сряда, 3 април 2013 г.

Звъниград



Легенда за Звъниграда

Нейде в гъстите гори зелени,
във вековния балкан,
бродели дружини смели,
за да бранят своя клан.
Тихо скрит във долината,
там край Бялата река,
град граничил с планината,
град на български чеда.
Храбри,войнствени юнаци
пазели заветът свят,
ако турски крак прекрачи,
те посрещали го с благороден гняв.
Преклонил глава султанът
пред безстpaшният отряд
и със указ той заръчал
Калифер да властва в Звъниград.
Неговата чета вярна
там намерила покой,
и решили хубави невести да откраднат
и докарат в дома свой.
Техните потомци мили,
славата разнасяли навред
и Алтън Калофер изградили
за безбройни векове напред !!!

Автор:Стойчо Христов

В годините на управлението на султан Мурад III (1574-1595 г.), тук-там по горите все още продължавали да бродят български дружини. Такава била и дружината на Калифер войвода. Със своите 40-тина юнаци не пропускал турчин да мине през горите в които се подвизавал – разказва легендата – на изток до реките Тунджа и Копринка, Казанлъшко, на запад до Карловската река и Стряма, че дори и до Копривщица.
Главното свърталище на войводата се наричало Пъп (разказва П. Кисимив в статия на в. Дунавска зора – Браила, от 17 юни 1868 г.), откъдето готвил своите походи. Това място се охранявало от караули, разположени в останките на средновековния Звъниград и твърдината известна и до днес като Стражата (Вехтата стража, както я нарича дядо х. Димитър Паничков, възрожденски калоферец). Имало и други – едните на юг при Бяла река до село Хаджар (или Аджар, дн. с. Свежен, Пловдивско), а другите при Марагидик, в планината.
Дълго време се бил скитал войводата, пък сетне решил да преклони глава пред турската власт. Разбрал за това, султана пратил при него един кадия да се споразумеят (според друга легенда, един везир бил попаднал по тези места и за да се отърве приел исканията на Калифера).
Войводата искал няколко неща, с които султана се съгласил, а имено – да се засели с дружината си в гората, като турчин с подкован кон и оръжие оттук да не минава, както и селото данък да не плаща. От своя страна Калифер трябвало да дава пари за масло за кандилата за джамията на Сюлейман султан в Цариград, коята някога уж била християнс ка черква и по десет мъже всяка година да пасат султанските коне със заплата.
След това – разказва дядо Паничков – се събрала дружината и съградили колиби от дъбови и букови дървета, каквито били по-старите къщи в Калофер. Но тъй като момците били ергени, всичките отишли в Сопот, на връх Великден, и грабнали по една мома от хорото, а войводата взел Боянка, сестрата на Радан, знаменосеца на дружината.
Така според най-разпространената легенда било основано селището Калофер – от войводата Калифер (Калефер, Калемфор, Каленфир, Каранфил или Калемфир, както е известен в различните истории разказвани от народа).
Но има и други истории записани от възрожденските изследвачи. Има предание, което казва че населението на Калофер дошло от по-стария намиращ се наблизо Звъниград. Той се намирал между Стражата и манастира (Калоферски) в една долина на брега на река, която наричали Звънуша.
След турското нашествие от края на XIV и началото на XV век Звъниград бил разрушен. Юнака Калифер войвода бродил по тия места и един ден хванал везир, който минавал оттук заедно с коне натоварени с хазната. Войводата го пуснал и заради своето великодушие получил ферман от султана, че може да се засели тук – така бил основан Калофер. Първо било разпръснато на колиби по горите, но после се събрало в едно. Турците го наричали Узун Улук (Дълго корито), а населението били дервенджии (пазели прохода “Русалската пътека”).
Петко Р. Славейков разказва за заселването на Калофер това което му предал поп Станчо от църквата Свети Николай в Стара Загора (в СбНУ кн.3 1890г.). Когато турците превземали Тракия и влезли в Бер (дн. Стара Загора) управителя склонил да го предаде, ако дадат на жителите да напуснат живи и здрави. Турците се съгласили и войската и гражданите се отправили към Стара планина. Тъй като Мъглиж бил в българските граници се заселили там, а войската пазела прохода, където е сега Калофер. Войниците нарекли селището си Бер (по стара българска традиция, когато се заселвали на ново място носели по нещо и от старото, най-често топоними – името на селището , областа и всичко което ги заобикаляло преди, така оформяли новото като познато в светогледа си). Турците дали на селището определението “кара”, защото за тях много нещастия и битки станали там, наричали го Карафер, а българите го усвоили като Калофер.
Феликс Каниц разказва в книгата си “Дунавска България и Балканът”, че когато България паднала под турска власт войводата Калимфир се заселил със дружината си в гъстата гора на Тунджанския проход. Тук те намерили голям пръстен, което взели за добър знак и нарекли землището Калосферей.
Според Константин Иречек името на селището идва от името на растението калопер (наричано някъде и калофер) – Tanacetum Balsamita – с дълги езикообразни, назъбени и миризливи листа, а негов основател бил юнакът Калифер, който напомнял за хероите основатели на елинските градове.
Любомир Милетич разказва друга история за селището. Той го свързва със селището Калаброво (Calabrovo), описано в рапортите на католическите свещенници по българските земи (на Петър Солинат от 1622 г. – първи католически епископ в България ръкоположен от чипровските жители), а българското му име е Калоферово или Калофер.
Най-стари писмени и по-точни устни сведения за историята на Калофер има от края на XVIII и началото на XIX век, времето на кърджалиите. Не една и две народни песни и разказани истории са запечатали събитията от онази епоха. На два пъти града бил опожаряван. Следващите години бързо се съвзел и отново защитил името си от предните години на Алтън Калофер (Златен Калофер).
Още преди да дойдат кърджалиите тук имало шест църкви и един манастир (църквите - Свети Атанас, Света Богородица, Свети Архангел и още три в женските метоси на Зиновия, Павлина и на полето).
През първата половина на XIX-тото столетие пътешественици отбелязват, че в града имало над 1000 гайтанджийски чарка, множество тепавици и бояджийници, а калоферци търгували в Цариград, Виена, Одеса. През 1845 г. е построено ново голямо училище, а в 1871 г. и девическо училище, както са основани и множество просветни дружества.
Освен хайдутите, Калофер е дал и много революционери и книжовници – Екзарх Йосиф, Елена Мутева, братя Тъпчилещови, но града се асоциира най-вече с името на големия българин Христо Ботев.



Използвана литература:Никола Начов, Калофер в миналото, кн. 1, С., 1990г.
Елена Огнянова, Достигнало до нас – България в предания и легенди, С., 2003 г.
http://http://www.oikumen.info/2007/04/blog-post_16.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар