Приказен Калофер

      

Калофер е сгушен в самите поли на най-мощната част на Стара планина, наречена за географско удобство „Калоферска стара планина“.  В нея е първенецът „Юмрукчал“, висок 2376 м. И не отвестните метри, а дивото величие правят своеобразната прелест на този великан, който е приковал вниманието и предизвикал възторга на бъдещия поет и бунтовник, носещ гордо  днес името му „Ботев връх“.  Широко и често намръщено буреносно теме с бяло петно от почти вечната пряспа, извор на най-големия български водопад „Пръскалото“, сякащ бликащ от циклопското око на великана и с шум потъва в бездната на „Джендема“ – една страшна и мъчно проходима пропаст в иначе гостоприемния Балкан ; непрестанни бури през зимата и градушки през пролетта и есента; мъгли през лятото, прошарени с реки от слънчеви лъчи, но и дивно красиви дни – само така може да се опише величавият образ и див нрав на старопланинския първенец. Покрай това, Ботев връх е обширно и щедро пасище, всред което се издигат величаво кулите на радио-телевизионните предаватели, чрез които България гледа телевизия и слуша радиопрограмите. (За съжаление силните ураганни ветрове събориха в своята стихия едната кула).     

Градът с надморска височина 600-650 метра има здрав планински климат, изобилна вода и красиви околности. Пътеките за планината отвеждат към разкошни букови гори и тайнствени долове, където звънливият ромон на планинските поточета и песента на горските птички се сливат с мелодичните напеви на Тунджа и Бяла река и в хармония с величествената природа създават чудни симфонии от багри, звуци и аромати.     

Видният историк Константин Иречек, който изживял възторга от красотите на Калоферския балкан , с право се досеща , че такива прелестни кътове от Стара планина със своята очарователна поезия са се мяркали пред въображението на Вергилий, когато е бдял над своите „Георгики“. Ученият – пътешественик Феликс Каниц идва в Калофер през високия проход „Мара Гидик“ и го вижда в блясъка на едно лятно утро като „...прелестен кът от Рая“.( Аз самият видях в ранното утро през една  пролет гледката от „Малкото манастирче“.  Долината се беше зелнала от чимена (засяти ниви с житни култури), сливите нацъфтели с кит, а през тях се изнизваше Бяла река, кристално  чиста и си казах: „Господи, тук наистина си създал Раят на земята“)

      Смята се, че вечерите край Калоферския мъжки манастир са вдъхноволи Ботев, за да напише ненадминатия стих: „Настане вечер, месец изгрее.....“ Само един поглед е достатъчен , за да добием истинска представа за „Нашата земя хубава“ и да се съгласим с дядо Вазов, че „България е една градина, из която повечето вървят мижишком, една обетована земя, в която народът е живял винаги оскъдно“.       

Посторен в долината, Калофер с нищо не е изгубил от досега си с природата. Накъдето и да се отправи погледа, той бива пленен от неповторимите хубости на изгледа.

        Във ведрината на ранно пролетно утро, потънал в зеленина и свежест, градът притихва, заслушан в тържествения птичи хор, огласящ отрещния лес, а когато вечерният зефир приспи птички и цветя се долавят веселите сребристи напеви на реката, над които трепти в омая дивният глас на славея. Този възторжен химн на ликуващата природа, докоснал със своята светла поезия най-финните фибри на незнайния творец, са го извисили и предразположили да изживее красотата на вълшебната магия, наречена устрем към духовни висини.

„Треви, цветя зелени през майски хубости

Край кладенци студени – златни за мен мечти.

Розите нацъфтели с най-китни цветове

И славеи запели с най-сладки гласове.

Звездите на небето, вечерната луна,

Горите и полето, разливат светлина“.....

      

Но лятната привечер не е по-малко очарователна. Когато поруменее залезът и теменужени сенки се спуснат от гордите планински върхове, бавно лягайки в планинските раздолия, а от дълбочината на смълчаните лесове отлитат последните въздишки на деня, хладния повей на вечерника гали със зефирения си лъх и носи аромата на горски треви, а звънците на приближаващите се стада изпращат деня с медните си звучи. Потопена в тая омая, мисълта неволно се пренася към онова тихо свечеряване от земните борби и тревоги и ражда сладостни трепети по духовните красоти, където всяка хармония достига своето висше съвършенство. Музикално- поетичния гений е създал непресъхващ извор от творби за жътва, оран, сеитба, сенокос, копан и т.н.

