петък, 19 юли 2013 г.

Бегът от 1877 - Асен Кисьов I част


Acен Г. Кисйовъ.

Бѣгството ни прѣзъ 1877 г.*

Единъ день прѣди св. Илия 1877 г. като гръмъ се раз­несе изъ града извѣстието, че ще бѣгаме.

Азъ бѣхъ на пазаря прѣдъ читалището и си играехъ, когато Пешката засвири съ пищялката си и извѣстяваше за бѣгството. Щомъ чухъ това, като вѣтъръ стигнахъ дома. Мама, леля и сестра ми плачеха и молѣxa баща ми и той да бѣга съ насъ. «Вий, казваше той, не сте ходили въ планината и не знаете, че човѣкъ съ очи мѫчно ще може да изгази изъ нея, а не като мене безъ очи«!... Отпрѣди година баща ми бѣше поврѣденъ въ очитѣ, та не довиждаше. »Вий вървѣте, кѫдѣто всичкитѣ хора отиватъ, добави той. Вземете си сѫдъ за вода, хлѣбъ и брашно за нѣколко дни, догдѣто мине бурята (турцитѣ) и пакъ ще се върнете. Мене турцитѣ нѣма да закачатъ, като ме видатъ, че съмъ некадъренъ и слѣпъ«.

И баба Витаница взе неговата страна. Тя каза: «Ние съ него ще вардимъ кѫщата». Тя бѣше много стара, не довиж­даше и не дочуваше. Тя била родена прѣзъ 1785 год. и била на нѣколко мѣсеци, когато майка й я хвърлила въ снѣга, кога калоферци бѣгали въ Карлово, понеже даалиитѣ нападнали Калоферъ.

Домашнитѣ не можаха да убѣдятъ баща ми да дойде съ насъ. Ние му цѣлунахме рѫка, сѫщо и на баба Витаница, опростихме се и съ другитѣ и излѣзохме отъ дома съ облѣклото, което бѣше на гърба ни — разбира се, съ вехтото — за­щото новото бѣше скрито въ финговичиното скривалище. Излѣзохме изъ кѫщи една група: майка ми, сестра ми Стана, леля Стояна (сестра на баща ми), леля буля и Лала, дъ­щеря на баба Витаница. Лаля имаше двѣ момиченца: София — 5-годишна и Ана, 3—4 годишна. Бѣгаха и селянитѣ, ко­ито бѣха надошли въ Калоферъ на покровителство отъ око­лнитѣ села. У дома имаше десетина сѣмейства.

*Ранозагиналиятъ нашъ съотечественикъ авторътъ е писалъ тия спомени на смьртно легло върху кѫсчета хартия и съ моливъ. Въ тоя пръвъ опитъ се забѣлѣзжва писателска дарбица.

Тѣ впрегнаха воловетѣ въ хомотя само съ прѣднитѣ двѣ колелета, турнаха чувалъ брашно и друго потрѣбно и подкараха колата слѣдъ насъ. Цѣлата наша улица нагорѣ къмъ Дрипкини и Въля Пенковъ бѣше празна и пуста. Чуваха, се нѣкой гласове, които още викаха: »Хайде, мари, ху-у-у«!...

Бързо крачехме: като че ли бѣха турцитѣ вече влѣзли въ Калоферъ. Страхъ бѣше обзелъ всѣкого, всички припкаха къмъ планината. И добитъкътъ, сѣкашъ, усѣщаше нѣщо стра­шно: крави, волове и биволи мучеха диво, като че ли ги ко­лѣха, коне цвилѣха, свини грухтѣха, ала най-голѣмъ страхъ всѣваше въ сърдцето ни виенето на кучетата. И тия, най-прѣдани къмъ господаритѣ си и къмъ кѫщитѣ, животни чувствуваха нѣщо грозно.

Ний стигнахме вече къмъ «Сивча». Тука пѫтьтъ бѣше буквално заприщенъ отъ хора, кола и добитъкъ, та не мо­жеше свободно да се върви: всѣки искаше най-напрѣдъ да излѣзе. Нашата група се хванахме за рѫце и здраво се дър­жехме. — Инакъ, ако нѣкой се откѫснѣше, щѣше да се изгуби изъ този мравунякъ.

Голѣмъ писъкъ на майки, изгубили дѣцата си, на дѣца изгубили бащитѣ и майкитѣ си.

Този мравунякъ все още се тласкаше и движеше като вълнитѣ на буйна Тунджа, кога придойде слѣдъ нѣкой буенъ дъждъ, валѣлъ въ планината. Пѫтьтъ все вървѣше край Тунджа и не бѣше по-широкъ отъ за една кола. Излѣзохме изъ този улей на Войчовецъ и стигнахме въ ливадитѣ. Тукъ още седѣха купища кости на избититѣ низами. По коститѣ имаше още неизгорѣли меса.

Всички се почувствувахме нѣкакъ свободни тукъ, и дъхътъ намираше по-широкъ просторъ. Ний още се държе­хме за рѫцѣ единъ други, докато по едно врѣме мама ни каза да се пустнемъ. Пустнахме се, а менѣ ми се стори, гаче ли съмъ изъ фурна излѣзълъ. Бѣхме се всички изпотили, а най-вече леля буля и Лала, понеже носеха на гърбъ София и Ана, па имаха на гърба и по черга и брашънце. И мама се бѣше изморила, че носѣше нѣкоя и друга ока брашно и една пола — часть отъ черга — за постелка, сестра ми Стана носѣше половякъ за вода, а леля Тана едно алище и брашно. Всѣки носѣше по нѣщо. Това ни бѣше всичката покѫщнина. Азъ пъкъ носѣхъ едно ножче съ кантарче на дръжката. Никой не знаеше за него; бѣхъ го взелъ отъ тавана, когато ми пода­ваха нѣкои сѫдове и разни чопрази, та ги намушкахъ въ из­влачената вълна, натѫпкана задъ куминя.

