четвъртък, 6 юни 2013 г.

Никола Енев Начов

Никола Енев Начов е роден в Калофер на 20.ІХ.1859 г., десет години след Христо Ботев. Баща му Еню произхожда от стария род на братята Манол и Наню, видни абаджии в Бруса (днес Бурса), старата столица на Турция. На тригодишна възраст той остава кръгъл сирак и е отгледан от родителите на майка му – дядо Начо и баба Стойна. Оттук идва по-късно и фамилията Начов, а не Нанов. Възпитан е в религиозен и нравствен дух. Дядо му Начо го научава да чете още преди да тръгне на училище. По този повод сам Начов отбелязва в спомените си: „Едно Софроние притежаваше дядо ми, дълбоко верующ и любознателен добър старец. То бе подвързано яко с дебели дъсчени кори, обвити с черен, доста изтъркан мешин и с петелки от жълта мед. Дядо ми го пазеше като светиня в долапчето под иконостаса и го вземаше в ръце с благоговение. Във всички недели и празници той, вдълбочен, четеше на него. Понякога караше и мен да чета, а той внимателно слушаше и сегиз-тогиз ме поправяше, кога сбърквах думите и ударенията им. Аз четях, разбира се машинално, като все крадешком хвърлях око върху тайнствените за мен винетки и изображения. Тогава Софронието ми се виждаше много голямо и едвам го носех“. Седемгодишен постъпва в Калоферското взаимно и класно училище,
което по това време е едно от най-добре уредените в страната, което се дължи на качествата на даскал Ботьо Петков, преподаващ в него. По това време там е учител и юношата Иван Вазов, с когото Начов се сприятелява.След завършването на това училище, приключило с тържествен публичен изпит пред гражданството, който Начов полага с отличие, той има силно желание да продължи
Априловската гимназия
учението си някъде другаде, но нямал средства за това. Тогава според свидетелството на неговата близка сродница писателката Яна Язова, „един от първите търговци на Калофер, високоблагородният и ученолюбив негов калеко Стойчо Хр. Бешикташлиев, въпреки многобройната си челяд, се нагърбва с издръжката на по-нататъшното учение на Никола, който проявил такъв жив ум и склонност към науките”, и го изпраща да продължи обучението си в Априловската гимназия в Габрово. Там сред учителите му са и големите възрожденски книжовници Райчо М. Каролев, Цани Гинчев, Нестор Марков, от който Начов научава много добре френски и турски език. Избухването на Априлското въстание в Габрово на 1 май 1876 г. и пристигането на Фазлъ паша и войската му в града, която е настанена в класните стаи и пансиона на Априловската гимназия, слагат край на учебните занимания. Гимназията е закрита и учениците, въпреки опасното пътуване между селищата, се завръщат в родните си места. През есента на 1876 г. свако му Стойчо Бешикташлиев го изпраща в Пловдив, където до 1878 г. Начов работи като чирак в манифактурен магазин, като едновременно изучава и воденето на търговски книги. Тук го заварва и Руско-турската освободителна война. На  7.VІІ.1877 г. Калофер е опожарен от турците до основи. Унищожени са богатите архиви - училищни и общински, изгарят голямата училищна
библиотека и тази на Иван В. Шопов. Същата участ сполетява и къщата на дядо му Начо, който е убит. Стойчо Бешикташлиев е разорен, къщата и дюкянът му също стават на пепел. В разказа си „Жъртвите“, написан по спомени на очевидци, Начов пресъздава печални картини от последните дни на цветущото подбалканско градче. Никола Начов остава без финансова подкрепа от близките си и е принуден сам да търси средства, за да продължи учението си.Тъй като бил чувал от близките си, че в Бруса от баща му е останало недвижимо имущество, решава да отиде там, да го продаде и да си набави средствата,необходими му за по-нататъшно образование. За да направи това, с руски паспорт предприема тримесечно пътуване по море и по суша по сложен маршрут Пловдив-
Цариград-Бруса-няколко села около Бруса-Цариград-Варна-Провадия Еникьой-Провадия-Цариград-Еникьой-Варна-Цариград-Бруса Цариград-Одрин-Пловдив. Оказва се, че наследство наистина има и той успява да извърши продажбата заедно с чичо си Манол, като се сдобива с 80 турски лири. Води си и подробни бележки за пътешествието, които използва за статии, както и за предпоследната си книга, която издава през 1934 г. - „До Бруса и назад“, с псевдонима Нанчо Донкин.Двадесетгодишен, през
Пловдивска мъжка гимназия
есента на 1879 г. постъпва в Пловдивската мъжка гимназия, където негови учители са Петко Каравелов, Иван Мърквичка, Петко Р.Славейков, Херменгилд Шкорпил и др., а математика му преподават Атанас Тинтеров и Антон Шоурек. Обаянието им оставя следи у него за цял живот,а в работата си като учител се старае да се раздава като тях. Веднага след завършването на гимназията е назначен за учител в трикласното смесено училище в Перущица, където преподава български език, литература и математика. През есента на 1885 г. се явява на изпит за държавна стипендия, за да следва медицина в чужбина, но на кандидатите е съобщено, че конкурсът се отлага за следващия ден - 6.ІХ.1885 г. Но през нощта на 5 срещу 6 септември се провъзгласява Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Последвалите събития осуетяват провеждането на конкурса, а Начов остава без висше образование. В края на 1885 г. пък е обявена Сръбско-българската
война и Начов участва в нея като доброволец в състава на легиона на студентите, тъй като получава уверение, че се е явил на конкурс за студентска стипендия. След бързото й приключване отново е назначен за учител по математика, а след това и по български език и литература в Земеделското училище в Садово, в което остава до 1891 г. Тук написва „Кратка геометрия за началните училища“, в предговора на която изяснява причините, които са го подтикнали да я напише: „В нашите начални училища преподаването на този толкова важен предмет от науката на науките - геометрията – е още далеч от да бъде поставено на желаемата точка и в някои места - въобще по селата - то е съвсем занемарено и дори геометрията не я считат за особен предмет и я смесват с другите предмети. Следствие на туй, че ученикът цяла година се бута из мъглата, не може нищо да разбере и да научи основно, и не може да си състави едно ясно, макар и кратко понятие за тая наука (...) Тъй ученикът, еднъж уплашен, измъчен от тая мъчна, спроти него, наука, когато дойде в класовете и вземе особен учебник по геометрията, изгубва и последний кураж при първото срещане пак с нея“. Пак там Начов изразява и надеждата си, че учебникът ще бъде полезен на учениците и ще ги подпомогне „особено във време на преговор, защото ще им служи като конспект.“ В края на предговора той смирено и скромно заявява: „Учебникът, вярвам, не е без погрешки. Признателен ще бъда на компетентните лица, ако ми ги изкажат за поправка.“ 
В Садово Начов концентрира усилията си върху създаването на още два учебника с практическа насоченост, с които запълва големите потребности на българското училище от учебна литература: „За повдигание числата на квадрат и за вадение квадратний корен из тях“ и „Практическа геометрия“. Паралелно с работата си над тези три учебника и над още един по словесност, Никола Начов упорито се труди и над „Библиографический преглед на нашата математическа литература от самото й начало до края на 1886 г.“. С този свой пръв библиографски труд той поставя началото както на специалната, така и на математическата библиография в България. Публикува го през 1889 г. в сп. „Искра“, а и в
отделна книга през същата година. В нея той извършва пълен исторически преглед на появата и развитието на българската математическа мисъл и прави пълен опис на математическите книги (главно учебници и учебни помагала), а така също и на статии, критики и др. по математически въпроси. Известният учен и библиограф Веселин Трайков, който е автор и на първата изчерпателна студия за Никола Начов, дава висока оценка на тази му, първа библиографска проява, в която той показва качества, „които отличават всичките му трудове: точност, пълнота на описанията, осведоменост, добросъвестност“. В своя труд Начов посочва 79 книги, излезли в 96 отделни издания. Пропуснати от него са само 11 книги в 22 издания, което говори, че Начов се е справил със задачата си, особено като се има предвид, че по това време в България не съществуват никакви условия за книгописна работа. От 1.І
