зарань нашиятъ овчаръ донасяше на магарето по десетина кожи. Измрѣха повече отъ сто овци, - макаръ че дѣдо Начо знаеше нѣколко цѣра противъ тая болка. Отъ тоя день вѣрата му въ тия лѣкове се по-разколеба, и всѣкога, като прѣровяше лечебнитѣ книги и дойдѣше до илачитѣ за метилъ, той ги досадно захвърляше, спомнещъ си печалната случка. Въ състава на споменатите цѣрове вли­заха - въ по-голѣма или по-малка доза: исиотъ, паламутъ, канкардашъ нишадъръ, стипца - печена или сурова - юстюбечъ терекъ, пашота балсама, локма-руху, спиртъ, оцетъ, каламфиряви корени, разгонка, татулъ, попадийка, кѫсѫ-муратъ, око отъ ракъ, око отъ октоподъ, божо-дръвце, енювче, кѫлѫчъ-яа, коча билка, чемерика, сладка папрать, кора отъ лимонъ, наръ и портокалъ, черупки отъ великденски яйца, каденъ медъ, пущнатъ куршумъ, гасени въглища, прѣхвърляна прѣзъ сито вода, гълѫбово сърдце, много други безименни трѣви и пр. Особно въ всѣка дѣтска болка дѣдо Начо приписваше го­лѣми профилактични и лѣковити свойства на чернокоса, който - казваше той - расте въ планинитѣ, дѣто пѣтель не пѣе, и трѣбва да се изкопае сутринь прѣди зора. Появи ли се по дѣцата нѣкоя епидемия: сипаница, лошо гърло и пр., той съвѣтваше роднини, съсѣди, па и всѣкого кого срѣщне, веднага да прикачатъ на шиитѣ на дѣцата обшитъ въ дрипица чернокосъ. Сѫщо туряше чернокосъ и въ кърмилото на овцитѣ, когато и помежду тѣхъ се появѣше моръ. Много отъ изброените аптекарски и дрогерийски арти­кули се намираха въ сандъка на деда Нача за всеки force- majeure. Дѣдо Начо бѣше алопатъ, а понѣкога и - хомеопать. Много отъ буренитѣ му доставяше прочутата Болна-Иваница, която продаваше билки и на калоферскитѣ лѣкари, па и по Карлово, Сопотъ, Казанлъкъ, Хисарскитѣ бани, Пловдивъ и Узунджовския панаирь. - Въ Калоферъ имаше двама лѣкари: Костаки и Димитъръ Николичъ - емигрантъ австрийски сърбинъ съ положителни знания, но съ слабость къмъ ракията. Първиятъ бѣ самоукъ и по потекло отъ Янина, но добъръ практикантъ. И двамата се бѣха оженили въ Калоферъ и за­седнали. Кога се разболяваше нѣкой чорбаджия, повикваха и отъ Пловдивъ докторитѣ Рашко или Владо. Дѣдо Начо дипъ не вѣрваше въ докторитѣ.

Освѣнъ изброенитѣ лѣкарства дѣдо Начо прѣдписваше най-първо други, най-ефикасни споредъ него. Разболѣе ли се дѣте или възрастенъ човѣкъ и прѣпорѫчаше да се омие съ све­тена вода, да му почете въ черкова свещеникътъ, или да си съблѣче върху него одеждитѣ iлѣдъ литургия, или пъкъ да го мироса; опасно боленъ ли е пъкъ нѣкой - веднага съвѣтваше да се свети масло. »3а да оздраве нѣкой отъ треска - ка­зваше той - нека се моли на св. Василий Новий и на мѫче­ница Фотина; да се избави нѣкой отъ запояване съ вино, не­ка се моли на св. Бонифация; да се уварди добитъкътъ отъ звѣръ, нека се молимъ на св. Георги« и пр. - Тия наставления бѣ заимствувалъ отъ вѣчния календарь. »Пакъ отъ всички лѣкове - свършваше авторитетно дѣдо Начо - най-силниятъ е: молитви отъ чисто сърдце, покаяние и на Бога упование. Той цѣри всѣка болка, Той помага и закриля, Той е много милостивъ!... »

