петък, 7 юни 2013 г.

Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 7-ма част


Историята на Калоферъ отъ 1852 до 1877 г. – от Д.Х.Гендов – 7-ма част:

Представяме ви в няколко части история на Калофер от Д.Х.Гендов. Писана е през 1907 г. Текста е автентичен, без никакви корекции, така както го е писал автора.

Процеси за балкана и мерата. Много отдавна Калоферъ води процеси съ своитѣ съсѣди. Голѣмо-селци претендираха да засвоятъ балкана до калоферския мѫжки монастирь ; малко-селци - гората до Новитѣ лозя; доймушларци - Срѣдня гора и долнитѣ ливади до устието; Ново-селци - балкана до Мара-Гидикъ; митиризчани - гората до Купенъ; марбасчани - гората до Ветхитѣ лозя, тъй че Калоферъ винаги е ималъ работа съ сѫдилища и огледи, а въ ония врѣмена единъ огледъ костуваше 500 лири турски, а огледитѣ станаха няколко. Въ единъ периодъ отъ 30 години, до освобождението Калоферъ за подобни процеси най-малко трѣбва да е изразходвалъ петь хиляди лири турски. Кредиторъ, който бързо улесняваше Калоферъ, бѣше покойниятъ дѣдо хаджи Калчо отъ Пловдивъ. Калоферъ постояно имаше да му длъжи по хиляда турски лири; до като се изплататъ едни пари, ставаше нужда да се взематъ други. Той тогава бѣше банката въ Пловдивъ и лихвата му беше винаги 12% годишно, платима слѣдъ изтичане на срока. Съ подобни условия се ползуваха отъ него и много търговци отъ Калоферъ. Той всѣкиго улесняваше съ сѫщата лихва стига да бѫдеше признатъ за честенъ и изправенъ длъжникъ, не експлоатираше нуждите на длъжниците си, каквото некои говорятъ за него. Отъ калоферска страна, било общинска, било търговска, ние сме длъжни да изявимъ на дѣда хаджи Калча благодарность за улесненията, които е указвалъ на всекиго. Къмто 1860 година турцитѣ отъ Голѣмото село, Малкото село и отъ Доймушлари се съюзиха и завладѣха насилственно това, което искаха, и туриха Калоферъ на тѣсно. Въ това врѣме пловдивски паша бѣше Мухлисъ паша, единъ справедливъ и благороденъ човѣкъ. Въ Пловдивъ той бѣше прѣмѣстенъ отъ Басора, южна Мала-Азия. Поради тази насилствена постѫпка на съсѣдитѣ - турци, калоферци помолиха пашата да се направи огледъ по цѣлата прѣдѣлна линия на тритѣ села и да се отблъснатъ насилията на съсѣдите. Той съ готовность прие и обѣща, че ще дойде съ сѫда заедно и ще обходи всичкитѣ прѣдѣли. Прѣдизвѣстени за идването на тоя сѫдъ, калоферци приготвиха около 250 турци свидетели отъ незаинтересувани села, та съ тѣхъ да си установятъ своето (тахмили-кадимъ) т.е. отъ стари врѣмена право Свидѣтелитѣ можеха да направятъ това, защото тѣ помнѣха отъ бащитѣ си, че въ врѣме на арманъ, като селото имъ внесѣло въ Калоферъ едно известно количество ечемикъ, влизали зимѣ въ калоферската гора да сѣкатъ дърва за отопление. Освѣнъ това, когато по полето не останѣло трѣва, тѣ срещу отдѣлни малки такси докарвали добитъка си да пасе въ калоферско землище; ето защо бѣха имъ извѣстни калоферските граници. Въ края на октомврия сѫдътъ дойде въ слѣдующия съставъ: пашата, моллата съ своятъ главенъ секретаръ и евкафъ-мюдиръ. Моллата е като председатель на окрѫженъ сѫдъ; главниятъ секретарь сѫщо облеченъ съ сѫдийска власть и взема участие въ сѫда; евкафъ-мюдири е чиновникъ, който пази целостьта на посветените земи. Калоферската мера беше посветена земя на джамията султанъ Сюлейманъ въ Цариградъ. Въ тая джамия има духовно училище и стаи за учениците. Такива джамии има много въ Цариградъ. Младежъ, отъ която и да е страна на империята и който иска да се посвети да служи на джамия като ходжа или проповѣдникъ, отива въ тая джамия. Дава му се безплатно помѣщение и на день по една ока хлѣбъ и по една порция на обѣдъ и на вечерь и учи въ училището. Учението се състои въ изучване на корана и неговото тълкуване, а съ писане съвсѣмъ малко се занимаватъ. Така у турцитѣ никакъ не се счита странно, ако нѣкой каже, че знае да чете, а не знае да пише. Който добрѣ изучи корана и неговия духъ, приема титлата хафѫзъ и става проповедникъ въ джамията. Разноскитѣ въ тия джамии дохождатъ отъ поземелнитѣ даждия на посветенитѣ земи. Затова евкафъ мюдиръ не допуска една подобна земя да се завладее отъ друга община въ ущърбъ на подържането на духовното училище. Тоя принципъ пази и пашата, и моллата, и по-горнята власть.

Тутакси, слѣдъ като пристигна сѫдътъ, първата работа бѣше да се дадатъ на всѣкиго пѫтнитѣ му пари. На моллата Дадохме 95 лири турски; той поиска още 5, и тѣ му се дадоха. *) На другитѣ не помня по колко дадохме. Дадохме и на свидѣтелите по 40 гроша. Така щото до вечерьта сметката се приключваше съ 500 лири турски. Пашата бѣше въ дома на чичо ми хаджи Недѣлча Кйойбашиевъ. Старѣитѣ рѣшиха и нему да дадатъ 200 лири. **)

*) Моллата се изпровождаше отъ Шейхъ-юлъ-исляма и служеше въ тоя окрѫгъ само 18 мѣсеца безплатно. Подържаше се отъ приходи на процеси. Той назначаваше кадиитѣ (мир. сѫдии) на сѫщитѣ условия. Тогава процеситѣ бѣха 20 пѫти по-малко, колкото сѫ сега.

 **) Пашата се изпровождаше отъ Високата Порта и получаваше мѣсечно 80 лири турски и държавна квартира. Мухлисъ паша слѣдъ това стана Одрински валия, а послѣ и министъръ на Финанситѣ.

Въ присѫстствието на 3—4 старѣй чичо х. Недѣлчо извади изъ кесията си 200 лири и ги тури въ една негова руска сребърна табакера, за да ги дадатъ. Прѣди обаче да стане това, намѣри се за умѣстно да се сондира мнѣнието на главния пашовъ секретарь Тевфикъ ефенди. Призоваха го въ стаята на долния етажъ и единъ отъ старѣйтѣ като държеше затворена кутията каза му, че мислятъ да я подарятъ на пашата. Той отговори: „виждамъ, че табакерата е скѫпа - сребърна и позлатена - не вѣрвамъ да я приеме. Да е нѣщо по-просто, може би нѣмаше да откаже”. При тоя разговоръ Тевфикъ ефенди посегна да види кутията и, като я взе въ рѫцѣ попита, какво тежи въ нея. Казаха му, че вѫтрѣ има 200 лири. Той отвори, та ги видѣ. «Много добрѣ стана, каза той, гдѣто ме попитахте, защото пашата е строгъ. Освѣнъ дѣто нямаше да приеме паритѣ, но щѣше и да ви накаже! Приберете си паритѣ и кутията, и като подаръкъ на пашата можете на отиване да му дадете нѣкое седжаде за кѫпане или нѣколко лакти шаякъ за фанела. Това доброволно ще приеме!» Слѣдъ тоя съвѣтъ на Тевфикъ ефенди, нему дадоха 6 лири да си купи единъ костюмъ дрехи. Огледътъ на границитѣ, както сѫ показани въ фермана, се започна на утрѣшния день точка по точка: Докузъ-дере, Каваклѫкъ, Припекъ, Куртъ-аланъ, Добревъ-пѫть и Мешай-мющерекь-ерлеръ, заедно съ странитѣ и свидѣтелитѣ. Още въ третята точка пашата обяви на противницитѣ, че, споредъ фермана и свидѣтелството, правото е къмъ калоферци. Тѣ, възбудени отъ това заключение на пашата, му казаха оскърбителни думи: че тѣ сѫ сиромаси и не разполагатъ съ злато като калоферцитѣ, та за това нѣма да иматъ право. Пашата ги заплаши и имъ напомни да почитатъ законитѣ и правителството, което има по-голѣма сила, и те млъкнаха. На другия день огледътъ се започна отъ Инаханъ-мезаръ, Юмрукъ-кая и Пармакъ-аланъ. Като дойдохме на това мѣсто, пашата повика изъ гората малки турчета воловарчета отъ Малкото село и ги попита, какъ се нарича това мѣсто. Те му казаха: «Пармакъ-аланъ». Тогава той се обърна къмъ противницитѣ и имъ каза: «нѣма кому да се сърдите, защото и дѣцата ви подтвърждаватъ фермана на калоферцитѣ. Вие, каза той, сте турци и трѣбва да вѣрвате, че султанъ Сюлейманъ, който е посветилъ тая земя на джамията си въ Цариградъ, самъ и пѣшъ е обходилъ тия граници, далъ имъ наименование и турилъ бѣлѣзи.  *)

 *) Султанъ Сюлейманъ е царувалъ въ 1555 година. По прѣдание той е позволилъ на Калоферъ войвода и на 40-тѣ му другари да си построятъ домове на това мѣсто, дѣто днесъ е Калоферъ, и съ негово позволение грабнали отъ Сопотъ отъ хорото на Великденъ по една мома.

Отъ тамъ дойдохме до Монастиръ-дереси, по-нататъкъ не можеше да се пътува. Показа се на сѫда и послѣднята спорна точка на връхъ планината Деве-боюнъ. Сѫдътъ слѣдъ едно кратко съвѣщание, обяви на странитѣ: утрѣ тѣхнитѣ старѣйшини да се явятъ прѣдъ пашата и да чуятъ резултата на огледа. На утрѣшния день старѣйшите се явиха и чуха отъ пашата, че показанитѣ и обходенитѣ граници споредъ калоферския ферманъ сѫ вѣрни и че противната страна не може вече да стѫпа вѫтрѣ въ тия граници. Слѣдъ това тоя сѫдъ написа своето рѣшение въ Пловдивъ и го изпроводи въ Цариградъ на Шурай-ахкямъ-адлие, т.е. на върховния шерийски съвѣтъ, който, като го провѣрилъ, внесълъ го въ султанската канцелария за издаване ферманъ, т.е. императорски указъ. Тоя ферманъ се получи слѣдъ двѣ години, основанъ на мотивитѣ на първостепенния сѫдъ. За получаванието на подобенъ ферманъ разноскитѣ въ Цариградъ сѫ 150 лири турски.
Следва продължение...