четвъртък, 12 септември 2013 г.

Д-р Киро Попов

Д-ръ Киро Д. Поповъ
от Н Начов
 

 
Свещеникъ Димитъръ Стоиловъ Малинковъ (род, въ Калоферъ въ 1816 г.) билъ жененъ за сестрата на о. Серафима Раевъ, отъ с. Рахманлие-Дода. Той ималъ четирима сина: Стоилъ, най-голѣмиятъ, Лазаръ, Киро и Константинъ и една дъщеря Стефана. Бащата билъ уменъ и, любознателенъ: намирамъ го спомощникъ на нѣколко по-стари книги. Синоветѣ си той добрѣ възпиталъ поне въ Калоферъ, и кога поотрастнали, ги упѫтилъ да отидатъ вечъ сами да дирятъ извънъ градеца по-голѣма наука и кариера: материялното му състояние не позволявало да направи нѣщо повече. Синоветѣ напълно оправдали бащинитѣ надежди: Стоилъ е известниятъ по-сетне виденъ чиновникъ въ Русе до 1877 Стоилъ Д. Поповъ, а Константинъ слѣдъ 1877 вратчанскиятъ митрополитъ Константинъ.
 
Кога презъ руско-турската война турците нападнаха и опустошиха Калоферъ, убиха и свещеникъ Димитра (26 юлий 1878 г.).
Киро Д. Поповъ билъ роденъ въ 1845 г. И той най-първо се училъ въ Калоферъ и после билъ пратенъ въ Цариградъ. Презъ юлий 1864 г. молдавскиятъ князъ Куза (Алесандъръ Ионъ І) пристигналъ тамъ. Киро и друго едно калоферче — Христо Рачовъ Чобановъ, подали на княза просба да отидатъ да се учатъ въ Влашко. Той се съгласилъ, отвелъ съ себе съ парахода дветѣ момчета и ги настанилъ да се учатъ като държавни стипендианти въ медицинския факултетъ въ Букурещъ.
 
По
сле въ казания градъ Киро се запозналъ съ Г. С Раковски, Л. Каравеловъ, Хр. Ботйовъ и съ други революционери и войводи български. Следъ като свършили учението си, Киро и Христо трѣбвало да служатъ въ Ромѫния по няколко години, но първиятъ се върналъ по-рано въ Българско, въ Русе. Чрезъ съдействие на брата си Стоила той отишелъ въ Шуменъ, издържалъ колоквиумъ и билъ признать за лѣкарь. Следъ това презъ пролѣтьта на 1870 г. д-ръ Киро билъ назначенъ градски лѣкарь въ Карлово. Отъ градския съветъ (беледието) му плащали месечно по 7 лири турски, получавалъ и хонораръ отъ частна практика. Той предпочелъ Карлово отъ Калоферъ като по-голѣмъ градъ и центъръ на нахия (околия); пакъ и въ Калоферъ още отпреди 6-7 години имало добъръ лѣкарь — д-ръ Димитъръ Николичъ, сърбинъ отъ Нови-садъ и нѣкакъвъ политически емигрантъ. Отъ Карлово д-ръ Киро лесно и винаги могълъ да отива да лѣкува болни въ близкитѣ Сопотъ и Калоферъ, дето още навестявалъ и своитѣ стари родители. Това той често правѣлъ.
