Старата история на Калофер - Н.Начов

Н. Начовъ

Градиво изъ старата история на Калоферъ.*

Заселяне.

Основанието на много градове и села е придружено съ разни легенди, повече или по-малко любопитни или чудати.

И Калоферъ има своята.
За неговото основание ето що говори прѣданието:

Въ царуването на султанъ Мурада** български войводи, които тукъ-тамъ се скитали свободни по горитѣ, отслабнали и влѣзли въ прѣговоръ съ властьта да се примирятъ — подъ извѣстни условия, разбира се. Султанътъ имъ позволилъ да се заселятъ по Стара-планина, дѣто си харесатъ мѣсто, и обѣщалъ да имъ не взима данъкь. По онова врѣме се заселили: Габрово, което било до селцето Гарванъ, при Топлика край днешно Габрово, Копривщица и др. Ала Калиферъ войвода (дѣдо Паничовъ го нарича още и Калемфоръ и казва, че билъ арнаутинъ) не скланялъ. Той съ своитѣ юнаци не пущалъ турчинъ да мине прѣзъ неговото царовище, па и по-далечъ нападалъ царски войски. Това царовище било днешната обшир­на Калоферска мера — покрита съ гѫста непроходна гора, измежду която имало и стружни. Калиферъ-войвода ималъ силни караули на Ветхата стража, до Митиризово, Марбасъ, Куртово и другадѣ.

*) Отдавна ме е блазнѣла мисъльта да напиша история на Ка­лоферъ и съмъ събиралъ градиво. Той заслужава тая честь. Обаче, тая история не може да бѫде пълна, защото прѣзъ Освободителната война изгорѣ заедно съ Калоферъ и голѣмата училищна библиотека и богатата въ нея архива общинска и училищна, па измрѣха вечъ и по­вечето старци, които бѣха участвували въ общинските работи и помнѣха много нѣщо. — Историческитѣ работи, които до сега публикувахъ: Жъртвитѣ (Мисъль, г. IV), Калоферската мѫжка св. обитель (1895), Димитъръ С. Мутевъ (Светлина, г. VI), Иванъ В. Шоповъ (Бълг. Прѣгледъ. г. V). Писма изъ размирената българска земя (Лѣтописи, г. ІІ) Градиво за историята на Калоферскитѣ училища (Учил. Прѣгледъ г. VIII) и пр. сѫ изхождали отъ горѣказаната ми цѣль. - Тукъ за сега излагамъ нѣщо отъ тая история. - Историята за Калоферъ има и по-об­ширно значение: историята на всички наши градове и села е история­та на България.

**) Тукъ е дума за султанъ Мурадъ III — царувалъ 19 г. [1575 — 1594]. Имало е четворица султани съ това име. Съ Мурада, който въ 1875 г. замѣсти убития султанъ Азиза, ставатъ петима.

Отъ тая гора, още отъ старо врѣме, минувала пѫтека прѣзъ Стара-планина край Мара-Гидикъ; имало до Самодив­ското кладенче и кула, дѣто пазѣла стража. Въ 1812 г. тукъ дѣдо Млъчко (дѣдо на Иванъ Димитровъ Ябането - Странски) намѣрилъ тухла, на която било забѣлѣжено, че тая кула била направена за една нощь, и тухлите си подавали отъ рѫка на рѫка хайдутите, които били наредени по цѣлата Занога.

Живѣлъ Калиферъ-войвода, скиталъ се, и най-сетне и той прѣклонилъ вратъ.

Султанъ Мурадъ III пратилъ единъ кадия (по друга версия това билъ самиятъ везиръ, случайно попадналъ тукъ и, за да се отърве, приелъ всички Калиферови предложения), да се споразумее съ Калиферъ-войвода. По заповѣдь на тогова, кадията най-първо разковалъ петалата на конетѣ и смирено се явилъ. Споразумѣли се: кадията склонилъ на всички искания на Калифера а те били: 1) Да се за­сели тукъ въ гората; 2) да не плаща никакъвъ данъкъ, - само - ако ще - масло за кандилата на една въ Цариградъ черква обърната въ джамия, още имало и по която икони и горели кандила; 3) турци тукъ да не се заселятъ и туркиня да не прѣнощува; 4) турци, кога минуватъ оттукъ, да разковаватъ петалата на конете си и 5) войводата да провожда свои войници да пасатъ съ заплата султанските коне. От­послѣ тия войници станали по-лоши и отъ еничаритѣ: на пѫть за Цариградъ принуждавали селяните да имъ развождатъ царвулите. Вместо шапка на главата носели панеръ оплетенъ отъ павой. Тия войници ходели въ Цариградъ до врѣмето на султанъ Махмуда II.

Сега Калиферъ и другарите му си струпали колиби отъ дѫбови и букови дърви, сечени на самото мѣсто. Добре се знае, че кѫщитѣ на Христя Андрейчинъ, на Иванъ Ямантиятъ, Пенча Бошнака, Шавниковата и други - бѣха напра­вени отъ дебели дъски и дървета сечени на самото мѣсто; нѣкои тѣхни диреци бѣха просто дървета издялани на корена. Тия кѫщи траяха, догдѣто изгорѣ Калоферъ въ 1877 г. - Слѣдъ това Калиферъ войвода повежда другарите си и прѣзъ Митиризово и, Карлово отива въ Сопотъ. Карлово било малко селце, Сушица, а Сопотъ - касабичка Въ Калиферовата дру­жина имало и отъ Сопотъ, напримѣръ байряктарътъ Раданъ. Туй било навръхъ Великдень. Край Сопотъ на моравата игра­ело хоро. Споразумѣни по-отрано, при условния знакъ Кали­феръ войвода и другарите му се впускатъ въ хорото, всеки грабва по една мома и избѣгватъ въ колибите си. Ето пѣсеньта що говори:

 

Заигра хоро голѣмо, край село на моравата.           

Войвода въ пѫтя замина. Лудъ се хайдутинъ провикна:

«Върни, се върни, войводо; Сеиръ чини хоро големо!»

И войвода се повърна, изгледа хоро голѣмо;

Всичкитѣ моми надарилъ, Боянка мома петь ката.

Боянка плаче, не ще го. Братецъ Боянки думаше:

«Вземи го, вземи, Боянке, та ти си била честита…»

Чуй песента!

            Това сѫщото разправятъ не само калоферци, но - и сопотненци. Тая версия и азъ усвоихъ въ поемата си Калоферъ вой­вода (Денница, г. I). Подобна случка срѣщаме и въ начало на Римската история - Грабването на Сабинянкитѣ. Калиферъ-войвода подражалъ на Ромула. Историята се повтаря.

Врѣмето за основание на Калоферъ се подтвърдява и от другадѣ.

Видниятъ, сега вечъ починалъ, калоферски чорбаджия, Панайотъ Д. Павловъ ми разказва: Кога султанъ Мурадъ воюва до Виена и тукъ го разбиха, турците минали презъ Калоферъ, и Калиферъ войвода съ 7 души дружина ги присрѣщналъ. Тогава съществували Митиризово, Аралово, (то е най-старо отъ всички околни села), Карлово, Сопотъ. На ходжата отъ Митиризово се присънило, че иде султанътъ, та излѣзалъ и го посрѣщналъ до кулата. Тогава султанътъ далъ села отъ приходите имъ да се поддържатъ джамията и ме- дресето въ Митиризово.

3начи, Калоферъ е заселенъ въ края на XVI в. - прѣди три вѣка.

 Да се върнемъ пакъ къмъ Калиферъ-войвода. Слѣдъ това - говори дѣдо Паничковъ - дѣдо Кали­феръ живѣлъ още 50 години. Гробътъ му бѣше при Млъчковата чешма въ двора на калека Панча Златарьтъ. Подъ тоя гробъ 6ѣ мѣстото на Боча Ковачътъ, а на срѣща - мѣстото на хаджи Недялка. Помня, ние, дѣца, играехме на това мѣсто. Всѣки казваше: „камъка на дѣда-Калиферовия гробъ.” Тоя гробъ бѣ обграденъ съ тънки камъни набити въ земята, а вмѣсто иконостасъ имаше високъ сивъ камъкъ - каквито ги има и по Параджикъ - дебелъ повече отъ педя, широкъ до 1 1/2 лакътъ и на върха изостренъ. Едвам съ стълба се кач­вахме по него. На двѣтѣ тукъ могилки имаше още гробове съ по-малки камъни, но като минувалъ пѫтьтъ прѣзъ Ветхата стража и покрай керемидаритѣ, могилитѣ се изровили, - между два пѫтя бѣха, прѣзъ тукъ минуваше пѫтьтъ за Митиризово и Пловдивъ, та нѣкои гробове се бѣха продънили и се показваха човѣшки черепи и други счупени кости. Това мѣсто продалъ на дѣда ми Минка Паничковъ за 100 пари. По толкова се продавали мѣстата тогава. Нѣмало тапия, нѣ­мало нищо — Харачъ-кеяда 100 пари, 5 гроша, и 8 гроша аля и шошой парасѫ. Послѣ дѣдо Минко далъ мѣстото на зетя си Панча Златарьтъ, който се оженилъ за дъщеря му, моя леля Мария. Панчо билъ отъ с. Войнягово, бившъ войникъ на султанскитѣ коне. Но по-сетнѣ селянитѣ махленски прода­доха това мѣсто за 200 гр. на сина му Минча Панчовъ, баджанакъ на Никола П. Тъпчилещовъ. Въ 1838 г. Минчо го заградилъ съ дуваръ, изравнилъ могилката и направилъ гра­динка. Казваше ми, че намѣрилъ сабя и пръстенъ и на нѣго отбѣлѣжено съ старобългарски букви 1533 г. Но азъ бѣхъ въ Пловдивъ, та го не видѣхъ… И турцитѣ казваха, че Калемфоръ хайдутъ бей заселилъ Калоферъ въ царь Мурадово врѣме.

Въ в. Дунавска Зора г. II бр, 30. е описано отъ дѣдо Паничковъ, какъ и кога е заселенъ Калоферъ.

Въ Мсб. III стр. стр. 193-194 (нар. умотв.) П. Р. Славейковъ съобщава следното за заселяне на Калоферъ. Съобщилъ му го попъ Станчо отъ черквата св. Никола въ Стара Загора. Кога турцитѣ прѣвзимали Тракия, нападнали и Стара Загора, наричана Беръ. Послѣдниятъ й управитель се условилъ да имъ я прѣдаде, ако му позволятъ да излезѣ свободно съ войската си и гражданите, които желаятъ. Турцитѣ склонили. Войската и гражданитѣ излезли и отишли къмъ Стара планина. Кога билъ сключенъ миръ и турцитѣ задържали цѣла Тракия, българското правителство поселило гражданитѣ въ Мъглишъ, което било погранично село, а войницитѣ поставило въ прохода, дѣто е сега Калоферъ, тоже граница, да пазятъ. Войницитѣ нарекли и това мѣсто Беръ, но защото отсе­тне тукъ станали много битки и нещастни за тѣхъ, на­рекли това место Караферъ, а българите - Калоферъ. Тѣзи войници, като били безъ жени, нападали пограничнитѣ села въ Турско, та грабели жени и моми и ги увличали въ непри­стъпното си жилище. Съ тази цѣль и въ споразумѣние съ останалитѣ тамъ българи, те презъ една нощь нападнали и Беръ и отвлѣкли до стотина моми и жени. По тази причина турцитѣ изпѫдили изъ града и останалитѣ българи и допус­нали да се заселятъ въ него само арменци и евреи отъ Одринъ. Едни отъ изпѫденитѣ българи се прѣсѣлили въ Калоферъ, а други заселили ново село срѣщу Бешъ-бунарь до боаза.

Г-нъ Д-ръ К. Иречекъ (въ княжество България ч. II, прѣв. Ст. Аргировъ, стр. стр. 374-375) пише:

»3а миналото на Калоферъ се разправятъ много прѣдания. Най-старото селище се наричало Звъниградъ и е лежало въ долината на Акдере (Курнидица) между Стражата и монастиря подъ гориститѣ склонове, дѣто и до сега изкопаватъ основи на кѫщи, голѣми сѫдове съ просо и остатъци отъ во­деници и ковачници. Самото Акдере, казватъ, се наричало по-напрѣдъ Звънуша. Мѣсностьта обаче не прилича на срѣдне-вѣковитѣ замъци и крепости, а по-скоро е идентична съ се­гашния Калоферъ. Слѣдъ турското завоевание билъ основанъ Калоферъ. Неговъ основатель билъ юнакътъ Калиферъ вой­вода, който напомня героитѣ основатели на елинскитѣ гра­дове. Той, казватъ, хваналъ по тѣзи мѣста единъ везиръ, но пакъ го пусналъ заедно съ конетѣ му, които били натоварени съ имане, и за това великодушие получилъ, казватъ, отъ сул­тана фирманъ съ позволение да основе тукъ село. Показаха ми и гроба на Калиферъ войвода въ двора на еднъ селска кѣща надъ десния брѣгъ на Тунджа; той представя неогладена каменна плоча, забита въ земята, а горѣ изострена въ ѫгълъ, висока около единъ човѣшки ръстъ и безъ надписъ.

Калоферъ, споредъ други прѣдания, първоначало билъ разпространенъ въ колиби по горитѣ, сѫщо както се разказва за много Срѣднйогорски и Родопски селища, и тепърва по-късно се събралъ на едно мѣсто. Първоначално, казватъ, принадлежалъ къмъ Казанлъшката нахия и къмъ Чирменския санджакъ. Турци наричали селцето Узунъ-улукъ (Дълго корито) или още, казватъ, и Алтънъ-Калоферъ (Златенъ К.)  може би отъ промиване златна руда. Населението имало привилегии, които султанъ Селимъ II (1566-1575*) искалъ да унищожи. Помни се, че жителитѣ били дербенджии, пазачи на прохода. Калоферци добавятъ, че ужъ турчинъ не смѣелъ съ подкованъ конь да мине прѣзъ тѣхното село, не могълъ да бѫде тукъ погребенъ, нито пъкъ да се роди, - нѣща прѣувеличени. Вѣрно е, че турцитъ предпочитали да странятъ отъ такива полусво- бодни, чисто български мѣста, не само за по-голѣма свобода на тамошнитѣ християни, но и за това, че тукъ не е имало джамия, нито имамъ. Селцето, казватъ, дори до послѣднитъ реформи било освободено отъ харачъ (данъкъ на глава)».