Приближихме къмъ Паницитѣ. Още се чуваше, какъ мучатъ добитъцитѣ и виятъ кучетата. Слънцето се вече скриваше задъ околнитѣ западни хълмове, и сѣнкитѣ имъ ставаха все по-дълги. Мене ме не бѣше страхъ отъ турци. «Ако дойде нѣкой турчинъ да ни коли, — мислѣхъ си азъ — ще извадя ножчето и ще го заколя», па си подмѣтахъ рѫцѣтѣ напрѣдъ, назадъ и си свирѣхъ съ уста една пѣсень. Подъ Заногата хората се раз­дѣлиха на двѣ части: едни — които бѣха съ коля и доби­тъци — минаха отдесно на Тунджа и земаха пѫтя къмъ Ку­лата, а другитѣ, въ които бѣхме и ние — лѣвата, къмъ Мара-Гидикъ.

Не напраздно нашитѣ прадѣди сѫ нарекли това мѣсто Занога: по тази Занога се върви аслѫ за нога, т. е. стѫпка до стѫпка.

По Заногата до върха на Маринъ проходъ пѫтеката е права, много стръмна и много упорита за възкачване, а онѣзи ми ти остри камъни — като кремъкъ, измити отъ поройнитѣ дъждове и, сѣкашъ, нарочно настлани за насъ нещастници.

Още като поехме Заногата за къмъ Мара-Гидикъ, леля буля, — която макаръ доста здрава, ала годинитѣ й отдавна бѣха минали 65, пакъ и товарътъ й беше доста тежичъкъ — се помоли на мама да поноси София. Мама, безъ дума да каже, чушна София на гърба си. Тя бѣше здрава, силна, годи­нитѣ й небѣха повече отъ 40—41, а пъргавина й безподобна.

Отъ тукъ нагорѣ къмъ върха, нашитѣ калоферци и се­лянитѣ пъплѣха като мравки и се изгубваха прѣдъ очитѣ ми, слѣдъ насъ пакъ други пъплѣха и тукъ-тамъ се затуляха задъ криволицата и пакъ се явяваха, като че извиратъ. Краятъ имъ ся губѣше въ мрака долу нѣгдѣ въ ливадитѣ.

Ний вървѣхме вече къмъ върха по кремънливата настилка и краката ни се лъзгаха назадъ. Леля буля, като падаше на очи, все кълнѣше. Клетвитѣ бѣха утѣха почти на всичкитѣ. Всѣки мълкомъ вървѣше; чуваше се само нѣкакво шепнене. Азъ си тананикахъ моята пѣсень, която още не съмъ забравилъ.

Сега отъ тукъ на нагорѣ наставаше най-лошото, най-стръмното. Ний бѣхме вечъ изминали почти тритѣ четвъртини на прохода. По едно врѣме прѣдъ насъ чухме страшенъ писъкъ, ревъ и охкане. Спрѣхме се изплашени. Виждаме, че върволякътъ се силно раздвижи на лѣво и на десно и прави пѫть. Една селска прѣдница отъ кола се откѫснала отъ хомотя и хуква назадъ, та, отгдѣто мине, си прави пѫть, а слѣдъ себе си оставя мрътви или полуживи хора. Всички викатъ, охкатъ и пъшкагъ и, догдѣ да дойдатъ до насъ, прѣмѣтатъ се на десно и се търкалятъ въ пропастьта нѣгдѣ долу въ букака.

Ний все крачимъ напрѣдъ и още забиваме пръститѣ на боситѣ си крака въ остритѣ камъчета. Това мѣсто бѣше най-упоритото отъ цѣлото до тукъ извървено. Тукъ застигнахме хаджи Недѣлча, баба хаджийка и дѣцата имъ — всички обути въ нещавени царвули. Баба хаджийка едвамъ се довлѣкла до тукъ. Дѣдо хаджия се молѣше на нѣкои отъ селянитѣ да я изнесатъ до връха, като имъ обѣщаваше да заплати добрѣ. Тѣ само го погледваха и отминаваха безъ да му проговорятъ. Оттукъ на горѣ намирахме хвърлени пеленачета дѣца, които ревѣха съ прѣдразналъ гласъ. Това бѣxa селски дѣца — виж­даше се по повивкитѣ имъ. Майкитѣ имъ бѣха отдавна ми­нали напрѣдъ. Плачътъ на дѣцата бѣ сърдцераздирателенъ за мене и лошо ми пищѣше въ ушитѣ, но и азъ вече едвамъ си вдигахъ накованитѣ по камънитѣ крачка. Силно дишахъ, а пѣсеньта все ми се въртѣше изъ ума. — Много ме бѣше ядъ, че я не забравямъ.

Стигнахме до вѣковна букова гора, която се намира малко по-долѣ подъ извора на р. Тунджа — това бѣ Селскиятъ букъ. Тукъ се намиратъ юрушкитѣ колиби.

Настѫпихме вечъ на мека земя, покрита съ още по-мека балканска трѣва, и се почувствувахме нѣкакъ по-бодри. По-леко се вървѣше. Слѣдъ малко се изкачихме на върха; оттукъ пѫ­теката се спусна надолѣ по сѣверния склонъ на планината.

Тукъ върволицата се спрѣ на почивка, защото, отъ като излѣзохме отъ Калоферъ, нигдѣ не бѣхме се спирали да си отдъхнемъ. Насѣдахме на зелената морава и всѣки свали тежкия товаръ носенъ на гърба прѣзъ толкова дълъгъ пѫть. Всички бѣхме запъхтяни.

Бѣше се вечъ здрачило.

Досега ний не бѣхме се обърнали надирѣ, гачели нѣкой ни бѣше проклѣлъ тъй да правимъ. Въ дрѣзгавината се виж­даха къмъ Пловдивъ запалени села. Пламъцитѣ имъ ту се доста високо издигаха, ту се снишаваха. Картина трогателна.

Починахме колкото 20 минути, и пакъ се чу гласътъ на водачитѣ ни, които извикаха: «Хайде, ставайте!»...

Всички набързо наставахме, натоварихме си товара на гърба и тръгнахме, но накѫдѣ? никой не знаеше. Питамъ: «Мамо! има ли още да вървимъ?» «Още малко, още малко!» ми казва тя, и пакъ мълчание.

Нощьта тъмна като въ рогъ, а небето ясно. Звѣздитѣ трептѣxa и тукъ тамъ нѣкои се стрѣлкаха. Ний все щапахме слѣдъ черната движеща се маса.

Водачитѣ заповѣдаха, да вървмъ тихо, да не би горнйоселскитѣ турци да сѫ излѣзли да ни причакатъ тѫдѣва и ни изколятъ. На малкитѣ дѣца, като заплачеха, мушкаха кърпи въ устата, за да нѣма гласъ никакъвъ.

Навлѣзохме въ една мѣстность обрасла само съ ярдъчъ. Пѫтуването въ такава мрачна нощь прѣзъ него бѣше много трудно, да не кажа невъзможно, понеже мнозина бѣхме боси. Бодливитѣ като игли листи на ярдъча бодѣха краката ни. Не бѣше само това зло, което прѣчеше на свободния ни ходъ — често падахме и изъ ярдъча.

До като се борѣхме съ ярдъча и при най-голѣмо озър­тане и тишина — изгърмѣ пушка и свѣткавица свѣтна. Слѣдъ малко гърмежитѣ зачестиха отъ околнитѣ връхища и ярове на р. Тѫжа. Всички се смръзнахме на мѣстото си, зѫбите ни защракаха като отъ силенъ студъ. Уплаха голѣма. Помислихме, че сѫ ни нападнали горнйо-селскитѣ турци. Миналата 1876 година, сѫщитѣ тия турци бѣха изклали недалеко отъ тука загорцитѣ (новоселци), когато бѣгaxa за въ Калоферъ.

Ако бѣха се явили на това мѣсто 10—20 турци, тѣ щѣха да избиятъ това изплашено множество, състоеще се само отъ жени и дѣца и придружено отъ десетина немощни и невъо­рѫжени старци, каквито бѣха нашитѣ водачи: Иванъ Куковъ, Иванъ Клисуровъ и тѣмь подобни.

Слѣдъ малко разясни се, какво бѣше това. Отъ уста въ уста стигна и до нашитѣ уши. Иванчо Цанковъ носилъ при­качена на гръба си двуцѣвка пушка, а при това билъ чушналъ на гръба и брата си Константина, мой връстникъ и пръвъ приятель, та, като отмалѣли краката на Константина, той се мѫчилъ да си ги повдига нагорѣ и съ спущанието имъ надолѣ чакмакътъ сеотворилъ и пушката гръмнала. Тази случка се прѣпращаше на тѣзи, които бѣха слѣдъ насъ. Всички се успокоиха.

Даде се заповѣдь да тръгнемъ, и ний пакъ тръгнахме, като овци слѣдъ овчарь, безъ опрѣдѣлена посока. Настигна­хме много групи хора натръкаляни по земята и хъркаха като заклани, — тѣ спѣха; види се, отдавна прѣди насъ бѣха тукъ. Такива настигнахме и по-нататъкъ.

Менѣ се прѣсѣкоха ставитѣ на колѣнѣтѣ; краката ми вече не искаха да ме носятъ, па и очитѣ ми тежеха за сънь. Мама ме здраво държеше за рѫка и ме влачеше слѣдъ нея.

Хората, що бѣха прѣди насъ, се спрѣха; спрѣхме се и ний. Казаха, че тука ще подрѣмнемъ малко, догдѣ се зазори, за­щото по-нататъкъ не могло да се пѫтува; гората била непроходна. Насѣдахме на чергата, която майка ми постла. Азъ се чувствувахъ много уморенъ, краката ми бѫхтѣха и тръп­нѣха, гаче ли бѣха ковани съ кундураджиски клѣчки. Ядохме ли, или не — не помня: неусѣтно съмъ заспалъ. По едно врѣме ме събудиха. Бѣше много рано, та едвамъ можахъ да разпоз­ная домашнитѣ си. — Станахъ, а краката ми треперятъ и се люлѣятъ. Тръгнаха всички. — Мене ме хванаха мама и сестра ми за двѣтѣ рѫцѣ и ту ме кърлюшкаха, ту ме повлачваха, догдѣ краката ми поотръпнаха.

Росата бѣше доста дебела и студена, и сутринниятъ пла­нински тънъкъ вѣтрецъ подухваше, та ме правѣше нѣкакъ бодъръ и веселъ.

Слизахме въ една чудесна гориста долина, прѣзъ която течеше р. Тѫжа.

Прѣзъ нощьта нашитѣ се бѣха научили, че бѣгаме въ Загоре. Азъ попитахъ: — Мамо, кѫдѣ отиваме? — Въ Загоре, ми каза. — Ами далечъ ли е това Загоре? — Близо е; ето още малко, и ще отидемъ.

Вървѣхме безъ слѣда отъ пѫть и навлѣзохме въ хубава вѣковна букова гора, промѣшана тукъ-тамъ съ дѫбъ и рѣдко съ чамъ.

Стори ми се, гачели човѣшки кракъ никога не бѣше стѫпвалъ тукъ. Не можехъ да се нарадвамъ на дебелитѣ прави дървета, чиито върхове се издигаха чакъ въ сине небе. Слън­цето се показа прѣзъ междинитѣ на дърветата голѣмо и чер­вено като огънь. Стори ми се, че то изгрѣ отъ западъ. Кол­кото повече навлизахме въ гората, толкова тя ставаше по-гѫста и непроходна, но все пакъ можехме да вървимъ. Най-послѣ, дойдохме до едно мѣсто съвсѣмъ заприщено съ събо­рени отъ страшнитѣ бури полуизгнили буки. Азъ ту се качвахъ по тѣхъ като на конь, ту ходѣхъ по тѣхъ като по мостъ и тъй едвамъ вървѣхъ. Почти всички тѣзи грамадни дървета бѣха отъ коренъ изкъртени, а пъкъ издънкитѣ имъ отдавна бѣха ги стигнали и заминали. Това показваше, че прѣди вѣкъ сѫ съборени отъ южна буря.

Изминахме вече гората и настѫпихме долината, прѣзъ която тече р. Тѫжа. Наистина, чудно име сѫ дали нашитѣ прадѣди на Тѫжа: тя шуми и тѫжи. Нейната бистра като сълза вода се удря въ грамаднитѣ камъни, довлѣчени отдалечъ и из­дава нѣкакъвъ жаленъ гласъ, придруженъ отъ шумулението на гората. Тѫжна е още и за това, че миналата пролѣть на това сѫщо мѣсто нещастните загорци около 40—50 души, бидоха застигнати отъ горнйоселскитѣ турци и изклани.