Но все пакь - както споменахъ и прѣди, - дѣдо Начо бѣше и суевѣренъ. Той настойчиво увѣряваше, че, когато едно врѣме морила чумата, той седѣлъ при вратата на старата кѫща, видѣлъ я и тя му ударила силна плѣсница. Види се, станалъ е жъртва на нѣкоя халюцинация. Той гледаше на ягнещкитѣ плешки и отгадаваше състоянието и бѫдещето на стопана. Вѣрваше, че въ вихрушката се тае нѣкой зълъ духъ и че, кога се свие тя въ краката на нѣкого, осакатява или онѣмѣва, та винаги човѣкъ трѣбва да бѣга на страна отъ нея. Сѫщо и мѣстата, дѣто се излива помия, той признаваше за обиталища на зли духове, та винаги се караше, кога тукъ-тамъ се изли­ваше помия, и заповѣдваше прѣзъ тамъ да се не минува, особно нощѣ, или пъкъ, ако се мине, да се плюне на земята; иначе, човѣкъ урадисвалъ. Той напълно вѣрваше баба Злата Никова, врачката, която казваше, че дѣдо Тодоръ чете Соломонията и че, който, като я изчете до края, се сбърка, полу­дѣва. Тъй полудѣлъ Еню Врачътъ. За чумата дѣдо Начо ав­торитетно твърдѣше, че царь Соломонъ я мушналъ въ шише, запечаталъ го съ печата си и го хвърлилъ на дъното въ мо­рето - чумата била по-тежка отъ куршумъ. Догдѣ тя тамъ трае, нѣма страхъ отъ нея, но ако нѣкакъ сполучи да изскокне изъ шишето, щѣло много лошо да стане: чумата се страшно канѣла. Но, най-сетнѣ, казваше той, като носи човѣкъ у себе си кръстче, или се прѣкръсти трижди и изчете нѣкоя молитва: Богородице дѣво, или Возбранная войводо побѣдителная, или Ангеле Божий, хранителю мой,… никои самодиви, вампири, караконджовци и други сладки и медени не могатъ да приближатъ: всички тия зли духове се пукватъ или разпилѣватъ като вихрушка, щомъ се спомене Божието име. Но дѣдо Начо ужа­сно мразѣше и врачкитѣ, и магесницитѣ, които свалятъ мѣсе­чината, правятъ магии и примамятъ жито отъ нивитѣ и млѣ­кото отъ кравитѣ - защото вѣрваше въ дѣянията имъ. Пакъ и въ Калоферъ се намираха такива, още - и жени, които ги вѣрваха и скришомъ отъ мъжетѣ си имъ даваха по нѣкоя пара, за да отгадаятъ бѫдещето и да задоволятъ своята страсть, ламтежи, любопитство, или злоба и отмъщение. «Врачкитѣ и магесницитѣ, - говорѣше дѣдо Начо - правятъ голѣмъ грѣхъ, тѣхъ е обладалъ дяволътъ. Такива чуми и афоресници све­щениците не трѣбва да пущатъ въ черкова и да имъ не даватъ ни комка, ни нафора!«...

Освѣнъ за божествени работи, дѣдо Начо употрѣбяваше вѣчния календарь и за много други случаи и напълно вѣрваше въ всичкитѣ му прѣдсказания. Съ него той разкриваше бѫде­щето. Отнемете му календаря, и той би осталъ въ неизвѣстность, както безъ компасъ корабъ всрѣдъ Великия океанъ. Въ на­чало на годината той разглеждаше, коя планета завладѣва, съ чия зодия и въ чие жилище; четѣше за безплодията, го­лѣмия гладъ, за раздоритѣ и болкитѣ между човѣците, зами­сляше се тѫжовно, послѣ въздъхне издълбоко и каже: »Боже, очувай сиромаситѣ християни братя!« Кога въ календаря пи­шеше, че зимата ще бѫде тежка, той извикваше самоувѣрено: »3има голѣма ще бѫде: трѣбва повечко храна за добитъка!« - и се разпореждаше да се набави всичко оврѣме. Ако, на­истина, зимата се случеше такава, той проглушаваше свѣта, че и въ календаря тъй пишело; ако ли пъкъ - което и най-често се случваше - биваше обратното, и сега вѣрата му въ календаря не се разколебаваше, и той съ по-голѣмъ куражъ казваше: »Пакъ ни Господъ обича, макаръ и да сме грѣшни, прѣмахна лютата зима! Милостивъ е сайбиятъ, не вижда ли той, какъ се мѫчи сиромашьта«?!... Понѣкога пъкъ казваше: »Е, свѣтъ широкъ! Нѣкѫдѣ туй непрѣмѣнно ще се случи. Календарьтъ никога не лъже!«...Често дѣдо Начо срѣщне попъ Младена, цѣлуне му рѫка и го запита, какво ще бѫде утрѣ врѣмето, какво ще бѫде и лѣтото, зимата и добави: »Отче Младене, ще дойда у васъ въ недѣля да срѣщнемъ календа­ритеѣ. Дѣдо попъ отговори, което знае, и бърза за черкова, защото клепалото ей-сега ще удари за вечерня. За врѣмето дѣдо Начо питаше и овчаритѣ, и говедаритѣ, па и земледѣлците понѣкога: многажди тѣхните прѣдсказания се бѣха сбѫднали. Дѣдо Начо самъ наблюдаваше извѣстни дни. Той прѣдричаше: »Каквото е врѣмето на св. Василь, такова ще бѫде и прѣзъ цѣлата година. Ако е хубаво врѣмето на Благовѣщене, бубитѣ ще сѫ добри!« - той вѣрваше, че вечерьта срѣщу тоя день играеше закопаното имане. Ако зимата за­хване късно, той казваше: »Прѣзъ марта и априлъ ще имаме снѣгь. Дано не цъвнатъ овощкитѣ: ще измръзне цвѣтътъ имъ!» Ако на дѫгата виждаше повече зелено, той казваше: »ще има берекетъ на житото, хлѣбътъ ще е ефтинъ« - ако ли пъкъ биваше повече червеното, той казваше: «Гроздето ще се стори, виното ще е болъ« - и се подсмиваше подъ мустакъ, защото дѣдо Начо обичаше винцето.

Щомъ се роди нѣкое дѣте, свое или роднинско, дѣдо Начо веднага извади календаря, да види какъвъ е деньтъ и часътъ. Ако, напр., е пето число, той повтори думитѣ на календаря: «петиятъ день е нещастливъ. Който падне въ согрѣшение, ни­кога не може избѣгна наказанието. Който занеможе, ще по­страда, който се днесъ роди, бива малолѣтенъ«. Ако е пъкъ, напр., шестнадесето число, той казва: »Тоя день е щастливъ за всички търговци. Който въ него се роди, бива дълговѣченъ, голѣмъ човѣкъ« и пр. Послѣ намѣри годината, на която се е родило дѣтето, и разгледа цѣлото му бѫдеше: ка­кво ще стане то, какви наклонности ще има, на кой мѣсецъ ще има касметъ и на кой ще губи, колко ще живѣе, кога му се пада да умре и пр. Та и при всѣко важно начинание дѣдо Начо се съвѣтваше съ календаря, като съ най-интименъ свой приятель, върху щастливитѣ и лоши дни на мѣсеца. Кога да се годи кака А., слѣдъ като бѣше тайно уговорена работата и оставаше да се направи официялниятъ годежъ, дѣдо Начо нѣколко пѫти връща годежницитѣ: тоя день билъ нещастливъ, оня - опасенъ, третиятъ ни лошъ, ни добъръ. Намѣри се, най-послѣ, щастливъ день и годежътъ стана. Отпослѣ обаче прѣдсказанията на календаря не излѣзоха дипъ вѣрни!