V.1891 г. по предложение на проф. Ив. Д. Шишманов, който е началник на Отделението по учебните въпроси в МНП и следи книжовните му прояви, министърът на народното просвещение Георги Живков го
Софийска мъжка гимназия 
назначава за учител по старобългарски език в Софийската мъжка гимназия. Учителства до 1914 г., през която навършва тридесет години учителски стаж и се пенсионира, за да може да се отдаде изцяло на книжовните си занимания. През 1922 г. е принуден отново да постъпи като уредник в Университетската библиотека, където работи до март 1928 г., когато се пенсионира за втори път. Междувременно през декември 1906 г. Н. Начов е избран за действителен член на Историко-филологическия клон на Българското книжовно дружество (преименувано на БАН през 1911 г.). На заседанието на
БАН
БКД за него докладва проф. Беньо Цонев, а публикациите на Начов са разпределени в няколко дяла: белетристика, библиографични работи, биографични приноси, студии по български фолклор и метрика, приноси към старата българска литература, граматични съчинения. Беньо Цонев започва доклада си с думите: „Почитаеми господа, искам да обърна благо склонното ви внимание върху един скромен труженик на българската литература, който по своите книжовни и научни работи, както и по своите чисто литературни произведения, заслужава да заеме достойно място между членовете на Българското книжовно дружество. Тоя труженик е г[осподин] Никола Начов, дългогодишен гимназиален учител, познат книжовник и писател. Той не блещи, истина, с научни титли и красноречиви дипломи, ала името му вече е тясно свързано с българската книжнина, та мисля, че нашето книжно дружество, което си е турило за цел да бъде средище на българските научни и художествени сили, трябва да прибере в средата си този наш деец, който, уверен съм, ще носи с гордост и достойнство званието член на българското книжовно дружество“. Така Н. Начов заема с достолепие мястото си в БАН след първенците на българската наука. Никола Начов още приживе се утвърждава като значима личност в духовния, книжовния и обществения живот на страната. Член е на Съюза на българските учени, писатели и художници от 1917 г., на Книжовния комитет на „Славянска беседа“ от 1920 г., участва в комисиите на МНП за съставянето на „Списък на книгите, необходими за селските библиотеки“ и за установяване на единен правопис. В деня на честването на 50-годишнината от литературната дейност на Иван Вазов (24.Х.1920 г.) по предложение на МНП Никола Начов е награден с орден за гражданска
заслуга -
V степен, който е знак на държавно признание и висока оценка за цялостната му родолюбива, просветна и научна дейност. На 18 май 1930 г. в салона на БАН българската културна и научна общественост организира тържествено честване на Н. Начов по случай 70 години от рождението му, 45-годишна дейност като учител, писател и учен и 25-годишното му председателстване на основаната от него Културно-просветна калоферска дружба в София. Награден е и с орден „Св.
Орден "Св. Александър"
Александър“ - заслужена награда за делата на твореца и човека Начов. В приветствения адрес на инициативния комитет е изразена голямата признателност за народополезното дело на този изключителен родолюбец, учен и творец. Жива връзка между две големи епохи в нашата история - на Възраждането и на свободна България, свидетел и очевидец на робските й борби, Никола Начов умира на 29.ІХ.1940 г. в София на 81-годишна възраст и е погребан в Калофер в двора на църквата „Св. Атанас“.



Текст: Мария Младенова





Няма коментари:

Публикуване на коментар