*) Та Калоферъ прѣди Мурадъ ІІІ ли е билъ засѣленъ?

Г-нъ Иречекъ произвежда името Калоферъ отъ растението калоперъ (Tanacetum balsamita, Ист. Болг. 19). И въ карта на се­гашна Болгарiя, Тракiя и Македонiя и пр. отъ Александръ Хаджи Руссетъ, Страсбургъ, 1843 г. Калоферъ е записанъ Калоперъ. Кой знае? Има едно растение калоферъ. Турцитѣ пишеха и изговаряха името на градеца Калеферъ. Споредъ етимологията си, думата Калоферъ прилича на гръцка. Въ Конушка околия и въ Перущица се ср ѣщатъ м ѫже съ име Калоферъ.

Въ Мсб. XIX. въ статията си Нашитѣ павликяни (стр. 56 и 64) г-нъ Д-ръ Л. Милетичъ пише, че въ рапорта на Н. Солинатъ (отъ 1622 г.) се споменували за пръвъ пѫть три южно-павликянски села, до южнитѣ поли на Балкана. Отъ първото, Сотево, Сокево, (Socchevo), като се минѣли прѣзъ Балкана на югъ 60 мили, се стигало въ второто, Калаброво (Calabrovo) съ 30 кѫщи еретици: 20 мили далечъ отъ Калаброво било третето село Давуджево (Daucevo) съ 200 семейства, отъ които 1/3, били вечъ покръстени и имали католишки свещеникъ. Въ 1649 г. свещеникъ Хомодей посѣтилъ и Калаброво. То се на­мирало подъ Балкана и било населено отъ православни бъл­гари, при които дошли около 93 павликяни отъ сѣверна Бъл­гария. Нѣмали ни свещеникъ ни черкова.

«... Колкото се отнася до самото село Калаброво — пише г-нъ Милетичъ (стр. 65), азъ се догаждамъ, че то е сегашниятъ градецъ Калоферъ. Прѣди всичко, положението му напълно съотвѣтствува на мѣстностьта, гдѣто, споредъ приве­дените насоки у мисионерите, требва да е било селото Кала­брово. ... И името Калаброво твърдѣ подхожда на Калоферъ, което само по себе си е гръцко, побългарено у народа, трѣбва да е окончавало на ово, както сега окончаватъ твърде много селски названия: Давуджово, Селджиково, Карлово, Брезово и пр. Споредъ това, Калоферъ побългарено би гласело или Калоферово, или при не обичьта на българската фонетика къмъ ф, вместо което е могло да се яви в - Каловерово, Калаврево и най-сетне Калаброво. Всекакъ името Калоферъ не е твърде старо, както не е твърде старовремско поселение и самиятъ градецъ Калоферъ. Той е билъ основанъ Слѣдъ дохаждането на турците, ужъ отъ некого си Калоферъ войвода. Спо­редъ друго прѣдание, което ми се чини твърде вероятно, Ка­лоферъ е билъ отначало колибарско, твърде разпилено по планината село, което «по-после» се «събрало» на едно мѣсто (Иреч. Cesty, 272). Това е толкова по-приемливо, защото и за павликяните въ Калаброво се казва, както видехме, че били твърде разпилени, не били на едно мѣсто, поради което и Хомодей не могълъ нищо да направи да се покръстятъ. Съ ка­заното се съгласява и историческиятъ фактъ, че калоферци имали още презъ XVII в. привилегии като «дервентаджии», па­зачи на прохода».

Доколко е правъ уважаемиятъ г. Д-ръ Милетичъ, не знамъ. Никой отъ старите калоферци не помни името Калаброво, нито пъкъ - павликяни и павликянски гробища въ Калоферъ или въ околностьта му. Спомена се по-преди Звъни-градъ. И Каницъ бѣлѣжи, че по Бѣла-река се намиратъ средневѣковни развалини, дѣто, споредъ предание, се намиралъ старобългарскиятъ замъкъ Звъниградъ. Кога дошли на това мѣсто, отъ калоферския монанастирь игуменътъ, който го придружавалъ, въздъхналъ за нѣвгашната българска слава. За Звъни-градъ намеква и рускиятъ пѫтешественикъ Викторъ Григоровичъ (Очеркъ учен. пут. по Евр. Турций, Казань, 1848 г.), който прѣзъ 1845 г. миналъ прѣзъ Калоферъ и погрѣшно казва, че по предание той нѣвга се наричалъ Звъниградъ. Въ дѣтското списание Пчелица, отъ П. Р. Славейковъ, кн. V, стр. 73 се срѣща Звъниградъ до Калоферъ. Въ в. България (Цариградъ) г. III, бр. 15 отъ 25 септ. 1861 г. - неизвѣстно лице пише отъ Калоферъ и праща 2-3 извадки отъ стари рѫкописи. Въ тѣхъ се казва: «еже писахъ въ Звони градъ». - Дописникътъ не знае дѣ е Звъниградъ. Казвали му, че е половина часъ далечъ отъ Калоферъ - личели още основните му.