Дѣдо Начо вѣрваше въ сънищата. Та нали и въ св. пи­сание се споменува за сънищата на Иосифа, пророкъ Даниила,.. въ новия завѣтъ на другия Иосифа, обручника на дѣва Мария и пр.? Въ календаря листата, дѣто бѣха изложени сънищата, бѣха най-вече оплѣскани и съдрани. Почти всѣка сутринь тѣ се обръ­щаха, понеже дѣдо Начо често сънуваше и обичаше да раз­правя подробно тия си сънища, дълги колкото изъ приказкитѣ изъ Хиляда и една нощь. Единствено лице, което най-вече ги слушаше, бѣше прѣдобрата и разбрана баба Начовица. Но отдавна и ней бѣ омръзнало да слуша всѣки день за разни зодии, щастливи и лоши дни и часове, сънища и пр. - та ма­лко обръщаше внимание на всичко, а по-нѣкога се осмѣля­ваше да му възрази, че той - толкова набоженъ - прави голѣмъ грѣхъ, дѣто слѣпо вѣрва всичко, което казва календарьтъ и кой какво каже. »Кой може да се сравни съ Бога и да каже, какво ще бѫде утрѣ?« - питаше го тя. Съ тая проста, но силна аргументация дѣдо Начо се чувстваше напълно надвитъ. Макаръ и да не обичаше да му противостоятъ, сега той се смълчаваше, набърчи чело и тайно въ себе си каже: »Тя има право!»

VI.

Дѣда Нача уважаваха всинца. И Ибрахимъ-ага — калоферски управникъ — кога минѣше край дюкяна му, гласно го поздравляваше. Дѣдо Начо нѣколко пѫти бѣ ставалъ епитропъ на църквата св. Атанасъ. Туй бѣ една почетна длъжность и като привилегия на по-старитѣ хора, напр. дѣдо Иванъ Стефчовъ, дѣдо Драгоя Бацовъ и др. Той бѣ ставалъ и черковно-училищенъ настоятель. Многажди събираше парусия на монастиря и оставаше отпослѣ да прѣгледа смѣткитѣ на игумена. Въ сватбени процесии, въ сѫбота вечерь, на кибиня, и въ недѣля той вървѣше до свещенницитѣ. Но ааза въ конака не помня да бѣ ставалъ нѣкога. Странѣше отъ конашкитѣ ра­боти: мразѣше агарянитѣ.

