Митрополит Константин Врачански

Костадин Попдимитров Малинков е роден на 14.05.1843 г. (по други сведения през 1847 г.) в гр. Калофер, в семейството на енорийски свещеник. Основното си образование получава в родния си град при даскал Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), а гимназиалното в гръцко училище в Цариград, където живеел брат му. С помощта на Драган Цанков заминава за Рим, където от 1863 до 1869 г. учи в Католическия богословски колеж „Св. Атанасий”. Завърнал се в родината, той за кратко се установява в Карлово, където ръководи театралната дейност в града. Воден от желанието за духовно звание и служение заминава за Цариград, а оттам в гр. Русе, където попада под грижите на Доростолския и Червенски митрополит Григорий. Същият го постригва в монашество с името Константин, като последователно го ръкополага в йеродяконски и йеромонашески чин. През 1873 г. по решение на Св. Синод е възведен в архимандритско достойнство. За кратко през 1874 г. той е архиерейски наместник в гр. Силистра, а от края на същата година е назначен за управляващ Врачанска епархия, какъвто остава до края на 1884 г. Като такъв след Руско-турската освободителна война архимандрит Константин посреща Царя Освободител Александър II в гр. Плевен. На 11 ноември 1884 г. е хиротонисан за Врачански митрополит. От 1886 до 1908 г. митрополит Константин е член на Св. Синод в София, а от 1905 до 1908 е и негов председателстващ. Почива на 04.12.1912 г. в гр. Враца. Погребан е в притвора на катедрален храм „Св. Николай”.
Безспорните качества на митрополит Константин, го свързват с имената на едни от най-големите личности на епохата. Наред със споменатите вече възрожденци Ботьо Петков и Драган Цанков, и срещата с руският император Александър II, съществуват сведения, че той и неговия брат са лични приятели и укриватели на Васил Левски. С тях той се е съветвал по много въпроси. По-късно Константин съобщава тъжната вест за обесването на Левски на майка му и тайно опява косите му.
Ръководи водосвета при откриването на новата ж.п. линия в Мездра през 1897 г., на който присъстват специално пристигналите с влак от София княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза и гостуващият по това време в страната сръбски крал Александър, както и министър-председателя д-р Константин Стоилов.
Осъществява лични контакти с Димитър Петков - министър-председател на България в периода 1906-1907 г. (баща на политиците Петко Д. Петков и Никола Петков).
Но особено близки са отношенията му с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), с когото поддържа кореспонденция. По време на Стамболовия режим, големият духовен и политически деец е затворен в Гложенския манастир, но въпреки рисковете Врачанския митрополит Константин не се поколебава да го посети в изгнанието му.
Грижата за православието и вярата на своето паство е засвидетелствано от подкрепата за построяването на много православни храмове, като църквите „Св. Троица” в Плевен и ”Успение Богородично" в град Тръстеник. Врачанския митрополит често ходатайста пред висши чиновници за отпускане на финансови средства, а когато храмовото строителство напредва , той разрешава поставянето на Св. Антимист и извършване на богослужение.

Архивите пазят сведения и за неговата роля на възпитател на нравствена и духовна чистота у врачани, като публично заклеймява гадателите, врачките и разпространителите на суеверия и заблуди сред народа.

От многостранната дейност на Митрополит Константин, обаче най-голям преклонение буди отношението му към благотворителността, образованието и грижата за децата.

Няколко месеца преди да почине “разпорежда да бъде продаден парцелът му в София (2 511 кв.м.) и по-голяма част от средствата да бъде разпределена за просветни и благотворителни цели”. По волята на дарителя голямата част от средствата са предоставени на училище „Митрополит Константин” във Враца за учредяване на фонд, от чиито лихви да се купуват книги и дрехи за бедни ученици. Други са предоставени на Врачанското благотворително дружество “Милосърдие” за издържаната от него безплатна ученическа трапезария. За благотворителни цели митрополитът предоставя суми и на Епархийското свещеническо братство “Св. Цар Константин” и Православното християнското братство във Враца. Отделни суми благодетелят предоставя за ученически трапезарии в родния му град и околийските центрове на епархията – Плевен и Оряхово.

Наред с това митрополит Константин оставя в наследство 600 кв.м. на Св. Синод за учредяване на фонд, от приходите на който ще се “издържат двама стипендианти в Софийската духовна семинария” с едно изискване: “единият от тях да бъде от Врачанска епархия и да се избира по указание на митрополията, а другият да бъде от Калофер”, а завършилите стипендианти се задължават да приемат духовен сан.

След 1947 г. народната власт иззема архива на Врачанска митрополия и следите на дарителските актове се губят. Известно е, че благотворителният фонд на митрополит Константин Врачански съществува до началото на 1952 година. През 1951 г. сградата у-ще „Митрополит Константин” (тогава „Септемврийци”) и прилежащите постройки, обитавани от наследници на врачанския свещеник Петко Хр. Розов са одържавени. През 1952 и 1959 г. част от сградите са съборени. През 1999 г. собствеността е променена от държавна в общинска, а през 2006 г. в частна общинска собственост, след което е обявена процедура по продажба на училището, носещо името на големия благодетел на образованието във Враца митрополит Константин.

Източници: Православие.бг, блог Забравени Герои.

Архитект Георги Фингов

Архитект Георги Фингов – калофереца оставил бележита диря в архитектурния облик на София

Един от първите големи български архитекти след Освобождението, който оставя невероятно много и ненадминати и до днес произведения след себе си. Творецът реализира почти всички проекти на училища в старата част на София и чертае планове над сто частни дома в столицата и в страната. Негово дело са архитектурните планове на някои банкови сгради в София, като Банка ДСК на ул. "Московска", Корпоративна банка на ул. „Граф Игнатиев”, вилата в двореца „Врана”, и др. В историята на българската архитектура Фингов е определен като първия и главен проводник на формите на сецесиона у нас. Тях той използва скромно, предимно като орнаментика. Онова обаче, което трябва да се запомни за него, е, че пръв придава европейски вид на София, която тогава прилича на едно голямо и мръсно село.

сградата на Банка ДСК на ул."Московска"

сградата на Корпоративна банка на ул."Граф Игнатиев"

Това е била банката на Буров.

Талантливият архитект е роден в Калофер на 13 май 1874. Неговият баща Димитър Фингов е високообразован за времето си човек. Следва в Киев и Москва и е знаел няколко чужди езика. Бил е учител, а по-късно и приятел на Христо Ботев и Иван Вазов. След Освобождението е за кратко време областен управител на Ески Джумая, Плевен и Орхание. Скоро сам напуска тази служба и се връща към първата си любов - учителството.

сградата на Алианц на бул."Дондуков"

Неговият син Георги е най-добрият математик сред съучениците си. Младият Фингов завършва през 1892 г. пловдивската гимназия и заминава да следва архитектура във Виена. През 1898 г. той се дипломира с отличие и е поканен да остане на работа в австрийската столица.

През 1898 г. Георги Фингов се връща в България. Имал невероятно чувство за дълг и отговорност - пред близките си и пред обществото. Той казвал, че ние отговаряме не само за това, което вършим, но и за това, което не вършим. На него му е била чужда мисълта да живее и работи извън отечеството си. Калоферец по дух и възрожденец по убеждения, той бил пословично скромен и държал в семейството му да доминира подобно отношение към живота.

Така например, след като изоставя престижната си кариера на архитект във Виена, в Пловдив след редица неблагополучия Фингов открива с единствения проектант в града - Вълкович, архитектурно бюро. Двамата създават съвместно сградата на Френския девически колеж. По-късно виенският възпитаник работи сам и изпълнява проекти за Евангелската църква на Сахат-тепе, за сградата на женското дружество "Майчина грижа" и някои жилищни постройки.

Евангелската църква в Пловдив

На 28 години Фингов пристига в София и става началник на архитектурното отделение при Столичната община. Само след една година той заема мястото на прочутия архитект Грюнангер, който се връща спокоен в Австрия, тъй като оставя поста си в сигурни ръце. Георги Фингов завежда дворците при Министерството на благоустройството. Сам проектира и строи двореца Ситняково, ловджийската царска хижа в Бистрица и малкия дворец Врана.

дворец "Врана"

Той е автор и на техния интериор. Архитектът реставрира и манастира "Св. Димитър" в Евксиноград. По това време той печели редица конкурси със съгражданина си арх. Киро Маричков (дядото на „Щуреца” – Кирил Маричков). Съвместната им ползотворна дейност продължава до 1906 година.

шедьовър на Георги Фингов и Киро Маричков - хотел "Империал"

сградата до Президетството на Леге и Съборна

На 31 години Георги Фингов напуска министерството и се отдава на частна практика. С архитектите Никола Юруков и Димо Ничев по-късно организира архитектурно бюро, предимно за проекти на училища.

Той изоставя временно чертежите си, за да участва в Балканската и в Първата световна война. През 1919 г. Фингов организира ново бюро с арх. Димо Ничев и арх. Георги Апостолов, чиято дейност продължава до 1 януари 1926 г. След това до 1938 г. Фингов работи сам. На 64-годишна възраст приключва богатата си творческа дейност. Причината е, че в края на кариерата си става поръчител на предприемачи и загубва цялото си състояние. Големият архитект е отчаян. На моменти иска да сложи край на живота си. От ада на мислите му го спасява неговото семейство - съпругата му Райна и двете му деца Димитър и Милка.

Умира на 10 януари 1944г. на 70 години.