Прѣгазихме Тѫжа. И прѣзъ юлската горещина, тя пакъ бѣше доста дълбока. Дадоха ми едно коматче хлѣбъ въ рѫка; хапнахъ и пихъ вода отъ Тѫжа и пакъ вървѣхме. Оттатъкъ Тѫжа, гората се изгуби. Слънцето бѣше се издигнало доста високо. Видѣхъ една кѫща и се зарадвахъ, че сме стигнали Загорето. — То било стружна дъскодѣлница. Наскочихме Русалскитѣ гробища. Тукъ има побити въ земята доста камъни.— Дали това сѫ гробища на русалкитѣ, или на нѣкои неизвѣстни юнаци паднали за свободата прѣди вѣкове въ бой съ дошлитѣ отъ Азия османци?

Отминахме още нѣколко стружни, съвсѣмъ запустѣли. Вървимъ вече по поляна и за пръвъ пѫть срѣщнахме човѣкъ. Той бѣше загорецъ. Всички се струпаха около му и го питаха все едно и сѫщо: близо ли е селото. Той все отговаряше: «Яли-го-ий, още единъ фърлякъ!» Ний доста вървѣхме, а този фърлякъ още не се свършваше. Срѣщнахме и другъ загорецъ. И него питахме, той отговори: «Яли-го-ий, като се качите на онзи връхъ, ще го видите». Качихме се на върха и видѣхме тукъ-тамъ кѫщи по височинитѣ. Цѣлото село се не виждаше, защото е въ трапъ. По едно врѣме стигнахме при двуетажна кѫща струпана нѣкакъ отдолѣ за добитъка, а отгорѣ за живѣне и за сушене сливи. До него се мѫдрѣше друго низко здание. То бѣ училище. Задъ училището се виждаше покривъ наравно съ земята. Този покривъ бѣ на черковата съзидана цѣла въ земята.

Нашето сѣмейство се спрѣ въ двора подъ капчука на източна страна на първата висока кѫща. Нашитѣ си свалиха товара отъ гърба и насѣдахме да почиваме. Слънцето клонѣше вече къмъ западъ.

Мама дотука все носи на гърба си София.

Отъ тукъ много добрѣ се вижда цѣлото Загоре, разпо­ложено всрѣдъ крѫгла поляна заградена отвредъ съ планини; има само единъ просѣкъ, прѣзъ който рѣката изтича. До захождане на слънцето и късно до здрачъ нашитѣ калоферци и селяни още минуваха все край насъ. Едни се установя­ваха при насъ, а други заминуваха напрѣдъ. Това селце За­горе надали нѣкога е мислило да види толкова много по­сѣтители, колкото сега. Ний вечеряхме, каквото Господъ далъ — сухъ хлѣбъ и вода — и слѣдъ туй постлаха чергата до зида. Азъ легнахъ и като ягне съмъ заспалъ. Кога сутриньта се събудихъ, слънцето се бѣ високо издигнало. Омихъ си очитѣ, прѣкръстихъ се и слѣдъ туй отъ любопитство позаобиколихъ наоколо да се запозная съ мѣстностьта.

Имаше голѣми пространства насадени съ сливови дървета, които бѣха толкова родили, че клонитѣ бѣха овиснали отъ плодъ до земята.

Надникнахъ въ училището. Вмѣсто съ ученици, то бѣ прѣ­пълнено съ жени, мѫже и дѣца — По-надолѣ се смъкнахъ въ една трапчина. Тука стоеше отворената врата на черковата, отъ която едни излизаха, а други влизаха да се молятъ. «Нѣма свѣщи: свършили се !» — казваха едни жени на други, които вли­заха. Разбира се, че ще се свършатъ: на такъвъ напливъ, свѣщь ли ще постигне?! . . .

Черковата бѣ сиромашка: безъ прозорецъ, бѣдно украсена, взидана въ земята и покрита съ плочи. Всичкитѣ кѫщи бѣха покрити съ плочи. Види се, че тукъ вилнѣятъ силни вѣтрове. Надъ черковната врата имаше голѣмо грубо изработена плоча съ издълбанъ надписъ. Черковата не ще да е отдавнашна, защото и самото име на Загорето — «Ново-село» показва, че то е скорошно.

Този цѣлия день почивахме.

Хлѣбътъ, който носѣхме изъ Калоферъ, се свърши, та сега трѣбваше да се мѣси другъ, ама въ какво? Нито нощови, нито други нуждни принадлежности имаме. Поискаха такива отъ дома­кинята на кѫщата, но и тя нѣмаше. Каза, че всичката имъ по­кѫщнина се намирала, коя закопана, коя по дръветата изъ го­рата засѣчена. И дѣйствително, нищо нѣмаше въ кѫщите на Загоре: само четири голи стѣни, по които — съ трънъ да влачешь, нѣма що да закачишъ. Загорци бѣха така наплашени, че на всѣка минута бѣха готови да избѣгатъ. Що имъ бѣше на гърбина, това — и на върлина. Тукъ имаше хубави плочи, които можеха да служатъ за нощови. Измиха една плоча, из­сипаха върху й брашно и замѣсиха хлѣбъ. Друга пъкъ плоча приготвиха за подница, — на която ще се пече хлѣбътъ. Всичко хубаво до сега. Азъ и сестра ми отидохме наблизу, набрахми дърва и ги надовлѣкохме. Накладоха голѣмъ огънь и върху му туриха плочата да се нагорещи. Тя бѣше вече готова; раз­плѣскаха тѣстото на голѣма пита и я туриха на плочата като се готвѣха да турятъ върху й жарь отъ огъня, и всички се радвахме, че се намѣри леснината за хлѣба. Не се измина много, по едно врѣме изгърмѣ нѣщо като топъ; толкова силно изгърмѣ, че ушитѣ ми писнаха. Гледамъ, плочата се пръснала, а хлѣбътъ на кѫсове хвърчеше изъ въздуха. «Да се смѣешъ ли, или да плачешь»! — казваше майка ми, като тръгнахме да събираме кѫсоветѣ на още незапеченото тѣсто. Събрахме ги, очистихме ги отъ пѣсъка, направихме изново питка и я за­ровихме въ жарьта върху плочата да се пече. Сега вечъ нѣма да се пука плочата и да се пръска тѣстото.

— Тегло и пусти мѫки все за насъ! Пусти да опустѣятъ тия проклети турци! — кълнѣше леля буля, а по нѣкога се хващаше прѣзъ коремъ, кискаше се и викаше: «Лале мари, булка мари, я чуйте: ами брашното се свършва, и какво ще правимъ ний тука?! Хората почнаха да се връщатъ вече!» И наистина, когато слѣдъ нѣколко дена разбрахме, че въ Калоферъ е тихо и нѣма ни турчинъ, нито дяволъ — нѣкои наши се върнаха.

За да се разбере, дали, наистина, е тихо въ Калоферъ, нѣкои отъ богатитѣ изпратиха юначни мѫже да се научатъ подробно за всичко и да съобщятъ.

Слѣдъ единъ два деня пристигнаха сопотненци и разпра­виха, че въ Карлово и Сопотъ се обърнало на касапница и бѣсилки; турцитѣ изклали карловци и кървави рѣки тръгнали изъ улицитѣ, че Марино поле е почервѣняло отъ фесоветѣ на турцитѣ и че голѣма войска отива за Калоферъ.

Това извѣстие се разнесе като гръмъ. Всички изтръпнаха, разтѫжиха се и посърнаха като попарени отъ есенна слана и на всички краката се прѣсѣкоха. Слѣдъ малко пристигнаха и други нови избѣгали калоферци и съобщиха, че градътъ билъ горѣлъ. Разплакаха се всички. Никой вече не мислѣше да се връща назадъ.

Майка ми бѣше много натѫжена и все се мѫчеше да научи отъ новопристигналитѣ нѣщо за баща ми. Видѣли го, че седѣлъ прѣдъ Куковия дюкянъ и на въпроситѣ казалъ, че баба Витаница мѣси и готви и че сѫ добрѣ.

Отъ послѣ се изясни, че Калоферъ не билъ запаленъ отъ турци, а въ Блъскова улица се запалила една кѫща отъ само себе си; покрай нея изгорѣли и други няколко кѫщи и най-послѣ огъньтъ изгасналъ. Тази новина изново поуспокои хората.

Единъ день, мама, леля буля, сестра ми и азъ, — дру­гитѣ останаха да вардятъ — слѣзохме въ само Загоре. Азъ видѣхъ моя съсѣдъ и приятель Лалю Цапаркинъ. Питаха го нашитѣ, кѫдѣ сѫ се установили, а той каза: »У чичови Василюви«. Миналата година турцитѣ бѣxa застигнали подъ юрушкитѣ колиби при Мара-Гидикъ много загорци, изклали ги и труповетѣ имъ хвърлили въ р. Тунджа. И тоя Василъ билъ съ загорцитѣ. И него турцитѣ сѣкли на нѣколко мѣста, а най-много по рѫката, но се изскубналъ отъ рѫцѣтѣ имъ и хукналъ да бѣга. Турцитѣ пушкали слѣдъ него и го ранили въ плешката. Въ Калоферъ Стоянъ Цапарата бѣ прибралъ въ кѫщата си Василя, храняха го, лѣкуваха го. — Често пѫти, като отивахъ при Лаля, виждахъ Василя и чувахъ охканията. Цапаркини сега бѣха на посвойщина у Василюви.

Лалю ни заведе въ кѫщата. Василъ още носѣше прѣвръзана съ кръпа прѣзъ шията болната си рѫка. До тѣхъ имаше воденица, отъ която мама и леля буля купиха брашно. Тръ­гнахме да си отиваме и на пѫтя срѣщнахме едно момиче, ка­зваше се Василка. Това момиче, допрѣди да избѣгаме, стоя слугиня у Въля Пенковъ нѣколко години подъ редъ. Тя бѣ хубавелка, руси коси и очи, алени страни, пълна и съ срѣденъ ръстъ.

Когато слугуваше у Въля Пенковъ, тя много обичаше да се закача съ мене. Сега тя каза на мама, че била сгодена и скоро ще се жени. Ний се раздѣлихме и се покатерихме изъ урвата къмъ черковата. На сутриньта ни казаха, че тази сѫщата Василка, като вечеряла съ майка си, била убита съ пушка прѣзъ прозореца. Другъ момъкъ по-рано билъ я искалъ, а майка й не я дала нему, а другиму, та оня, като се ядосалъ, гръмналъ и я убилъ.

Прѣди Богородични заговѣзни бѣше — помня добрѣ — една нощь ме смушкаха нашитѣ и ме събудиха. Всички сто­яха прави и гледаха къмъ планината въ небето. »Гледай, ми каза мама, какво е червено небето, Калоферъ гори!« . . . Погледнахъ къмъ юго-изтокъ надъ планината; небето се бѣ зачервило и свѣтнало като огънь. Слѣдъ това азъ пакъ заспахъ. Сутриньта, кога се събудихъ, слънцето отдавна бѣше изгрѣло и силно грѣеше на мене, а мухитѣ се бореха върху лицето ми. Всички наши плачеха.

Прѣзъ нощьта пристигнали и други калоферци, които набързо избягали изъ огъня. Тѣ казали на нашитѣ, че вчера турцитѣ навлѣзли въ града откъмъ монастиря, запалили го и хвърляли гюллета, та съборили кубето на черковата св. Архангелъ. Защитницитѣ на града избѣгали, и турцитѣ навлѣзли въ града и изклали калугеркитѣ и всичко живо, каквото било останало тамъ.

Въ калугеркитѣ имало изклани много жени и дѣца, между които била и Тана Тонкина. Игуменката баба Евлампия, като гледала, какъ турцитѣ пушкали и сѣкли, не могла да понесе ужасиитѣ, та се хвърлила въ кладенеца и се удавила. Отъ това ужасно клане, нѣкои калугерки и гражданки успѣли да се измъкнатъ изъ монастиря прѣзъ Калугерска опашка, скрили се изъ нивитѣ съ папури и прѣзъ нощьта, когато аскерьтъ се събиралъ на лагера си на св. Никола, избягали въ планината.

Една зарань пристигна при насъ Ана Донина, съ пръс­ната отъ крушумъ лѣва рѫка, и ни разказа, че, когато тур­цитѣ нападнали метоха, тѣ се били затворили въ черковата. Слѣдъ като изклали всички, що били въ двора, турцитѣ тръг­нали къмъ черковата, налегнали вратата и, като не могли да я отворятъ, показали се на прозорцитѣ и отъ тамъ пушкали. Избили много жени и дѣца, съ каквито била пълна черковата, та ранили и нея въ рѫката. Отъ плачъ и писъкъ на жени и дѣца гръмнала черковата. — Ана Донина съумѣла да се скрие подъ единъ мрътъвъ и кръвьта му я цѣла облѣла. Башибозуци разбили вратата на черковата, нахвърляли се съ голи ножове и изклали всички до единъ. «Всичко азъ гледахъ, — казваше тя, — прѣзъ напълнените ми съ кръвь очи: какъ чи­тацитѣ сѣчеха и клъцаха жени и дѣца; нѣкои, прави както си седѣха, се сгръмолясваха на земята като отсѣчено дърво, а онѣзи, които се бѣха сгушили и закрили очитѣ си отъ страш­ното зрѣлище, просто ги сѣчеха турцитѣ като зеле и ги муш­каха съ връховетѣ на пушкитѣ си. Въ малко врѣме писъцитѣ и плачоветѣ прѣстанаха. Слушаше се сега само хъркание на за­кланитѣ и псувни на разяренитѣ читаци. Между тѣхъ имаше и аскерлии, които се задоволяваха само съ обиръ на пари, — тарашуваха труповетѣ. Послѣ и башибозуцитѣ почнаха да тарашуватъ наредъ всички трупове. Кой знае защо, мене не ме тарашуваха; може би че бѣхъ много кръвава, или пъкъ ме не съгледаха. Божие провидѣние! Която жена имаше по пръститѣ на рѫката златни и сребърни пръстени, не ги вадѣха, а отрѣзваха пръститѣ заедно съ пръстенитѣ и ги мушкаха въ тор­битѣ. Слънцето бѣше зайшло, когато бурия засвири, и всички набързо изкочиха изъ черковата. Азъ сега треперѣхъ като листъ — отъ страхъ ли, отъ кръвьта ли, която доста бѣше изтекла изъ рѫката ми, не зная. Болки въ рѫката никакъ не чувствувахъ. — Стъмни се добрѣ. Азъ се измъкнахъ подъ трупа, изправихъ си главата и се поразгледахъ изъ черковата. Жива душа нѣмаше, само едно страшно хъркание се слушаше отъ закланитѣ и лошо закланитѣ, - които още не бѣха из­дъхнали. Изправихъ се на краката си, поогледахъ се плахо- плахо наоколо и завървѣхъ по труповетѣ. Трепереща излѣзохъ до вратата. Сѫщо и на двора бѣ мрътва тишина. Отъ тукъ хукнахъ, прѣскочихъ плета къмъ Калугерска-опашка, спуснахъ се къмъ Боювата воденица и прѣзъ рѣката изкочихъ на срѣщ­ния връхъ. Влѣзохъ въ корията и сѣднахъ да си почина. — Рѫката ме много заболѣ и кръвь още течеше. Азъ отдрахъ половината отъ кръпата на главата си и прѣвързахъ рѫката. Прѣзъ цѣлата нощь седѣхъ тукъ, защото не знаехъ накѫдѣ да вървя. Съмна се и азъ тръгнахъ изъ Боюва кория. Отъ тукъ се виждаше цѣлъ Калоферъ. Турцитѣ караха къмъ Стра­жата коля пълни съ обири. По св. Никола се бѣлѣеха чадъ­ритѣ на аскеря. Читацитѣ пакъ запушкаха»… Ана про­дължаваше да разправя още своитѣ теглила и звѣрствата на турцитѣ, а пъкъ нашитѣ ронѣха сълзи като дъждъ и ръдаха.

Ана Донина изброи имената на всички заклани въ черковата на метоха, но ги не помня, още повече, че тия хора не бѣха изъ нашата махала.

Майка все пакъ разпитваше всѣкиго, когото срѣщнѣше, за да узнае участьта на баща ни, но нищо положително не можа да научи. Едни казваха, че го видѣли пакъ прѣдъ Куковия дюкянъ, други — че може да е сега при пашата на св.Ни­кола, защото, по негова заповѣдь, всички стари и немощни хора аскерътъ билъ закаралъ тамъ. Това послѣдньото нѣкакъ се по-харесваше на мама.

Всѣки избѣгалъ донасяше все по-нови и по-страшни из­вѣстия за своитѣ патила.

Най-подробно ни разправи, ако добрѣ помня, Недю Цанковъ, синъ на Тодоръ Цанковъ.

«Щомъ избѣгахте, започа той, ний всички мѫже, въорѫжени съ мартинкитѣ, които взехме отъ избития и заробения аскеръ въ ливадитѣ, излѣзохме на Стражата. Обучаваха ни ка­зацитѣ на стрѣлба два-три дена и слѣдъ това ни научиха, та разбихме дюкяни въ Калоферъ и, колкото бѣло платно намѣ­рихме, го взехме и прострѣхме по камънитѣ на Стражата и по дракитѣ отъ лѣва страна, та, като дойде турската войска, да помисли, че тукъ е разположена на лагеръ руската войска, та нѣма лесно да настѫпи.

Насъ раздѣлиха на три групи: едната поставиха на връха надъ с. Куртово, а другата - отъ десната страна на дефилето надъ Бобичкината нива. Тѣзи двѣ групи вардѣха дефилето. Отъ тѣзи върхове се виждаше цѣлото Марино поле отъ подъ краката ни, чакъ до с. Маджери — и целата Стрѣмска долина.

Третята група остана на Стражата да изпълнява наблю­дателна служба. Други пъкъ момчета бѣха отредени да прѣнасятъ храна.

Всичко вървѣше добрѣ. Една вечерь 40—50 души казаци, изпратени като разѣзди по шосето за Пловдивъ, се върнаха и ни казаха, че силна турска войска се движела по шосето отъ Чукурлие къмъ Калоферъ. Офицеринътъ ни даде наставления и ни насърдчи да се биемъ съ тая турска войска, а тѣ ще заминатъ за Шипка - такава заповѣдь имали.

На слѣдния день цѣлото Марино поле почернѣ отъ войска. Съ нея имаше и конница, и топове. Ний всички се потавахме и чакахме да настѫпятъ. - Войската се спрѣ на Марино поле, а само едно отдѣление конница тръгна къмъ де­филето за Калоферъ.

Двѣтѣ групи, които завземаха лѣвия и десния върхове на дефилето, мълчаха, защото такива наставления бѣxa дадени; върху малки отдѣления да не гърмятъ, а да ги свободно пропущатъ да навлѣзватъ въ дефилето, а пъкъ пазачитѣ при Стражата ще ги подмамятъ.

Отъ Стражата изгърмѣха въ купъ 300—400 пушки, и нѣ­колцина души отъ конницата се сгръмолясаха на земята. Бързо отдѣлението удари на бѣгь. Слѣдъ 2—3 часа отъ Марино поле войската потегли за Калоферъ. Задъ нея се виждаше сгань отъ башибозуци. Азъ бѣхъ на десния връхъ надъ дефилето и сърдцето ми се свиваше, когато турцитѣ минаха подъ насъ и стигнаха близу до каменния мость при кулата. Най-напрѣдъ вървѣха 4 топа, а слѣдъ тѣхъ пѣхотата. Първата редица едва бѣ стигнала до моста, а другата отъ лагера не бѣше се още помръднала: толкова много войска бѣше на Марино поле.

Дадохме знакъ на народа отъ срѣщния връхъ да пушка. Тѣ пушкаха връзъ войската, която бѣше вечъ влѣзла въ де­филето, а ний пушкахме върху прѣдницата й и върху топо­ветѣ. Пушкаха и момчетата отъ Стражата. Отъ това ненадѣйно пушкание отъ три страни войската отстѫпи въ най-голѣмъ безпоредъкъ, като остави нѣколко жертви. Тя успѣ да гръмне само еднажъ съ топъ. Тя, наистина, мислѣше, че има работа съ руси, а не съ необучени българи, защото нашитѣ мартинки биеха много вѣрно, при това и много далечъ. Освѣнъ това, и на срѣща на върха се бѣлѣеха платната - цѣлъ лагеръ. Ний тържествувахме, че побѣдихме неприятеля.

Забравихъ да ви кажа, продължи той, че, слѣдъ като избѣгахте, ний изловихме всичкитѣ цигани и ги изклахме.

Турцитѣ, като видѣха, че дефилето е непроходимо, поди­риха другъ пѫть. И сполучиха. Както послѣ се научихме, нѣкои митиризчани показали на пашата, че може войската му да мине прѣзъ тѣхното село. — Една сутринь ни изненадаха нѣ­колко топовни гърмежи отъ къмъ св. Илия. Топоветѣ и една часть отъ конница и пѣхота бѣха минали прѣзъ Митиризово по стария римски пѫть презъ Курнидица и по монастирския пѫть и се озъвали на св. Илия. Отъ тукъ топоветѣ прѣд­пазливо обстрѣлваха лъжливия руски лагеръ. Това ни много уплаши, ний набързо напустнахме върховетѣ, спуснахме се при кулата и отъ тамъ всрѣща прѣзъ Малката стража прѣзъ Баювецъ влѣзохме въ Калоферъ. — Въ града, освѣнъ лаяне и виене на кучетата и мучене на добитъка, който свободно ходѣше изъ улицитѣ, нищо друго не се чуваше, нито пъкъ се виждаше. Калоферъ бѣше пустъ и дори страшенъ. Ний ми­нахме прѣзъ Ваклювия мостъ и се упѫтихме къмъ Гола-могила. Връхъ нея си починахме, запушихме по една цигара и съ сълзи на очи се любувахме на Калоферъ за послѣденъ пѫть. Въ него нѣмаше вече ни куминъ да пуши, ни човѣкъ да ходи, само се чуваше голѣмото бумтение на топоветѣ, които об­стрѣлваха още лъжливия лагеръ, безъ да получатъ отговоръ. Тамъ сѫщо нѣмаше жива душа, а само бѣлитѣ му платна се още развѣваха и плашеха турскитѣ войски и башибозуци отъ нѣкаква изненада.

Отъ дългото обстрѣлване като не получваха никакъвъ отговоръ, турцитѣ прѣдпазливо настѫпваха. Въ сѫщото врѣме се зададоха други войски и башибозуци на св. Никола и захва­наха да стрѣлятъ съ залпове надъ Калоферъ.

Пратиха единъ залпъ къмъ насъ, и ний ги поздравихме съ нѣколко, а отъ св. Илия ни пратиха 4 гранати, които пад­наха подъ насъ и се пръснаха.

Ний бѣхме около 300—400 момчета. Като видѣхме, че нашето по-дълго седѣне е безполезно, потеглихме къмъ пла­нината. Вечъ башибозуцитѣ бѣха навлѣзли въ горния край откъмъ Калугерска опашка и пушкаха. — Какво стана по-нататъкъ не знаемъ»…

Въ Загоре седѣхме до Богородичини заговѣзни.

На другия день, св. Макавей, рано сутриньта нѣкои съоб­щили, че турци идатъ прѣзъ планината. Ний се приготвихме за бѣгъ. Отъ това извѣстие загорци още прѣзъ нощьта събрали по кѫщите си каквото имали и избѣгали въ непроходнитѣ гори. Тамъ имъ бѣше скривалището, покѫщнината и добитъкътъ. Аслѫ тѣ прѣди нашето идване постоянно спѣли нощѣ въ гората, а само денѣ идвали въ селото.

Ний тръгнахме отъ Загоре много рано, слънцето още не бѣше изгрѣло.

Вървѣхме напрѣдъ прѣзъ една пѫтека ту изъ гора, ту изъ равнище. Изъ гората тукъ тамъ по гѫститѣ дѫбове за­горци бѣха скрили покѫщнината си. Тя можеше да се види, само когато си подъ самия дѫбъ. По други дѫбове имаше па­пури грижливо наредени, или пъкъ купи сѣно.

Минахме прѣзъ двѣ-три села. Първото бѣше Батошево, а на другитѣ не помня имената.

Качихме се на една височина, отъ която се виждаше Севлиево и целото поле. Отъ тукъ се разклоняваха три пѫтя за Севлиево, Габрово-Търново и Ловечъ-Плевенъ. Отъ тукъ бѣжанцитѣ се раздѣлиха на три групи и всѣка тръгна по единъ.