Дѣдо Начо не връщаше сиромахъ отъ вратата си. Все ще му подаде корица хлѣбецъ, или ще го почерпе съ ракийка, винце или кафенце - за благословия и да се намѣри на оня свѣтъ. «На сиромаха, каже, благословията се най-хваща!» Па си и припомняше отъ евангелието, дѣто на страшния судъ на Второ пришествие, Великиятъ сѫдия ще каже: «Идите отъ мене прокляти! Голъ бѣхъ, не ме облѣкохте, гладенъ бѣхъ, не ме нахранихте»... Често практичната баба Пена, като допиваше ракийката си, кажеше: «Бачо Начо, Богъ да прости майка ти, усѣтихъ сърдцето си. Кафенце не ща, че бързамъ, па и много се утрудихте съ мене. Ако обичашъ, дадни ми кафенцето и шекерецътъ и азь ще си го направя удома. Съ отнесе­ното у тѣхъ, обвито въ кирливата й кърпица, тя щѣше да си направи 2-3 кафенца. Дѣдо Начо бѣ правилъ и много добрини и даваше въ заемъ пари, кога въ него се намираха. Много рѣдко даваше той подъ лихва: страхуваше се, защото на много мѣста въ евангелието и въ софронието бѣ срѣщалъ, каква ще бѫде участьта на лихвоимцитѣ на страшния судъ. При все туй, азъ - вѣренъ и безпристрастенъ разказвачъ-лѣтописецъ - ще приведя една подробность. Калоферецътъ Христю Миташътъ, извѣстенъ повече подъ името Калеко Миташъ, - страшенъ шегаджия - разправяше слѣдното. Прѣди нѣколко години си дошълъ отъ Стамбулъ и взелъ отъ дѣда Нача подъ лихва 1000 гроша, та си направилъ кѫща въ дола Баювецъ задъ черкова св. Атанасъ. Дѣдо Начо, освѣнъ редовенъ тимисюкъ, взелъ за по-голѣма гаранция - и тапията на кѫщата Отпослѣ: «Ела, Христйо, да копаешъ, на гюла, на лозето, на нивата, въ градина; ела да поправишъ дувара на лозето въ Новитѣ лозя!» - Христю търчелъ; «Докарай, Христйо, една кола кюмюръ» главно занятие на Калека Миташъ бѣ кюмюрджилъкътъ - Христю донасялъ. Какво да прави?! Трѣбвало да се изплаща дългътъ! Понѣкога избъбрялъ между зѫбитѣ си турската пословица: «Човѣкъ чурудисва, борчъ не чурудисва», или българската: Търпи, душо, чернѣй, кожо!» Понѣкога и Миташка дохождала у дѣдови Начови да влачи вълна, да преде или да извърши друга нѣкоя работа. Хѫ днесъ да видятъ смѣтка, хѫ утрѣ - та чакъ слѣдъ двѣ години. Оказало се, че борчътъ не се намалилъ ни съ грошъ. Но сѫщиятъ Калеко Миташъ тържествено заявява, че и той отправялъ тия нови молби: «Дѣдо Начо, дай да платя беделя, дай да платя данъка на кѫщата, дай да купя отъ дѣда Тодора Бракалата десетина оки вълна, та да изработи шаякъ моята стамболска кокона, че сме оголѣли като циганитѣ; дай да зема шиникъ жито отъ пазаря; магарето се търкулна отъ единъ яръ при Островръшка и умрѣ, дай да купя друго!....» И дѣдо Начо сѫщо не отказвалъ.

Да кажа още нѣколко думи за енергията на дѣда Нача. Зимѣ, денѣ той стоеше въ малката стаичка къмъ пѫтя и оттамъ надзираваше дюкяна, кърпѣше кѫщни чорапи, лапчуни, терлици, ризи, антерии и пр. или пъкъ съ гаргата правѣше отъ жълтъ телъ копчета за домашно употрѣбение, шиеше нѣщо ново и учеше насъ, дѣчурлигата, а, бе по една проте­стантска начална книга, която обаче, не подозираше, че е такава - би я прѣдалъ на страшно аутодафе. Понѣкога до него стоеше и софронието. Дѣдо Начо шиеше добрѣ. Абаджискиятъ му дюзенъ се състоеше отъ: ендазе, което въ срѣ­дата се прѣчупваше, 2-3 ножици, много тежки - тия, които сѫ порасли въ абаджискитѣ стамбулски дюкяни, ги добрѣ познаватъ: многажди сѫ ги изпитвали по гърба и по врата си, — 2-3 голѣми, кралимарковски, напръстника, въ форма на владишка корона, 1-2 голѣми канджи, 5-6 въ тѣхъ на­бодени голѣми игли, 4-5 топа черни и бѣли трапазански конци и нѣколко топа калоферски черенъ гайтанъ, отъ добриятъ. Вечерь седѣнкуваше: пакъ шиеше, или ронкаше царе­вица, мотаеше прежда или я навиваше на кѫлба, кърпѣше обущата си и пр. Настѫпи ли пролѣть, вечъ дѣдо Начо не се спира въ Калоферъ: на лозе, нива, ливада, гюлъ; нагледва и подканя работницитѣ и върши нѣкоя по-лека работа: донесе вода, скуби троскотъ или паламида, или трѣвата прибира изъ копаното; при жътва събира осталитѣ класове. Ако ли копа­читѣ сѫ изкарали редоветѣ и почиватъ, той се провикне: «Хайде, момчета, още по единъ редъ да изкараме, че да пладнуваме!» - Нѣкога ме водѣше съ себе да връзваме лозето. Въ благи дни си носѣхме за ядене крондирче съ кисело млѣко. Слѣдъ закуската крондирчето оставаше до половината и ние го напълняхме съ вода; на обѣдъ то пакъ отиваше до половината и ние пакъ го напълняхме съ вода. На пладня ние вече сърбахме сладко сладко на горещото юлско слънце една бѣлизнява водица. Слѣдъ туй, разбира се, нѣмаше нужда да се мие крондирчето.