      През есента погледът е пленен от удивителното съчетание на толкова разнообразие. Ботев връх от рано се покрива със снежен воал, боровите гори продължават да зеленеят в контраст, а далечните букаци пламтят в причудливи багри на хиляди нюанси от светложълто до огнено червено. Въздухът е напоен с тиха, сладка тъга, която се прелива в душата и извиква най-възвишени размисли за временното и вечното. Тук неизчерпаемата фантазия на твореца е създала неподражаеми фолклорни образци:

„Есен се заесенява, жълти се жита засяват,

  Руйни се вина наливат, момци за моми провождат“....     

А зимните картини са истинска бяла приказка. Тук в подножието на балкана  снегът се стеле безшумно и вае приказни форми по скали и дървета. Всичко е пречистено до съвършенство и напомня за оная белота на духа, присъща на калоферци, цел на тяхното съществуване. За това зимните песни са искрено-истински, пречистени като тях самите.

     Сред тази природна феерия е съграден Калофер, за да цъфти като пролетно лале, летен мак, есеннта хризантема и зимно кокиче. Горди, като Балкана, величествени като горите и чисти, като планински поток, калоферци са съхранили най-светлите и ярки български добродетели, ревниво опазили народностно-същностните характеристики, доказано в поетично-музикалното им творчество, бит и култура, традиции и ритуали.  

Автор: Наньо Чолпанов

Звъниград

Легенда за Звъниграда

Нейде в гъстите гори зелени,

във вековния балкан,

бродели дружини смели,

за да бранят своя клан.

Тихо скрит във долината,

там край Бялата река,

град граничил с планината,

град на български чеда.

Храбри,войнствени юнаци

пазели заветът свят,

ако турски крак прекрачи,

те посрещали го с благороден гняв.

Преклонил глава султанът

пред безстpaшният отряд

и със указ той заръчал

Калифер да властва в Звъниград.

Неговата чета вярна

там намерила покой,

и решили хубави невести да откраднат

и докарат в дома свой.

Техните потомци мили,

славата разнасяли навред

и Алтън Калофер изградили

за безбройни векове напред !!!

Автор:Стойчо Христов

В годините на управлението на султан Мурад III (1574-1595 г.), тук-там по горите все още продължавали да бродят български дружини. Такава била и дружината на Калифер войвода. Със своите 40-тина юнаци не пропускал турчин да мине през горите в които се подвизавал – разказва легендата – на изток до реките Тунджа и Копринка, Казанлъшко, на запад до Карловската река и Стряма, че дори и до Копривщица.

Главното свърталище на войводата се наричало Пъп (разказва П. Кисимив в статия на в. Дунавска зора – Браила, от 17 юни 1868 г.), откъдето готвил своите походи. Това място се охранявало от караули, разположени в останките на средновековния Звъниград и твърдината известна и до днес като Стражата (Вехтата стража, както я нарича дядо х. Димитър Паничков, възрожденски калоферец). Имало и други – едните на юг при Бяла река до село Хаджар (или Аджар, дн. с. Свежен, Пловдивско), а другите при Марагидик, в планината.

Дълго време се бил скитал войводата, пък сетне решил да преклони глава пред турската власт. Разбрал за това, султана пратил при него един кадия да се споразумеят (според друга легенда, един везир бил попаднал по тези места и за да се отърве приел исканията на Калифера).

Войводата искал няколко неща, с които султана се съгласил, а имено – да се засели с дружината си в гората, като турчин с подкован кон и оръжие оттук да не минава, както и селото данък да не плаща. От своя страна Калифер трябвало да дава пари за масло за кандилата за джамията на Сюлейман султан в Цариград, коята някога уж била християнс ка черква и по десет мъже всяка година да пасат султанските коне със заплата.

След това – разказва дядо Паничков – се събрала дружината и съградили колиби от дъбови и букови дървета, каквито били по-старите къщи в Калофер. Но тъй като момците били ергени, всичките отишли в Сопот, на връх Великден, и грабнали по една мома от хорото, а войводата взел Боянка, сестрата на Радан, знаменосеца на дружината.

Така според най-разпространената легенда било основано селището Калофер – от войводата Калифер (Калефер, Калемфор, Каленфир, Каранфил или Калемфир, както е известен в различните истории разказвани от народа).

Но има и други истории записани от възрожденските изследвачи. Има предание, което казва че населението на Калофер дошло от по-стария намиращ се наблизо Звъниград. Той се намирал между Стражата и манастира (Калоферски) в една долина на брега на река, която наричали Звънуша.

След турското нашествие от края на XIV и началото на XV век Звъниград бил разрушен. Юнака Калифер войвода бродил по тия места и един ден хванал везир, който минавал оттук заедно с коне натоварени с хазната. Войводата го пуснал и заради своето великодушие получил ферман от султана, че може да се засели тук – така бил основан Калофер. Първо било разпръснато на колиби по горите, но после се събрало в едно. Турците го наричали Узун Улук (Дълго корито), а населението били дервенджии (пазели прохода “Русалската пътека”).

Петко Р. Славейков разказва за заселването на Калофер това което му предал поп Станчо от църквата Свети Николай в Стара Загора (в СбНУ кн.3 1890г.). Когато турците превземали Тракия и влезли в Бер (дн. Стара Загора) управителя склонил да го предаде, ако дадат на жителите да напуснат живи и здрави. Турците се съгласили и войската и гражданите се отправили към Стара планина. Тъй като Мъглиж бил в българските граници се заселили там, а войската пазела прохода, където е сега Калофер. Войниците нарекли селището си Бер (по стара българска традиция, когато се заселвали на ново място носели по нещо и от старото, най-често топоними – името на селището , областа и всичко което ги заобикаляло преди, така оформяли новото като познато в светогледа си). Турците дали на селището определението “кара”, защото за тях много нещастия и битки станали там, наричали го Карафер, а българите го усвоили като Калофер.

Феликс Каниц разказва в книгата си “Дунавска България и Балканът”, че когато България паднала под турска власт войводата Калимфир се заселил със дружината си в гъстата гора на Тунджанския проход. Тук те намерили голям пръстен, което взели за добър знак и нарекли землището Калосферей.

Според Константин Иречек името на селището идва от името на растението калопер (наричано някъде и калофер) – Tanacetum Balsamita – с дълги езикообразни, назъбени и миризливи листа, а негов основател бил юнакът Калифер, който напомнял за хероите основатели на елинските градове.

Любомир Милетич разказва друга история за селището. Той го свързва със селището Калаброво (Calabrovo), описано в рапортите на католическите свещенници по българските земи (на Петър Солинат от 1622 г. – първи католически епископ в България ръкоположен от чипровските жители), а българското му име е Калоферово или Калофер.

Най-стари писмени и по-точни устни сведения за историята на Калофер има от края на XVIII и началото на XIX век, времето на кърджалиите. Не една и две народни песни и разказани истории са запечатали събитията от онази епоха. На два пъти града бил опожаряван. Следващите години бързо се съвзел и отново защитил името си от предните години на Алтън Калофер (Златен Калофер).

Още преди да дойдат кърджалиите тук имало шест църкви и един манастир (църквите - Свети Атанас, Света Богородица, Свети Архангел и още три в женските метоси на Зиновия, Павлина и на полето).

През първата половина на XIX-тото столетие пътешественици отбелязват, че в града имало над 1000 гайтанджийски чарка, множество тепавици и бояджийници, а калоферци търгували в Цариград, Виена, Одеса. През 1845 г. е построено ново голямо училище, а в 1871 г. и девическо училище, както са основани и множество просветни дружества.

Освен хайдутите, Калофер е дал и много революционери и книжовници – Екзарх Йосиф, Елена Мутева, братя Тъпчилещови, но града се асоциира най-вече с името на големия българин Христо Ботев.

Използвана литература:Никола Начов, Калофер в миналото, кн. 1, С., 1990г.

Елена Огнянова, Достигнало до нас – България в предания и легенди, С., 2003 г.

http://bg.zonebulgaria.com/centralna_iujna/kalofer/istoria/

http://www.kalofer.com/kalofer_bg.htm

http://http://www.oikumen.info/2007/04/blog-post_16.html