Това е всичко, що знаемъ за Звъниградъ. Загадочно е това име. Остава да се дири въ гръцкитѣ хронографи отъ 11-14 вѣкове.

II.

Най-стари свѣдѣния за Калоферъ. За кѫрджалиитѣ.

Слѣдъ заселянето му дълги години наредъ не знаемъ нищо за Калоферъ. Види се, и той не е прѣдставялъ отъ себе си нѣщо особно - едно село, и нищо повече.

Може би, е имало нѣщо забѣлѣжено нѣгдѣ въ Калоферъ, но всичко се унищожй въ 1877 г. заедно съ цѣлия градъ.

Най-стари писмени и устни свѣдѣния за Калоферъ имаме отъ края на XVIII вѣкъ и началото на XIX - епохата на Кѫрджалиитѣ или, както другояче ги наричаха, даалиитѣ, които върлуваха отъ 1792 г. до 1809, което врѣме съвпада главно съ царуването на султанъ Селима ІІІ (отъ 1789 до 1807).

Седалището на кѫрджалиите* били Паша-кьой и Теке-кьой (Хасковско). Главатарь имъ билъ Еминъ-ага Балталѫ. Той ималъ 6000 дружина, между тѣхъ и тия трима най-главни българи и негови най-вѣрни другари, командири на бюлюци: Кара-Георги (отъ Ново-Загорско), Пехливанъ Кузю (отъ с. Еробосъ) и Кара-Иванъ (пакъ оттамъ), отъ Еминъ-ага нареченъ Кара-Феизъ, кога Кара-Иванъ убилъ същия Мустафа Кара-Феизъ.

*) Ст. Заимовъ, сп. Денница (София) г. ІІ

Слѣдъ като ограбили Шипка, Елена и Габрово, на връщане кѫрджалиите се разделили натри части: Еминъ-ага нападналъ Чирпанъ, Кара-Георги - Калоферъ, а Кара-Иванъ - Сопотъ.

1. Въ Пер. Спис. на Бълг. Кн. дружество (Срѣдецъ) кн. 35 (1890) стр. 673 се казва, че въ рѫкописната сбирка отъ слова на даскалъ дѣда Тодора отъ Пирдопъ имало и тая забѣлѣжка писана отъ друго непознато лице: „Вь летѣ 7307, (или отъ Р. Хр. 1799) куга царуваше султанъ Селимъ, па пущаше вьлви по урумели, та горѣха градове и села и стана тогива плѣнство на Калофиръ мѣсеца декемврия 22 день такава неволя нападе на християни та ги на огань изгориха и други маки кой да изкаже"?

2. Въ юбилейния сборникъ за 25-годишнината отъ първия изпускъ на Габровската Априловска гимназия, стр. 103 е казано: „И оунiя даглiе де беха на Калоферъ оутидоха по кашлите, а други са още на пазарджишка каза и горѫтъ селата, и Панагюрище изгорих(а) половина, и друго много зло сториха". (Писмото е отъ 22 мартъ 1800 г.).

3. За кѫрджалиитѣ ми разправя на 3 авг. 1880 г. баба Мария Браничевска (Чукурлийка):

Тя ги помни дважъ. Първиятъ пѫть тя била 7-8 годишна. Бѣгала съ съсѣди въ Карлово и тамъ я намѣрила майка й, която едвамъ се отървала. Въ Карлово седѣли два мѣсеца. То било заградено съ стѣна, която имала 3-4 порти и кули, отдѣто карловци наблюдавали кѫрджалиитѣ. Тия дохождали до портитѣ, но карловци не имъ отваряли. За тая стѣна споменува и г. Иречекъ (Княж. Бълг. II, 165). Прѣди 50-60 години тя била съборена. - Втория пѫть кѫрджалиитѣ дошли прѣзъ Стара-планина по Коледа, по пъртината, която направили свините, що ги докаралъ Мирчо Поповъ. Кѫрджалиитѣ дошли до конака и най-първо убили Мирча. Пакъ се разбѣгали хората. Бабини Мариини бѣгали пакъ въ Карлово и сега тамъ седѣли десетина дни. Дошълъ Тръстеникъ-паша, викналъ телалинъ: «Кой отдѣто е, да си върви, защото, който не си отиде, ще го запалятъ на машала». - Въ Карлово имало събрани хора отъ Клисура, Копривщица и отъ много други села. Пръснали се всички. Кога бабини Мариини се върнали въ Калоферъ, намѣрили всичко ограбено и изгорено: били остали само петдесетина голи кѫщи. По десеть сѣмейства и по 20 души седѣли въ една кѫща, додѣто се направятъ кѫщи. Слѣдъ кѫрджалиитѣ дошълъ Манафски паша и стоялъ въ Калоферъ два мѣсеца. Слѣдъ него миналъ Шкодра-паша и послѣ - низамитѣ, които щѣли да сѣкатъ хора. Прѣди 180-200 години хората се черкували по Св. Никола, Сливакътъ, Св. Петъръ, Св. Тройца, Св. Илия и Лила.