Паритѣ и други скѫпи вещи и разни писмени документи дѣдо Начо държеше въ собствения си сандъкъ въ собата въ дулапа. Туй бѣше неговата святая святихъ; тукъ никой не смѣеше да надникне, той сѣкиго отпѫждаше. Сандъкътъ - стара направа - бѣше отъ благоуханно севлево дърво, измазанъ съ зелена боя и украсенъ съ жълти, лъскави корубести пулчета - главички на гвоздейчета. Бравата имаше такъвъ механизъмъ, че, кога се отваря или затваря съ ключа, звън­тѣше - сигурно да дава сигнглъ, комуто трѣбва. Ключътъ му бѣ особенъ и тъй назѫбенъ, че, кога еднажъ дѣдо Начо го изгуби въ гората, Радъ Чаракчиятъ си изпати чудо, догдѣ отвори сандъка; довлѣче всички свои инструменти и ключо­ветѣ на половината Калоферъ. Не обичате ли? Нека отворимъ сандъка и да разгледаме подробно що има въ него. Най-първо ще ни удари приятна миризма отъ самия сандъкъ и отъ съдържанието му. Тукъ ще видите 2-3 мускаля розово масло, 3-4 ябълки, единъ изсъхналъ и спардушенъ вечъ лимонъ - спазванъ отдълго за нужда - много отъ споменатитѣ прѣди дрогерийски артикули, единъ скѫпъ пръстенъ, кутията съ везнето, съ което теглѣше алтѫни и коприна, ризница, съ която се бѣ родило едно отъ дѣцата, споменатиятъ тоже прѣди часовникъ, оставенъ аманетъ отъ турчина, чопразитѣ на баба Стойна - ишлеме и позлатени, изкусно дѣло на единъ карловски златарь, 3-4 също ишлеме сребърни зарове за кафяни чаши, джузданчето съ бръсначитѣ, разни стари тефтери и други книжа и нѣколко кирливи платняни торбички съ пари. Тѣ съставяха една грижливо събрана нумизматическа сбирка отъ разни златни, сребърни и медни монети - антики и модерни. Тъй, златни имаше, цѣли, половинки и четвъртини: лири тур­ски и английски, наполеони, минцове, махмудии - меки и котави - стамболи, ялдъзи, костадинки, мендухета, ирмилици, сандъклии, фандѫклии, рубиета - чарклии и нечарклии - пендари и други малки рубенца, които дѣдо Начо даваше пелешъ на чеда, внуци при кръщението имъ; имаше сребърни сѫщо цѣли, половинки и четвъртини: бѣли меджидета, алтѫлѫци, бешлици, ирмиличета, онлучета, нови бѣли грошчета и ирмиличета - меджидийчета, други едни голѣми мо­нети по 14½ гроша, разни дребни едноврѣмешни тънки като люспи сребърни пари, плюсъ други отъ всички почти държави на свѣта, които бѣха наводнили турската импе­рия: руски-карабони (тѣ вървѣха по 17½ гроша), капици (20 копейки = 3 гроща), деветдесетаче (15 копейки) и шестдесетачета (10 копейки), австрийски - цвинцици (3½ гроша) и половинки отъ тѣхъ, унгурчета съ лоза (1 грошъ), безъ лоза (30 пари), английски шилинги, диреклии, кушлии, (американски) пендофранки, монети отъ Сигизмунда Полски и др. и най-сетнѣ мѣдни: турски (цариградски и египетски) гологани отъ разна голѣмина. Имаше и едни голѣми сребърни монети, колкото пендофранка, но по-тънки, които изкопалъ изъ земята дѣдо Паничковъ, кога правилъ кѫщата си на брѣга до черкова св. Атанасъ. Какви бѣха те, не знамъ. Въ една хартия дѣдо Начо бѣ обвилъ и 2-3 каймета отъ по 100 гроша, остали отъ Крѫмската война. Макаръ и да не струваха вече нищо, бѣше му свидно да ги унищожи. Отъ всички изброени монети имаше по нѣколко. По прѣди, обаче, имало повече, но нѣкои кесии бѣха изпразднени: много сребърни антики и дребни пари бѣха минали у карловскитѣ евреи-сарафи и златари. Напослѣдъкъ финансиялното положение на дѣда Нача се бѣше повлошило. Паритѣ дѣдо Начо броеше на специално за туй направена дъска. Тия дъски си излѣзоха вечъ изъ мода, но все пакъ мо­жете да видите нѣкоя такава у сарафитѣ-евреи въ Узунъ чаршия въ Пловдивъ.