Д-ръ- Киро билъ човѣкъ високо интелигентенъ, благъ общителенъ и трудолюбивъ. Сиромаси хора — безъ разлика на народность —- преглеждалъ даромъ, па имъ давалъ и лѣкове. Скоро той спечелилъ обичьта и почитьта и на българи, и на турци, и на евреи, въ Карлово и въ околнитѣ по голѣми градове и села. Дотогазъ въ Карлово такъвъ лѣкарь като него не било имало. Всички почнали да гледатъ съ довѣрие къмъ науката. Д-ръ Киро билъ и голѣмъ родолю бецъ и интименъ приятелъ на Левски. Та и могьлъ ли да не бжде такъвъ, когато живѣлъ толкозъ време въ Букурещъ, центъръ на българскитѣ революционери! Кога Левски тайно се примъквалъ въ Карлово, вечерь предрешенъ отивалъ въ домътъ на д-ръ Кира и до срѣднощь, па и до първи и до втори петли двамата разисквали по народното дѣло и за нова усилена дейность и кроели разни планове. Понѣкога на тѣзи свиждания присѫтствували и нѣкои карловски младежи. Г-нъ Ст. Заимовъ пише, че членоветѣ на карловския революционенъ комитетъ били: д-ръ Киро Д. Поповъ, брать му Константинъ, В. Платнаровъ, Илия Симеоновъ, братя Илия и Христо Рачеви и X. Василъ Караивановъ
(Василъ Левски, 2-ро изд. София, 1897, стр.113, подъ чърта.) Д-ръ Кира мразѣли само хекиминътъ Дафни, лукавъ гръкъ, и неговитѣ сьбратя цинцари янелии билери шарлатани, които до тогазъ властвували въ Карлово и въ околностьта и безмилостно обирали и морѣли простодушни хорица: сега вечъ интереситѣ имъ се били много накърнили. Въ романтичното Карлово д-ръ Киро си намерилъ и достойна за него другарка — интелигентната и красива мома Елисавета, дъщеря на прочутия старъ елинославянски учитель и книжовникъ Райно Половичъ. Двамата млади съпрузи заживѣли най-веселъ и щастливъ животъ. Бѫдещето имъ се рисувало най-чаровно: никое облаче не се мѣркало по ясно-синия му сводъ, никоя черна мисъль не нарушава ни за мигъ семейната имъ идилия.
Скоро д-ръ Киро отворилъ въ Карлово и аптека — най-първо въ домътъ си, въ една малка стаичка, която после обърналъ на специална аптека и пренесълъ въ единъ дюкянъ въ българската махала до черква св. Богородица. Близу две години тази първа въ Карлово аптека управлявалъ най-малкиятъ му братъ Константинъ.
(Изъ миналото. Страници изъ историята на медицината преди освобождението въ Карлово. Д-ръ Хр. Тантиловъ. Сп. Медицинска беседа (София) г. XI (1907), кн. кн. 6 и 7 (юний й юлий) и отд. отпечат. Печатани и въ в. Просвѣта (Карлово) г. VI. бр. бр. 22-23.)
Но... трагична е сетнешната участь на д-ръ Кира — този интелигентенъ, добъръ българинъ, родолюбецъ и филантропъ.
Времето вървѣло. Нижели се дни, месеци и години Вулканичната почва на Балканския полуостровъ почнала да се тресе, по небето почнали бързо да се трупатъ черни облаци. Въ 1876 г. избухнаха възстания въ Българско и на следнята (1877) година се почна руско-турската война.
Спедъ като въ началото на юлий 1877 г. рускитѣ войски-минаха Шипчанския проходъ и слязоха до Шипка и до Казанлъкъ, депутации отъ Калоферъ, Карлово и Сопотъ отишли да приветствуватъ тѣхнитѣ храбри вожди генерали. Карловската депутация съставяли: Сюлейманъ ефенди, братовъ синь на стария мютевелия, други 2-3 турци, свещеникъ Василъ Ст. Тотовъ, Ив. Грозевь, д-ръ Киро Д. Поповъ, Илия Рачовъ, Христо М. Астарджиевъ, Дочоолу и Христо Божиновъ. При тѣхъ се присъединилъ и хаджи Гйоко отъ Сопотъ. Тази депутация и калоферската тръгнали заедно отъ Калоферъ, но после се раздѣлили: първата отишла въ Казанлъкъ при генералъ Гурко, а втората — въ Шипка, при генералъ Скобелева. Сетне дветѣ депутации се събрали въ Калоферъ, и въ Начоолувия ханъ дълго размишлявали и разисквали върху новото критично положение и какво да се прави. Карловци били много изплашени отъ това, що чули отъ гентралъ Гурко: лоши вести идѣли откъмъ Стара-Загора. Тѣ не се съгласили на увещанията на калоферци: да избѣгатъ следъ руската войска, ако тя бѫде принудена да отстѫпи пакъ задъ Стара планина. Тѣ привели важенъ мотивъ: че тогазъ щѣли да бѫдатъ пъкъ разорени Карлово и Сопотъ. Tѣ още посочили, че вечъ съ съгражданитѣ си турци били свързали честно и почтено! договоръ за взаимна отбрана: ако дойдѣли руси, българитѣ щѣли да бранятъ турцитѣ; ако ли пъкъ дойдѣли башибозуци турци и черкези, па и редовна войска, турцитѣ щѣли да пазятъ българитѣ. Tѣ добавили, че миналата година нѣкои тѣхни съграждани добри турци запазили дори българи отъ българскитѣ възстанали мѣста, па и сега щѣли да се отнесатъ добре. Tѣ само помолили та имъ дали отъ Калоферъ нѣколцина въорѫжени момци, които ги придружили до Карлово. Родители, сродници и приятели настойчиво убеждавали д-ръ Кира да остане вь Калоферъ, но той решително отказалъ. Нѣкои калоферски момци предложили да тръгнатъ съ депутацията и въ Курнидица да избиятъ турцитѣ депутати, които, сигурно, щѣли да разправятъ на турцитѣ въ Карлово нерозовото положение на руситѣ. Д-ръ Киро, възмутенъ, заявилъ, че това щѣло да бѫде мерзко дѣло и повторилъ, че и българи и турци си дали честна дума за взаимна отбрана и че всички трѣбвало да я изпълнятъ кавалерски. Карловската депутация напустнала Калоферъ; обаче щомъ тя стигнала при мѣстото, дето карловскиятъ пѫть се отдѣлялъ отъ пловдивското шосе, 1-2 турци мълкомъ се отдѣлили и бързо се упѫтили съ конетѣ си къмъ Пловдивъ.
Всѣки лесно могълъ да отгатне скритата имъ цель, но д-ръ Киро все още оставалъ на своето решение. Сигурно, въ Пловдивъ казанитѣ турци били разправили най-подробно всичко, що видѣли и чули въ Казанлъкъ, и сѫ се представили, че тѣ ходили въ Казанлъкъ не руси да приветствуватъ, а по-лесно да разузнаятъ положението и всичко да съобщатъ. Пъкъ, може би и въ сѫщность да били тръгнали още отъ Карлово съ тази цель. Следъ нѣколко дена единъ авангардъ руска кавалерия ходилъ до Карлово и до Сопотъ, дето сѫщо билъ тържествено посрещнатъ, но бързо се върналъ назадъ и се спрѣлъ на калоферската Стража.
(Вижъ по-нататъкъ що още пише и Ст. Х. Кйойбашиевъ.) И наистина, карловскитѣ българи запазили съгражданитѣ си турци, но отпосле тѣзи много зле отплатили на казанитѣ българи. Вечъ и още по-рано мнозина по-видни карловци турци били избѣгали въ Пловдивъ.
Щомъ въ боеветѣ при Стара-Загора рускитѣ войски се оттеглили на шипчанскитѣ височини, турцитѣ се одързостили. Веднага разярени башибозуци турци, черкези, па и цигани се юрнали по всички мѣста, дето билъ стѫпилъ руски кракъ, да наказватъ българитѣ: да убиватъ, да плячкосватъ и да опожаряватъ. Отъ околностьта и чакъ отъ Пловдивъ, Чирпанско, Т.-Пазарджишко и Златица турци наводнили Марино поле. Цѣли три дена наредъ на злокобно затишие и неизвѣстность и на голѣми надежди карловци все още наивно очаквали да дойдатъ пакъ руси, и то вечъ за постояно. По едно врѣме отъ Калоферъ пристигналъ въ Карлово, препускащъ коня си, единъ свещеникъ и обадилъ на карловци да бѣгатъ по-скоро презъ Стара-планина или пъкъ въ Калоферъ, защото и отъ Пловдивъ идѣлa голѣма сгань башибозуци и редовна войска, но Иванъ хаджи Димитровъ хваналъ юздата на коня и кресналъ на свещеника да си върви веднага отдето билъ дошълъ. Следъ единъ день турцитѣ нападнали Карлово и Сопотъ. Сопотненци успѣли, та избѣгали презъ Стара-планина, ако и мнозина отъ тѣхъ да били избити. Най-първо разяренитѣ турци башибозуци заградили отвредъ Карлово и после се устремили най- яростно върху него, убивали всѣкиго, когото срещнѣли изъ улицитѣ — и свещеникъ Василъ Ст. Тотовъ билъ съсѣченъ — или пъкъ по-напредъ го изтезавали най-звѣрски, обезчестявали жени и момичета и грабели всичко, що имъ се мернѣло предъ очитѣ имъ. Въ този тѣхенъ подвигъ имъ помагали карловскитѣ евреи мѫже, дори и жени като имъ посочвали най-богатитѣ български кѫщи и магазини. Съ това тѣ целѣли да отърватъ себе си, да спечелятъ царско благоволение и, най-сетне, да плячкосатъ и тѣ нѣщо. А въ това време никой отъ останалитѣ въ града турци не се вестявалъ по улицитѣ — всички дюкяни, кръчми и кафенета били затворени. Чакъ сега нещастнитѣ карловци българи разбрали голѣмото си заблуждение, ала, — за жалость! — вечъ много късно. Сега тѣ всички се били изпокрили въ прашнитѣ изби, тавани, килери и пр. кой дето смогналъ. Следъ башибозуците въ града влѣзла редовната войска, която съ по-голѣмъ авторитетъ продължила тѣхното дѣло. Страшенъ писъкъ се чувалъ навредъ изъ Карлово чакъ до късно презъ нощъта. Карлово вече загинвало, страшно нѣщо ставало въ него. Сутриньта на другия день телялинъ викалъ: царьтъ вечъ прощава карловци, затова трѣбвало всѣки да излѣзе, да отвори дюкяна си и да гледа работата си. И карловци повѣрвали и излѣзли. Сега башибозуци и редовна, войска се заловили на нова работа: наредъ, свещеници, учители, видни граждани, търговци и прости занаятчии всички мѫже дори и 14-15 годишни момчета — били изловени и арестувани. Д-ръ Киро билъ хванатъ най-после: той лѣкувалъ редовната войска. Единъ день по обикновено му излѣзълъ сутриньта отъ дома си и вече не се върналъ. Отъ затвора известилъ, та му пратили домашнитѣ палтото. Вечъ войската нѣмала нужда отъ неговата помощь. Следъ това нѣкои отъ арестуваните били избити, а други най-виднитѣ, — турцитѣ навързали и повели пешкомъ за Пловдивъ. Мнозина отъ тѣзи нещастници изпадали по пѫтя отъ бой, юлска жега, умора, мисъль и за капка вода и на мѣстото бивали избивани. Само по-якитѣ, между тѣхъ и д-ръ Киро, пристигнали потни, прашни и погрознѣли въ Пловдивъ и изпълнили мрачнитѣ и мръсни зандани.
Руско-турската война продължава все по-яростно. Османъ паша, укрепенъ яко въ Плѣвенъ, озадачава руситѣ.
Следъ нѣкое време въ Пловдивъ почнаха да бесятъ „виновни българи: карловци и селяни отъ старо-загорскитѣ, чирпанските и други села. Азъ тогазъ се случихъ въ Пловдивъ. Страшни бѣха онѣзи дни, ужасъ бѣ обзелъ всички българи. Въ продължение на 5-6 дена всѣки день бесѣха по 30-40 души изъ Узунъ-чаршия (главната улица, която отъ джамията Джумая отива къмъ моста на Марица) и изъ разнитѣ градски квартали. Ликуваха озвѣренитѣ турци и нѣкои гърци.