Нашето сѣмейство хвана пѫтя за Севлиево. Запитахъ мама, защо вървимъ изъ тоя пѫть, а тя ми каза: «Нали и ний отиваме на посвойщина въ Севлиево при калековцитѣ ти Глигора и Петка и при батя ти Генка»?!

И наистина, калеко Глигоръ, мѫжъ на леля Лала, нѣщо прѣди една година бѣше отишълъ въ Севлиево за бръснарь. Въ сѫщото врѣме и калеко Петко кацарьтъ съ сина си Генка бѣ отишелъ тамъ да работи кацарство.

Както казахъ и по-горѣ, отъ височината се виждаше цѣлото поле добрѣ разработено и като килимъ изтъканъ съ жълта, черна и зелена прежда. На слизане срѣщу насъ идѣше конница, ама руси ли бѣха или черкези, не можеше да се разпознаятъ. Всички се спряхме и чакахме да видимъ, каква орисница ще ни ориса. Едни викаха: «казаци сѫ», други викаха: «черкези сѫ» и като наближиха видѣхме, че сѫ казаци, и се зарадвахме. Тѣ дойдоха при насъ и питаха мѫжете, откѫде идемъ и какви сме! Види се, че, като гледаха нѣкои мѫже съ фесове, се съмнѣваха.

Нашитѣ, вмѣсто да имъ отговарятъ, насваляха кой фесъ, кой шапка, и захванаха да се кръстятъ и да четатъ «Святий Боже»…Казацитѣ разбраха вече, съ какви хора иматъ работа.

­-Вий православни?

-Православни! отговаряха нашитѣ, нѣкакъ радостни.

-Отъ куда идйоте?

-Турцитѣ ни запалиха града, и ний бѣгаме.

-А где турки?

-Турцитѣ сѫ хей тамъ! И сочеха имъ задъ насъ Стара-планина.

-Много турки идутъ?

-Много, много. Сюлейманъ паша съ много аскеръ, баши­бозуци, конница и топови изгори Калоферъ и иде да ни гони.

Казацитѣ по-добрѣ разбираха нашитѣ отговори и пра­вилно отговаряха, а ний на тѣхнитѣ не отговаряхме.

Тѣ викаха:

-Братушки, отъ туда турки не ехатъ чрезъ Балканъ, но они теперъ идутъ къ Ловча.

Тѣ, недоволни отъ свѣдѣнията, които имъ дадоха нашитѣ, - удариха конетѣ и се изгубиха прѣдъ очитѣ ни като димъ.

Отъ тукъ чакъ до шосето имаше насѣти папури. Всички се чудѣхме на тѣхъ, защото по нашенско такива папури нито сѫ виждали, нито сѫ сънували. Тѣ бѣха толкова високи, че казацитѣ, като навлѣзоха въ тѣхъ, не се виждаха, и бѣха ро­дили толкова, че на всѣки стръкъ имаше по 3—5 папура, когато нашенскитѣ ставаха най-високи 1-1,5 метра и всѣки стръкъ раждаше не повече отъ 3 папура.

Ний пѫтувахме все между папури, до като най-послѣ навлѣзохме въ една мѣстность, гдѣто селянитѣ сѣчеха папу­ритѣ, които бѣха още млѣчави.

-Защо ги сѣчете? Нали сѫ още зелени?

-Ехъ, зелени сѫ, буле, ама какво да чинимъ, когато има заповѣдь отъ братушкитѣ да ги сѣчемъ, казваше една жена на мама.

-Ами защо?

-Защото ей-тамъ надолѣ турцитѣ се скрили въ царе­вицата, па запушкали изъ нея и много отъ братушкитѣ из­били. Отъ това се разсърдили и казаха ни да ги сѣчемъ; инакъ, тѣ сами щѣли да ги изсѣкатъ.

Оттукъ къмъ Севлиево всичкитѣ папури бѣха безраз­борно изсѣчени отъ руситѣ, за да не се криятъ въ тѣхъ турцитѣ.

Излѣзохме на шосето. По него вървѣше голѣма руска войска съ музика на чело. Най-напрѣдъ вървѣха казаци, че­тири коня на редъ, съ дълги саръци, на връхищата имъ съ желѣзни бодли. Слѣдъ тѣхъ вървеше пѣхота и тя съ музика; слѣдъ нея — топове, впрегнати на три редици по 2 коня, а слѣдъ топоветѣ вървеха коне, едни натоварени съ малки топ­чета, други — съ по двѣ колелета, трети — съ сандъчета. Слѣдъ всичката тази войска вървѣха талиги, коя съ единъ, коя съ два и три коня и карани отъ хора черни, грозни, съ бради като на попове, съ шапки на главитѣ имъ като купи и които постоянно викаха на конетѣ си: «ну, ну, ну дракуле!» Какви бѣха тия талигари, не знаехъ.

Всичкитѣ тѣзи войски бѣха много изморени, изпотени и изпратени до толкова, че дрехитѣ имъ не се познаваха отъ каква материя бѣха направени: сива ли, или черна. По шосето се бѣха вдигнали облаци прахъ, та отъ далечъ не се виждаше нищо друго.

Ний продължавахме пѫтя за Севлиево и все срѣщахме войска, топове и талиги.

Леля буля все си бъбрѣше изъ пѫтя и викаше на майка ми: «Булка мари, тѣ сѫ тръгнали бащитѣ съ дѣцата си заедно... А пъкъ това, — продължи тя, като се вгледваше въ войската, като роса! Боже, Боже, и то оставило майка, баща, сестри, братя и тръгнало да се бие съ турцитѣ!» Мама, пъкъ по­стоянно се взираше въ всичкитѣ редове и търсѣше нѣкого. Тя чакаше дано изъ тѣзи редове чуе да й извика нъкой «мамо!» «Колко свѣтъ измина, само Христя и Никола не можахъ да видя» — говорѣше мама и ронѣше сълзи като градъ.— «Не ще да сѫ съ тази войска, булка, поде леля буля; нали казаха, че минали Шипка и отишли къмъ Стара-Загора!...

Влязохме въ Севлиево. Въ сравнение съ нашия Алтѫнъ Калоферъ то ми се видѣ грозно. Кѫщитѣ бѣxa много струпани, нѣкои прозѫбени, измазани съ земя, небѣлосани и низки.
Следва продължение...