Природно дѣдо Начо бѣше добрякъ, веселъ, оптимистъ Кога пийнѣше, затананикаше си самъ, или ни караше ние да му пѣемъ. Най-любимата му пѣсень бѣше:

«Какво е, Нине, джанѫмъ, цвѣте цъвнало

Въ наш'та градинка, Нине, въ наш'та бахчинка!

Я ювлѣзъ, ювлѣзъ, Нине, та го откѫсни,

Та го откѫсни, Нине, та го закичи

На бѣло чело, Нине, на черни вѣжди.

Какъ да кайдиша, Нине, да го откѫсна

Да го откѫсна, Нине, да го закича

На бѣло чело, Нине, на черни вѣжди,

Като съмъ чула, Нине, чула и разбрала,

Че ми е запрѣнъ, Нине, киръ Николаки

Въвъ Цариграда, Нине, въвъ терсината

За владицитѣ, Нине, за работитѣ:

Денѣ го питатъ, Нине, нощѣ го мѫчатъ.. . .»

Кога дохождаше до послѣдния стихъ, дѣдо Начо се въо­душевяваше и почваше и той да приглашя.

Тая пѣсень е на търновеца Никола Сапуновъ, виденъ дѣецъ по черковния въпросъ и който биде отровенъ въ ца­риградския затворъ въ врѣме на унията. Както е извѣстно, нещастниятъ му тоже синъ Светославъ Миларовъ, български писатель, овисна на бѣсилка въ Черната джамия въ София. Какъ бѣ долетѣла тая пѣсень, или пъкъ отдѣ я бѣ научилъ дѣдо Начо? Защо я толкозъ обичаше? Поради патриотически чувства ли, или пъкъ поради милитѣ спомени за нѣкое бѣло лице и черни вѣжди? — Не знамъ!

Любезенъ въ обращенията си къмъ чадата, дѣдо Начо понѣкога се спрѣчкваше съ баба Начовица. Той никога съ ни­какво име не я назоваваше. Види се, да й каже бабо, бѣше му свидно; да й каже булка, минало му врѣмето, а пъкъ само на име да й каже, нѣмаше тогава по насъ тоя обичай, туй се считаше неприлично. Кога прѣдъ чужди хора ставаше дума за нея, той казваше: «нашата»; прѣдъ чедата казваше: «май­ка ви»-, ако ли пъкъ въ кѫщи я повикваше отдалечъ, прото­чеше гласъ: «Ей, чуешъ ли? шйю!» Понѣкога баба Начовица се втиляваше, не се обаждаше - само да го помѫчи или да го принуди да дойде по-близо до нея. И тя му отплащаше съ сѫщата монета: прѣдъ чужди хора го зовѣше нашиятъ, прѣдъ чедата - баща ви, а къмъ него отправяше сѫщитѣ негови обръщения.

Напослѣдъкъ дѣдо Начо бѣ станалъ малко бъбрица: понѣкога - особно кога пийне - мъмрѣше за нищо и никакво. И старостьта има своитѣ фатални каприции и егоизми - из­винителни за нея.

Прѣзъ руско-турската война въ 1877 г. дѣдо Начо билъ въ неописуемъ възторгъ, отъ радость се подмладилъ. Плакалъ отъ умиление кога посрѣщали руситѣ въ Калоферъ, и не можалъ да имъ се нагледа. Изпълнила се въжделенната му мечта: тър­жеството на кръста надъ полумѣсеца, на светата правда надъ агарянскитѣ зулуми. Тая война той считаше като изпълнение на важно библейско пророчество и въ която забравениятъ Господъ проявява въ пълнота своето великодушие и сила противъ всѣко невѣрие и грѣхъ.

Кога на 20 юлий - сѫщата година калоферци избѣгали отъ турския мечъ задъ Стара-планина, дѣдо Начо изпратилъ по-рано домашнитѣ напрѣдъ, а той осталъ ужъ да заключи кѫщата и дюкянитѣ и да ги настигне въ ливадитѣ, но отсетнѣ осталъ въ Калоферъ. Между туй, случайно отъ единъ близъкъ пожарь - как'ю и споменахъ другадѣ - изгорѣли и кѫщата му и дюкянитѣ. Дѣдо Начо припкалъ тукъ-тамѣ, но не могълъ нищо да отърве. Проходещитѣ, които бързо бѣгали изъ Ка­лоферъ, го виждали, че събира изъ едвамъ изстиналия пепелъ гвоздеи и други жѣлеза. «Ще трѣбватъ за новата кѫща» - имъ думалъ той. Прѣдъ видъ на насталото освобождение той много не съжелявалъ за изгубеното: «Всичко, съ Божа воля пакъ ще се направи!» думалъ той. Канили го да бѣга съ тѣхъ, че турцитѣ ще нахлуятъ и жива душа нѣма да оставятъ. Едни само изгледалъ, почерпалъ и имъ казалъ добъръ часъ; на други казалъ, че, дѣто еднажъ е стъпилъ руски кракъ, тамъ турчинъ вече не припаря, а на трети пъкъ - че и да дойдатъ тур­цитѣ, те бързо ще заминатъ като хала. По-сетнѣ обикалялъ изъ Калоферъ, насърдчалъ пазачитѣ и на нѣкои носилъ храна. Видѣли го, че съ съсѣда Христя Стойнинъ прѣнасяли да скриятъ на безопасно мѣсто скѫпите сребърни черковни репиди, а день прѣди да нахлуятъ въ Калоферъ башибозуци и редовна войска - че се щуралъ втрещенъ тукъ-тамъ и носѣлъ нѣщо съ себе - навѣрно малкото бѣли пари за черни дни. Въ деня, кога нав­лѣзли вечъ турцитѣ, единъ съсѣдъ чулъ, че дѣдо Начо викалъ: «Джанъ куртаранъ йокъ му?! ...» Какво е послѣ станало съ него, неизвѣстно.

Кога слѣдъ 5-6 мѣсеца домашнитѣ се върнали въ Калоферъ, намѣрили въ хаджи Неновата градина дѣдовитѣ Начови дрехи и кости. Сигурно, тукъ нещастниятъ е билъ мѫченъ и съсѣченъ.

Толкова религиозенъ, той вѣрвамъ да е мислѣлъ, че умира светия. Но трѣбва да му е било много жално - не за кѫ­щата и дюкянитѣ - а че не можа да поживѣе на свобода, да се понарадва на Българско царство освободено отъ москов­цитѣ - въжделенна мечта на всинца, която се прѣдаваше отъ поколѣние на поколѣние като великъ завѣтъ.

Богъ да го прости!
1908 год. августъ