Калофер е
сгушен в самите поли на най-мощната част на Стара планина, наречена за
географско удобство „Калоферска стара планина“.
В нея е първенецът „Юмрукчал“, висок 2376 м. И не отвестните метри, а
дивото величие правят своеобразната прелест на този великан, който е приковал
вниманието и предизвикал възторга на бъдещия поет и бунтовник, носещ гордо днес името му „Ботев връх“. Широко и често намръщено буреносно теме с
бяло петно от почти вечната пряспа, извор на най-големия български водопад „Пръскалото“,
сякащ бликащ от циклопското око на великана и с шум потъва в бездната на
„Джендема“ – една страшна и мъчно проходима пропаст в иначе гостоприемния
Балкан ; непрестанни бури през зимата и градушки през пролетта и есента; мъгли
през лятото, прошарени с реки от слънчеви лъчи, но и дивно красиви дни – само
така може да се опише величавият образ и див нрав на старопланинския първенец. Покрай
това, Ботев връх е обширно и щедро пасище, всред което се издигат величаво
кулите на радио-телевизионните предаватели, чрез които България гледа телевизия
и слуша радиопрограмите. (За съжаление силните ураганни ветрове събориха в своята
стихия едната кула).
Градът с надморска височина 600-650 метра
има здрав планински климат, изобилна вода и красиви околности. Пътеките за
планината отвеждат към разкошни букови гори и тайнствени долове, където
звънливият ромон на планинските поточета и песента на горските птички се сливат
с мелодичните напеви на Тунджа и Бяла река и в хармония с величествената
природа създават чудни симфонии от багри, звуци и аромати.
Видният историк Константин Иречек, който
изживял възторга от красотите на Калоферския балкан , с право се досеща , че
такива прелестни кътове от Стара планина със своята очарователна поезия са се
мяркали пред въображението на Вергилий, когато е бдял над своите „Георгики“.
Ученият – пътешественик Феликс Каниц идва в Калофер през високия проход „Мара
Гидик“ и го вижда в блясъка на едно лятно утро като „...прелестен кът от Рая“.(
Аз самият видях в ранното утро през една
пролет гледката от „Малкото манастирче“. Долината се беше зелнала от чимена (засяти
ниви с житни култури), сливите нацъфтели с кит, а през тях се изнизваше Бяла
река, кристално чиста и си казах:
„Господи, тук наистина си създал Раят на земята“)
Смята се, че вечерите край Калоферския
мъжки манастир са вдъхноволи Ботев, за да напише ненадминатия стих: „Настане
вечер, месец изгрее.....“ Само един поглед е достатъчен , за да добием истинска
представа за „Нашата земя хубава“ и да се съгласим с дядо Вазов, че „България е
една градина, из която повечето вървят мижишком, една обетована земя, в която
народът е живял винаги оскъдно“.
Посторен в долината, Калофер с нищо не
е изгубил от досега си с природата. Накъдето и да се отправи погледа, той бива
пленен от неповторимите хубости на изгледа.
Във ведрината на ранно пролетно утро,
потънал в зеленина и свежест, градът притихва, заслушан в тържествения птичи
хор, огласящ отрещния лес, а когато вечерният зефир приспи птички и цветя се
долавят веселите сребристи напеви на реката, над които трепти в омая дивният
глас на славея. Този възторжен химн на ликуващата природа, докоснал със своята
светла поезия най-финните фибри на незнайния творец, са го извисили и
предразположили да изживее красотата на вълшебната магия, наречена устрем към
духовни висини.
„Треви,
цветя зелени през майски хубости
Край
кладенци студени – златни за мен мечти.
Розите
нацъфтели с най-китни цветове
И славеи
запели с най-сладки гласове.
Звездите на
небето, вечерната луна,
Горите и
полето, разливат светлина“.....
Но лятната привечер не е по-малко
очарователна. Когато поруменее залезът и теменужени сенки се спуснат от гордите
планински върхове, бавно лягайки в планинските раздолия, а от дълбочината на
смълчаните лесове отлитат последните въздишки на деня, хладния повей на
вечерника гали със зефирения си лъх и носи аромата на горски треви, а звънците
на приближаващите се стада изпращат деня с медните си звучи. Потопена в тая
омая, мисълта неволно се пренася към онова тихо свечеряване от земните борби и
тревоги и ражда сладостни трепети по духовните красоти, където всяка хармония
достига своето висше съвършенство. Музикално- поетичния гений е създал
непресъхващ извор от творби за жътва, оран, сеитба, сенокос, копан и т.н.
През есента погледът е пленен от
удивителното съчетание на толкова разнообразие. Ботев връх от рано се покрива
със снежен воал, боровите гори продължават да зеленеят в контраст, а далечните
букаци пламтят в причудливи багри на хиляди нюанси от светложълто до огнено
червено. Въздухът е напоен с тиха, сладка тъга, която се прелива в душата и
извиква най-възвишени размисли за временното и вечното. Тук неизчерпаемата
фантазия на твореца е създала неподражаеми фолклорни образци:
„Есен се
заесенява, жълти се жита засяват,
Руйни се вина наливат, момци за моми
провождат“....
А зимните картини са истинска бяла
приказка. Тук в подножието на балкана снегът се стеле безшумно и вае приказни форми
по скали и дървета. Всичко е пречистено до съвършенство и напомня за оная
белота на духа, присъща на калоферци, цел на тяхното съществуване. За това
зимните песни са искрено-истински, пречистени като тях самите.
Сред тази природна феерия е съграден
Калофер, за да цъфти като пролетно лале, летен мак, есеннта хризантема и зимно
кокиче. Горди, като Балкана, величествени като горите и чисти, като планински
поток, калоферци са съхранили най-светлите и ярки български добродетели,
ревниво опазили народностно-същностните характеристики, доказано в
поетично-музикалното им творчество, бит и култура, традиции
и ритуали.
Автор: Наньо Чолпанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар