четвъртък, 4 април 2013 г.

Приказен Калофер


      

Калофер е сгушен в самите поли на най-мощната част на Стара планина, наречена за географско удобство „Калоферска стара планина“.  В нея е първенецът „Юмрукчал“, висок 2376 м. И не отвестните метри, а дивото величие правят своеобразната прелест на този великан, който е приковал вниманието и предизвикал възторга на бъдещия поет и бунтовник, носещ гордо  днес името му „Ботев връх“.  Широко и често намръщено буреносно теме с бяло петно от почти вечната пряспа, извор на най-големия български водопад „Пръскалото“, сякащ бликащ от циклопското око на великана и с шум потъва в бездната на „Джендема“ – една страшна и мъчно проходима пропаст в иначе гостоприемния Балкан ; непрестанни бури през зимата и градушки през пролетта и есента; мъгли през лятото, прошарени с реки от слънчеви лъчи, но и дивно красиви дни – само така може да се опише величавият образ и див нрав на старопланинския първенец. Покрай това, Ботев връх е обширно и щедро пасище, всред което се издигат величаво кулите на радио-телевизионните предаватели, чрез които България гледа телевизия и слуша радиопрограмите. (За съжаление силните ураганни ветрове събориха в своята стихия едната кула).     


Градът с надморска височина 600-650 метра има здрав планински климат, изобилна вода и красиви околности. Пътеките за планината отвеждат към разкошни букови гори и тайнствени долове, където звънливият ромон на планинските поточета и песента на горските птички се сливат с мелодичните напеви на Тунджа и Бяла река и в хармония с величествената природа създават чудни симфонии от багри, звуци и аромати.     

Видният историк Константин Иречек, който изживял възторга от красотите на Калоферския балкан , с право се досеща , че такива прелестни кътове от Стара планина със своята очарователна поезия са се мяркали пред въображението на Вергилий, когато е бдял над своите „Георгики“. Ученият – пътешественик Феликс Каниц идва в Калофер през високия проход „Мара Гидик“ и го вижда в блясъка на едно лятно утро като „...прелестен кът от Рая“.( Аз самият видях в ранното утро през една  пролет гледката от „Малкото манастирче“.  Долината се беше зелнала от чимена (засяти ниви с житни култури), сливите нацъфтели с кит, а през тях се изнизваше Бяла река, кристално  чиста и си казах: „Господи, тук наистина си създал Раят на земята“)
      Смята се, че вечерите край Калоферския мъжки манастир са вдъхноволи Ботев, за да напише ненадминатия стих: „Настане вечер, месец изгрее.....“ Само един поглед е достатъчен , за да добием истинска представа за „Нашата земя хубава“ и да се съгласим с дядо Вазов, че „България е една градина, из която повечето вървят мижишком, една обетована земя, в която народът е живял винаги оскъдно“.       


Посторен в долината, Калофер с нищо не е изгубил от досега си с природата. Накъдето и да се отправи погледа, той бива пленен от неповторимите хубости на изгледа.
        Във ведрината на ранно пролетно утро, потънал в зеленина и свежест, градът притихва, заслушан в тържествения птичи хор, огласящ отрещния лес, а когато вечерният зефир приспи птички и цветя се долавят веселите сребристи напеви на реката, над които трепти в омая дивният глас на славея. Този възторжен химн на ликуващата природа, докоснал със своята светла поезия най-финните фибри на незнайния творец, са го извисили и предразположили да изживее красотата на вълшебната магия, наречена устрем към духовни висини.
„Треви, цветя зелени през майски хубости
Край кладенци студени – златни за мен мечти.
Розите нацъфтели с най-китни цветове
И славеи запели с най-сладки гласове.
Звездите на небето, вечерната луна,
Горите и полето, разливат светлина“.....
      
Но лятната привечер не е по-малко очарователна. Когато поруменее залезът и теменужени сенки се спуснат от гордите планински върхове, бавно лягайки в планинските раздолия, а от дълбочината на смълчаните лесове отлитат последните въздишки на деня, хладния повей на вечерника гали със зефирения си лъх и носи аромата на горски треви, а звънците на приближаващите се стада изпращат деня с медните си звучи. Потопена в тая омая, мисълта неволно се пренася към онова тихо свечеряване от земните борби и тревоги и ражда сладостни трепети по духовните красоти, където всяка хармония достига своето висше съвършенство. Музикално- поетичния гений е създал непресъхващ извор от творби за жътва, оран, сеитба, сенокос, копан и т.н.

      През есента погледът е пленен от удивителното съчетание на толкова разнообразие. Ботев връх от рано се покрива със снежен воал, боровите гори продължават да зеленеят в контраст, а далечните букаци пламтят в причудливи багри на хиляди нюанси от светложълто до огнено червено. Въздухът е напоен с тиха, сладка тъга, която се прелива в душата и извиква най-възвишени размисли за временното и вечното. Тук неизчерпаемата фантазия на твореца е създала неподражаеми фолклорни образци:
„Есен се заесенява, жълти се жита засяват,
  Руйни се вина наливат, момци за моми провождат“....     


А зимните картини са истинска бяла приказка. Тук в подножието на балкана  снегът се стеле безшумно и вае приказни форми по скали и дървета. Всичко е пречистено до съвършенство и напомня за оная белота на духа, присъща на калоферци, цел на тяхното съществуване. За това зимните песни са искрено-истински, пречистени като тях самите.
     Сред тази природна феерия е съграден Калофер, за да цъфти като пролетно лале, летен мак, есеннта хризантема и зимно кокиче. Горди, като Балкана, величествени като горите и чисти, като планински поток, калоферци са съхранили най-светлите и ярки български добродетели, ревниво опазили народностно-същностните характеристики, доказано в поетично-музикалното им творчество, бит и култура, традиции и ритуали.  


Автор: Наньо Чолпанов

Няма коментари:

Публикуване на коментар