Д-ръ Кира обесиха на Башханата, близо до Караулъ ханъ насреща, на единъ еврейски тенекеджийски дюкянъ. (Това, споредъ Ив. Ев. Гешовъ (Спомени изъ години на борби и победи София, 1916, стр. 82) станало на 12 септ. 1877 г.) Азъ отидохъ та го видѣхъ. И сега, сѣкашъ, че е предъ очитѣ ми нещастникътъ: гологлавъ, съ разрошена коса и брада, съ лице изпито и жълто като вогъкъ, съ ветхо палто, съ безчетъ закърпки и на нозетѣ му дебели вълнени мръсни и скѫсани чорапи. Тѣзи дрехи не бѣха негови, но чии? — неизвестно. Сигурно, тѣ му сѫ били дадени вмѣсто неговитѣ хубави, които му сѫ били взети. На гѫрдитѣ му бѣше прикачена бѣла хартия (смъртната присѫда). Въ този нечистъ и страдалчески видъ неузнаваемъ бѣше хубавецътъ д-ръ Киро, който се обличаше тъй спретнато и контешки, както го виждахъ, кога дохаждаше въ Калоферъ да лѣкува леля ми. Забтиитѣ взимаха, като тѣхно законно право, обущата на обесенитѣ. Д-ръ Киро изглеждаше много изгубенъ. Трѣбва да е билъ много мѫченъ и да е преживѣлъ много горчиви дни въ страшни мисли за живота, за съпруга, за дребни чеда и за стари родители. Господи, да умрешъ на бесилка невиненъ и въ часа, когато, следъ дълга тъмна нощь, надъ многострадална България изгрѣва величественото и благотворно слънце на свободата и се начева нова свѣтла ера—-идеалъ, за който си блѣнувалъ съ всичката мощь на душата си! Колко е тежко това! Казваха, че въ затвора д-ръ Киро се билъ ужъ умопобъркалъ и че поне поради това пловдивските лѣкари д-ръ Рашко (Петровъ) и д-ръ Владо (гръкъ) се много стараяли да го отървать. Не могълъ нищо да помогне на д-ръ Кира нито поне братъ му Стоилъ отъ Русе, тъй влиятеленъ предъ турското правителство. Главно турцитѣ обвинявали д-ръ Кира, за дето ходилъ съ депутацията въ Казанлъкъ ужъ да вика руситѣ да отидатъ по-скоро въ Карлово, макаръ че въ тази депутация, както видѣхме, имало и турци, и то единъ отъ най-виднитѣ въ Карлово. За осѫждането му много помогнали и разнитѣ интриги на цинцаритѣ хекими и, сигурно, на нѣкои евреи и турци.
Срещу д-ръ Кира, на фурната до самия ѫгълъ на уличката, която и досега още сѫщестнува и отива къмъ градската градина (дето тогазъ бѣxa турски гробища и затова се наричаше Орта-мезаръ) — обесиха пъкъ карловския архиерейски намѣстникъ свещеникъ Христа п. Василиевъ Протопоповичъ, нѣвгашень учителъ и преводачъ на прочутата Александрия и на Високи умни хитрости Бертолдови. Както виждате, отъ една страна единъ докторъ, отъ друга единъ икономъ свещеникъ и архиерейски намѣстникъ. Страшно поругание! Види се, турцитѣ нарочно бѣxa устроили това тъй. Кой ли отъ двамата е билъ по-напредъ обесенъ? Кой ли е изгледалъ другаря си какъ умира?
Както и всички обесени, и казанитѣ двама страдалци стояха на вѫжето за поругания цѣлъ день, още и на жежкото слънце и мухи се трупаха по устата и ноздритѣ имъ. Тълпи весели фанатични озвѣрени турци и стари туркини минаваха край тѣхъ, сочеха имъ заканно юмруци, псуваха ги и заплюваха, а вироглази турчета ги замеряха съ пръсть и камъни и ги хващаха за нозетѣ и ги люлѣеха. Чакъ късно вечерьта свалиха отъ вѫжето обесенитѣ, натовариха ги на кола за сметь и ги откараха къмъ моста на Марица. Край Каршияка, отдесно на шосето за Калоферъ има армани и върбалакъ. Тамъ сѫ закопани набързо и въ една дупка и безъ опѣло д-ръ Киро и свещеникъ Христо.
(Вж. и моитѣ бележки: Изъ размирнитѣ времена въ Пловдивъ въ сп. Мисълъ (София) г. І, стр. 552-561.)
Д-ръ Киро остави вдовица млада жена и едно момченце и едно момиченце. Момченцето днесъ е известниятъ въ София д-ръ Д. Кировъ, а момиченцето, Додка (род. на 1875 г.) умрѣ въ 1889. Сега вдовицата майка живѣe при сина си. Той вечъ е задоменъ.
(Изъ кн. „Калоферъ въ миналото)
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар