Венета Ботева

  Жената на Христо Ботев Венета направила не по-малка са­можертва от мъжа си, но останала в неговата сянка и до края на живота си през 1919 година пазела спомена за него. Заради любовта си към поета Венета преживяла и бедност, и мизерия, и отхвърля­не от тогавашното консервативно общество, но въпреки това успяла да отгледа и образо­ва двете си деца – Димитър и Иванка. Въп­реки че самата тя не можела нито да чете, нито да пише.

 Венета произхож­дала от богат тър­новски род. Едва 17-годишна, родители­те й я оженили за за­можния търговец Дон­чо Петров. Година по-късно тя родила сина си Димитър, но още от самото начало на бра­ка си не била щастлива с първия си мъж. Така през 1870 година пред­приела немислимата по това време стъпка да на­пусне мъжа си. Въпре­ки консервативните раз­бирания на обществото Венета получила под­крепата на майка си, която я пратила в Бу­курещ при брат си – за­можния владика Панарет Рашев. Въпреки че бил църковно лице, вла­диката простил на пле­менницата си и я приел в разкошния си дом заедно със сина й. Там тя се захванала с до­макинската работа. Панарет развивал не само църковна, но и общест­вена дейност. Той бил член на „Добродетел­ната дружина“, която финансирала образова­телната дейност в тери­ториите на Османската империя, населени с българи. Именно срещу тази дружина Ботев из­ливал гнева си в статии, публикувани в българ­ски имигрантски вестни­ци, издавани в Румъния.

 Самият Панарет също бил мишена на острото Ботево перо и владиката не криел презрителното си отношение към хъшове. По ирония на съд­бата обаче Венета щяла да отдаде живота си не на друг, а на разбунтува­лия се поет. Тя се запоз­нала с него в Букурещ, докато той бил учител в българското училище в румънската столица.

На един празник, кога­то владиката по обичай след църковната служба приемал гости от бъл­гарската колония в Бу­курещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Ве­нета поднасяла сладко и кае на гостите. Любовта им пламнала от пръв пог­лед и не ги напуснала никога. Когато връзка­та им се задълбо­чила и Венета нямало как повече да я крие от вуйчо си, Ботев й предло­жил да се пренесе в бедния му дом. Той из­рично подчер­тал, че иска Венета заедно със сина й Ди­митър. Това дало увере­ност на младата жена и тя тръгнала след порива на сърцето си. Изос­тавила охолния живот, тя започнала да върти бедното домакинство на Ботев. Заради постъп­ката й вуйчо й прекъс­нал всякакви контакти с нея и дълго не можел да й прости предател­ството.

 В дома на Ботев Ве­нета перяла и хранела не само мъжа си, но и приятелите му хъшове, които редовно й госту­вали. Тук често се от­бивал Стефан Стамболов, който се ув­личал по пое­зията, а Бо­тев бил не­гов идол. Само де-сетина години по-къс­но, като председа­тел на На­родното събра­ние, Стамболов щял да откаже на Ве­нета да увеличи побор­ническата й пенсия от нищожните 30 лв., а когато я срещнел по ули­цата, щял да извръща главата си.

 Въпреки бедността Венета била щастлива от живота си с Ботев. Буйният му нрав омеквал, когато се прибирал при семейството си. Той се отнасял с доведения си син като със свой, което карало жена му да го обича още пове­че. И така през пролетта на 1876 година Венета родила второто си дете – Иванка. То било плод на любовта й с Ботев, който само месец по-късно щял да поведе 200 младежи в отчаян опит да доне­се свобода за България.

  На 13 май 1876 година Ботев излязъл от дома си. Той казал на съпру­гата си, че ще пътува за Браила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево. Нищо неподозиращата Венета повярвала на думите му. Тя научила къде е тръгнал мъжът й чак след като вестта за неговата смърт стигнала до Букурещ. Сломена от мъка, получила прощал­ното писмо от Ботев още по-късно и го пазила до края на живота си.

 След смъртта на Бо­тев Венета останала сама с двете си деца и без никакви доходи. Из­вестно време хъшовете й помагали да оцелява, но и те нямали големи възможности. Така съп­ругата на поета се при­нудила да търси прошка от вуйчо си.

 Той отказал да й даде такава, но все пак сър­цето му се смилило и й дал малко пари, за да се върне във Велико Тър­ново. Там обществено­то мнение било срещу вдовицата на Ботев за­ради това, че тя напус­нала първия си мъж, а с втория нямала сключен брак. Отношението на хората към нея било съчетано с тежка бедност, а Венета на всяка цена искала да спази заръка­та на Ботев да образова двете деца.

Веднага след Осво­бождението тя получи­ла поборническа пен­сия от 30 лв., която не стигала за нищо. Кога­то във вестниците се появили публикации, че иска да се възполз­ва от славата на мъжа си, гордата Венета се отказала от мизерните 30 лв. Това бил оглуши­телен шамар за тога­вашните политици.

За да изхранва деца­та си, музата на Ботев била принудена да ра­боти като прислужница. През 1886 година вуйчо й й простил и я пока­нил отново в Букурещ. След смъртта му тя по­лучила добро завеща­ние от него, което оба­че било изпълнено 11 години по-късно. При това тя раздала част от него на бедните и на Църквата. Мъките на Венета обаче не спрели със стабилизирането на финансовото й поло­жение. През 1906 годи­на тя понесла втория го­лям удар в живота си. Едва на 21 години по­чинала дъщеря й. Това съкрушило майката и тя до края на живота си не успяла да се съвземе.

 В края на живота си Венета пожелала да оти­де до родния си град. Веднага щом пристиг­нала, й станало лошо и тя помолила да изпратят телеграма до сина й в София. Димитър веднага тръгнал за Търново, къ­дето вече било ясно, че майка му е получила те­жък инсулт. С последни сили тя дочакала сина си, за да му даде про­щалното писмо на Бо­тев. Минути след това издъхнала. Роднините й я погребали във Вели­ко Търново, в гроба на любимата й дъщеря, без да разгласяват смъртта й. Това било последното желание на жената, коя­то цял живот останала в сянката на мъжа си…

Заради любовта си към Ботев жена му Венета изоставила охолния живот и приела бедността:Публикувано във в.Сензация 

Родът Странски

Странски е стар Калоферски род, дал много видни представители на българският елит от XIX и XX век. Води началото си от Иван Ябанов (Странски) и жена му Ана от древния род Кьойбашиеви. Имат 8 деца: 5 сина: Стефан – женен за Елена Стаматова – роднина на ген. Генко Мархолев; Видул Странски (+1878)/на снимката/ съратник на Стефан Караджа; Димо Странски, д-р Георги Странски(1847-1904)  – държавник, деец по съединението и министър, женен за Екатерина Хр. Гешова; д-р Никола Странски (+1910) – придворен аптекар и зъболекар на князете Александър и Фердинанд; Тодор Странски и 3 дъщери Лала, Мария и Елена (омъжена за Хр. Маричков)

Д-р Георги Странски – е обществен и държавен деец, лекар. Завършва медицина в Букурещ. Един от създателите на Българското човеколюбиво настоятелство. Участва в Сръбско-турската война 1876 г. и в Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. като лекар. Депутат в Учредителното събрание 1879 г. През 1883г. е избран за председател на Областното събрание на Източна Румелия. Странски е сред ръководителите на Съединението на Източна Румелия с КняжествоБългария. Председател е на временното правителство на Източна Румелия, а след това княжески комисар на Южна България. През 1886–1887 г. е изпратен като дипломатически агент в Белград. Участва в управлението на държавата като министър на вътрешните работи в правутелството на К. Стоилов(20 юни–20 авг. 1887 г.) и министър на външните работи в правителството на Стефан Стамболов(20 авг. 1887–4 юни 1890 г.)

      Д-р Никола Странски завършва медицина и фармация. Принадлежи към българския емигранстки кръг в Букурещ и е сред учредителите на читалище Братска Любов в Букурещ през 1869г. След освобождението е Народен представител. Придворен аптекар на Княз Александър I. Придворен аптекар и зъболекар на княз Фердинанд. Придворната му аптека се намира на ул. Московска, съвсем близо до Двореца. Именно Странски като подставено лице купува на търг чифлика на х.Боне Петков, върху който Фердинанд стри двореца Врана. Женен е за Мария Корн – балтийска немкиня. Сина им проф. Ив. Странски е светило на физикохимията и кристалографията

Проф. Иван Н. Странски, син на д-р Никола Странски е роден в София От детска възраст страда от костна туберкулоза, нелечима по онова време.Завършва средното си образование в Първа Мъжка Софийска Гимназия. С идеята да се бори с болестта си, решава да следва медицина, но след една година следване във Виена, силно разочарован от възможностите на медицината, решава да прекъсне. През 1922 г. завършва висше образование в Софийски университет, специалност химия. Защитава докторска дисертация в Берлин при Паул Гюнтер върху рентгенова спектроскопия. През 1925 е избран за първия доцент в новооткритата Катедра по физикохимия към Физикоматематическия факултет на СУ, и става първият преподавател по физикохимия в България. От 1929 г. е вече извънреден професор, а редовен – от 1937. В преподавателската си кариера води лекции по всички области на физикохимията. През 1930 е поканен в Берлинския технически университет (БТУ) като Рокфелеров стипендиант за съвместна работа с Макс Фолмер заедно с Ростислав Каишев. В периода 1935-1936 с Каишев публикуват основоположните си трудове по теорията на средните отделителни работи. По-късно заедно  с Любомир Кръстанов предлагат механизма на растеж на кристал върху подложка от друг кристал.

По покана на Валтер Косел за съвместна работа в Бреслау, заминава за Германия през 1941. През войната участва в разработки, например, за предотвартяване на образуването на ледени кристали върху немските самолети. С приближаването на съветската армия към границите на Германия, Странски се завръща отново в Берлин, където работи в Кайзер Вилхем институт за физикохимия и електрохимия. След капитулацията на немците, Макс Фолмер е отведен насилствено в СССР, и Странски заема неговото място като ръководител на Катедрата по физикохимия в БТУ в западен Берлин. Полуунищожен от бомбандировките, чрез усилията на Странски, БТУ е от малкото университети в Германия, открили учебна година още през 1945. В периода 1948-49 е декан на факултета по общи и инжинерни науки, а след това ректор и заместник-ректор на БТУ. През 1953 става директор на Фриц Хадер институт (новото име на Кайзер Вилхелм институт), пост, който е заемал Алберт Айнщайн.

    В България, с идването на социалистическата власт, Странски е обвинен във връзки с фашисткия режим и е уволнен от катедрата. Едва през 60те години учениците му успяват да издействат той да бъде избран за чуждестранен член на БАН, и през 1967, Странски за първи път след войната се завръща в родината си.Почива в България през 1979 г. Погребан е в Берлин.  Иван Странски е член е на научните академии в Гьотинген (1939), Бавария (1959), Ню Йорк, Шведската академия на науките. Хоноруван сенатор на БТУ на Западен Берлин (1962). Неговото име носят два научни института – Института по физика и химия към БТУ и Института по металургия в Оберхаузен. Носител на два ордена “Кирил и Методий” и редица международни отличия

      Проф. Иван Тодоров Странски  (1886 г.– 1959 г.)  агроном – почвовед, академик (1943 г.), член-кореспондент на БАН (1929 г.); един от основателите на Агрономическия факултет при Софийския университет; доцент (1921 г.), професор (1926 г.) и завеждащ катедрата по общо земеделие (1921–1951 г.) към същия факултет, декан на факултета (1924–1925 г.).