Пѣсень за вторитѣ кѫрджалии, слушана отъ баба Мария:

Пушка се пушна въ Мара-Гидикъ,

Ей заваллио, ти Еминъ-аго (рефренъ)

Втора се пушна въвъ ливадитѣ,

Третя се пушна въ Алтѫнъ-Калоферъ.

Па изловиха младитѣ булки,

Младитѣ булки и годеници.

И Тодорица Караминкова.

И ощъ Марийка Татичкова.

Па имъ туриха на глава фесче

И на фесче жълти алтѫни,

Направиха ги на гивиндии

4. За вториитѣ кѫрджалии ми разправя на 10 авг. 1880 г. и нашата съсѣдка Енювица Колимайкова. И тя казва, че тѣ дошли за Коледа откъмъ Ново-село (Загоре), прѣзъ планината по пъртината направена отъ свинитѣ. Кѫрджалиитѣ толкова бързали, че на конетѣ имъ имало кървави пишляци. Едни хора избѣгали, други остали. Кѫрджалиитѣ веднага запалили плѣвнитѣ и кѫщитѣ покрай Калоферъ и изловили и иззатворили осталитѣ хора. На мѫжетѣ туряли нажежена тава на гѫрдитѣ и нажежена верига на шията. На Петка Кулаксѫза тогава отрѣзали ухото. Младитѣ булки и момитѣ си чернили лицето съ сажди и се криели по тавани и зимници, но пиенитѣ кѫрджалии тарашували по кѫщята, намирали ги, носѣли имъ сапунъ и вода да се измиятъ - искали и сами да имъ поливатъ - и ги карали да ги служатъ съ ракия и кисело зеле. Имало въ Калоферъ Генчовскитѣ, Млъчковитѣ Гирганъ и Стоянъ и други. Тѣ се мушкали прѣзъ комшулуцитѣ, избивали кѫрджалиитѣ, взимали имъ конетѣ и избѣгвали. Самитѣ кѫрджалии ходѣли та си викали помежду си: «Я чуйте брее! … вардете се отъ Генчовцитѣ. - Вторитѣ кѫрджалии седѣли въ Калоферъ 2 мѣсеца.

Кѫрджалийски пѣсни слушани отъ казаната чина Енювица.

 

По край Дунавъ ходятъ все бѣли пандури,

Бѣли коне ерчатъ и се наговарятъ:

«Кога ли щемъ оти въвъ Алтѫнъ-Калоферъ

И да си наземемъ въвъ Алтѫнъ-Калоферъ

Отъ младитѣ булки се куфаръ чопрази,

Отъ годеницитѣ се върви алтѫни

И отъ подѣвкитѣ се златни мингуши,

Отъ пеленачета златни тепелици?»

Едни други думатъ и се заговарятъ:

«Хайде да не ходимъ въвъ Алтѫнъ-Калоферъ.

Фирманъ да имъ пишемъ, фирманъ даалийски!»

Пакъ се вкупъ берѣха, фирманъ си пишеха:

«Нека ни изпратятъ чорбаджиитѣ

Петдесеть товара куршумъ и чистъ барутъ,

И петдесеть феса се пълни съ алтѫни

И петдесеть чифта червени калеври.

Ако ли не пратятъ, въ Калоферъ ще дойдемъ,

Равенъ ще го сравнимъ, бостанъ ще посѣемъ»

Фирманъ ми дошълъ въвъ Алтѫнъ-Калоферъ

До Петка Топалътъ, до камзамалинътъ,

До Петка Топалътъ и до Стойка Радовъ.

Тилалинъ завика изъ Алтѫнъ-Калоферъ:

«Берете се мало, мало и голѣмо,

При Петка Топалътъ, при камзамалинътъ:

Фирманъ ще се чете, фирманъ даалийски!»

Събраха се мало, мало и голѣмо,

Та фирманътъ четатъ, жално милно плачатъ.

А чорбаджиите само се чудѣха,

Какво да си чинатъ, какво да си правятъ.

Единъ другиму си тихомъ говорѣха:

«Да имъ не пращаме, хайде да бѣгаме!»

А Петко Топалътъ имъ дума думаше:

«Че ний си имаме, та ще бѣгаме,

А сиромасигѣ, какво ще да чинатъ?»

 

Палювица Палю дума: «Излѣзъ Палйо, та да чуешъ

Хора гълчатъ, коне цвилятъ» Той дойде на малки врата,

Та да види, какво има: Били пусти даалии.

И хванаха млади Паля. Палювица Паля чака,

Паля чака, Паля нѣма. Пушки пукатъ, хора пищятъ.

Палювица глава удря, Пръсти кѫрши, сълзи рони, Дума дума и нарежда:

«Че кому ме, либе Палйо, Ти оставяшъ съ дребни дѣца?»

 

Дошли сѫ пусти даалии. Старо сѣкатъ, младо робятъ.

Та сѫ Марийка хванали, Марийка мома годена.

Па си Марийка завели на край на свети Рангела,

Та си я обзе Кара-Физъ. Пакъ я хубаво прѣмѣни,

Даде й връва алтѫни, Тури на мека постелка

До неговото колѣно, Тачи Марийки думаше:

«Не бой се, мари Марийке, Ти си вечъ моя при мене!»

Тачи изъ село пращаше Да ловятъ роби, робини,

И ги при него водѣха. Ей че си водятъ Марийки,

Марийкиниятъ годеникъ; До двамина го водѣха.

Като го видѣ Марийка, Въ глава се съ рѫцѣ биеше

И ситни сълзй ронѣше. Кара-Физъ дума Марийки:

«Защо си плачешъ Марийке, Какъвъ ти й тоя, Марийке?

Да не е братъ, я роднина?» Марийка дума думаше:

«Че тоя ми е годеникъ, Затова плача за него ...»

Кара-Физъ ядно думаше: Прѣдъ нея да го погубятъ.

До двамина го сѣчеха; Мръвки по мръвки падаха.

Марийка много плачеше И си рѫцѣтѣ кѫршеше.

Кара-Физъ дума Марийки: »Я мълчи, мари Марийке, Азъ съмъ по-добъръ отъ него».

 

5. За кѫрджалиитѣ дѣдо Паничковъ ми пише: «Кѫрджалиитѣ много пѫти се опитвали да влѣзатъ въ Калоферъ, ала не могли, защото го бранели Генчоолларъ. Гра­пава Мита Дишина имъ бѣше леля. Синъ й Стойко ходи съ Ботевата чета - казватъ, че билъ още живъ. - При второто идване на кѫрджалиитѣ въ Калоферъ имало за ага единъ потурнакъ калоферецъ, братъ на монахъ Теофила. Той измамилъ калоферци, като имъ казалъ, че по тоя студъ балканътъ е непроходимъ, нѣма пъртина. Кѫрджалиитѣ ги било ядъ на кало­ферци, че тогава бѣха убили големеца имъ Еминъ-ага, както казва и пѣсеньта му;

Пушка се пукна въ Мара-Гидикъ

Ей заваллио Еминъ-ага

Дей гиди калоферци...

Като дошли кѫрджалиитѣ по Коледа, хората се разбѣ­гали, кой кѫдѣ могълъ, най-много отишли въ Карлово. Между другитѣ булки и моми, кѫрджалиитѣ хванали и хубавицата Лала Татичкова и я повели съ гивендиитѣ. После хванали и мъжа й Кира. Ето и пѣсеньта имъ:

Киру Лали дума, Лале Татичкова:

»Мило ли ти й, Лале, За Алтънъ-Калоферъ,

За шестьтѣ черкови*И седми манастирь?«

Чуй песента!

*) 3 Черкови и 3 метосѣ на калугеркитѣ: Зиновиини, Павлини, подъ св. Архангелъ и на полето.

Послѣ Лала се върна съ мѫжа си. Тя имаше двама сина: Ивамъ и Атанасъ. Атанасъ беше юнакъ, а Иванъ – по-големиятъ – едвамъ виждаше да шие.

Кѫрджалиитѣ хванали и малка Мирчовица и нея напра­вили гивендия. Тя и друга една жена отъ селата избѣгали, та се скрили въ единъ листникъ (натрупани на купа храсти съ суха шума) и краката имъ измръзнали. Отъ Карлово кало­ферци изпращали въ Калоферъ Кара-Кѫня да изкупува отъ кѫрджалиитѣ хванатитѣ хора, но той се скоро връщалъ и казвалъ, че го обрали. Давали пакъ пари, а заробените още стояли вързани и гладни. Понѣкога кѫрджалиитѣ карали за­робенитѣ да имъ пѣятъ. Едно момче, както свирѣло съ гайда и пѣело: „Днеска съмъ тука, утре ме нѣма...” единъ кѫрджа­лия извадилъ пищола, убилъ го и далъ гайдата другиму да свири. Друго момче като плакало, кѫрджалията го каралъ да пѣе: „Стано, моме Стано...”,а връзанитѣ другари му думали да пѣе, за да не бѫде убитъ като гайдаря. То почнало, ала не могло да пѣe, и кѫрджалиятъ го убилъ. Дѣда Илия накарали да копае да дири имане. Той копалъ и намѣрилъ бакѫрени сѫдове и разни дрехи. Той пришепналъ на кѫрджалиитѣ, че иска съ тѣхъ да тръгне. Изпитвали го 2-3 дена, приели го, дали му тѣхни дрехи и конь, ала той още прѣзъ нощьта избѣгалъ прѣзъ Гола-могила. Другаритѣ му много бой изяли за него. - Една нощь Генчоолу издебналъ кѫрджалиитѣ, кога пиели ракия, та ги заметналъ отвънъ въ стаята, па взелъ ко­нетѣ имъ и избѣгалъ, като ги навързалъ за опашкитѣ имъ. Кѫрджалиитѣ съсипали Калоферъ и се махнали« ...

6) Въ книгата си Описание на Пловдивската епархия (1819) Виена, стр. 33-З5 попъ Константинъ пише нѣщо за кѫрджа­лиитѣ. „Това село, каже, е било по-голѣмо, ала то е изга­ряно отъ разбойници, та сега, слѣдъ като се поднови, има 500-600 кѫщи”.

7) Г-нъ Иречекъ пише (княжество България. II, 375) че въ кѫрджалийски врѣмена Калоферъ много си изпатилъ. Въ 1799 г. българинътъ Индже войвода съ 200-300 кѫрджалии пратилъ извѣстие до чорбаджиитѣ веднага да му пратятъ три феса алтѫни, иначе ще дойде да си ги вземе самъ. Чорбаджиитѣ, като смѣтали, че поради дебелия снѣгь не ще може изпълни заканата си, не пратили нищо. Тогава Индже-войвода вне­запно дошълъ отъ Ново-село прѣзъ Мара-Гидикъ въ Калоферъ, тъкмо на Коледа. Щомъ жителите узнали това, избѣгали презъ нощьта въ Карлово, добрѣ укрѣпено. Единъ дѣдо, тогава пе­леначе, го хвърлила отчаяната му майка въ снѣга, ала други бѣжанци, които идѣли отпослѣ, намѣрили детето и го взели съ себе. Кѫрджалиитѣ обрали и изгорили пустия Калоферъ. Сѫщото направили и при второто нападане въ 1804 г.

Въ една драма, - Кара-Феизъ, отъ Д. Тодоровъ (Плѣвенъ 1899), въ II действ. I явл. Кара-Феизъ говори, че въ по слѣдното нападане на Калоферъ онбашията байряктарьтъ се билъ разтѫжилъ, задѣто били избити десеть млади хубавици. Абдулъ, единъ отъ приближенитѣ до Кара-Феизъ, говори, че това билъ потурчениятъ Стоянъ родомъ отъ Калоферско и голѣме юнакъ. Въ IV дѣйств. 1 явл. кѫрджалиятъ Дервишоолу говори, че му паднала въ ръце една калоферка, чудесна ху­бавица. Молилъ я всѣкакъ да му се прѣдаде, тя не скланяла. Една сутринь я намѣрилъ самообѣсена съ една тънка връвь.

Толкова знаемъ за кърджалийските нападания на Калоферъ.

Изобщо за кѫрджалиитѣ малко се знае. За тѣхъ трогателенъ разказъ ни дава г. Ст. Заимовъ, въ Денница, г. II, кн. 9 - Забѣлѣжка до освободителната война (1877). Калоферъ, административно спадаше въ нахия Гйопса, Пловдивска каза, Пловдивски санджакъ, Одрински виляетъ*, - а духовно бе подчиненъ на Пловдивската митрополия (Пловдивска епархия).

*) Европейска турция се делеше на 9 веляета. Одринскиятъ виляетъ. имаше 5 санджака: Одринъ, Сливенъ, Текирдагъ, Гелиболъ и Пловдивъ Пловдивскиятъ санджакъ имаше 8 кази: Стара-Загора, Казанлъкъ. Чирпанъ, Хасково, Султанъ-ери. Ахѫ-челеби, Т-Пазарджикъ и Пловдивъ. Пловдивската каза пъкъ имаше 5 нахии: Рупчосъ, Конушъ, Коюнътепе, Караджадагъ и Гйопса. [Вижъ в. Право Цариградъ] г. IV, бр. 10 и Летоструй на Хр. Г. Дановъ г. II [1870] стр.70. - И на двѣтѣ мѣста взето отъ Courrier d Orienf, издаванъ на френски въ Цариграда вѣстникъ.