Родът Странски

Странски е стар Калоферски род, дал много видни представители на българският елит от XIX и XX век. Води началото си от Иван Ябанов (Странски) и жена му Ана от древния род Кьойбашиеви. Имат 8 деца: 5 сина: Стефан – женен за Елена Стаматова – роднина на ген. Генко Мархолев; Видул Странски (+1878)/на снимката/ съратник на Стефан Караджа; Димо Странски, д-р Георги Странски(1847-1904)  – държавник, деец по съединението и министър, женен за Екатерина Хр. Гешова; д-р Никола Странски (+1910) – придворен аптекар и зъболекар на князете Александър и Фердинанд; Тодор Странски и 3 дъщери Лала, Мария и Елена (омъжена за Хр. Маричков)

Д-р Георги Странски – е обществен и държавен деец, лекар. Завършва медицина в Букурещ. Един от създателите на Българското човеколюбиво настоятелство. Участва в Сръбско-турската война 1876 г. и в Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. като лекар. Депутат в Учредителното събрание 1879 г. През 1883г. е избран за председател на Областното събрание на Източна Румелия. Странски е сред ръководителите на Съединението на Източна Румелия с КняжествоБългария. Председател е на временното правителство на Източна Румелия, а след това княжески комисар на Южна България. През 1886–1887 г. е изпратен като дипломатически агент в Белград. Участва в управлението на държавата като министър на вътрешните работи в правутелството на К. Стоилов(20 юни–20 авг. 1887 г.) и министър на външните работи в правителството на Стефан Стамболов(20 авг. 1887–4 юни 1890 г.)

      Д-р Никола Странски завършва медицина и фармация. Принадлежи към българския емигранстки кръг в Букурещ и е сред учредителите на читалище Братска Любов в Букурещ през 1869г. След освобождението е Народен представител. Придворен аптекар на Княз Александър I. Придворен аптекар и зъболекар на княз Фердинанд. Придворната му аптека се намира на ул. Московска, съвсем близо до Двореца. Именно Странски като подставено лице купува на търг чифлика на х.Боне Петков, върху който Фердинанд стри двореца Врана. Женен е за Мария Корн – балтийска немкиня. Сина им проф. Ив. Странски е светило на физикохимията и кристалографията

Проф. Иван Н. Странски, син на д-р Никола Странски е роден в София От детска възраст страда от костна туберкулоза, нелечима по онова време.Завършва средното си образование в Първа Мъжка Софийска Гимназия. С идеята да се бори с болестта си, решава да следва медицина, но след една година следване във Виена, силно разочарован от възможностите на медицината, решава да прекъсне. През 1922 г. завършва висше образование в Софийски университет, специалност химия. Защитава докторска дисертация в Берлин при Паул Гюнтер върху рентгенова спектроскопия. През 1925 е избран за първия доцент в новооткритата Катедра по физикохимия към Физикоматематическия факултет на СУ, и става първият преподавател по физикохимия в България. От 1929 г. е вече извънреден професор, а редовен – от 1937. В преподавателската си кариера води лекции по всички области на физикохимията. През 1930 е поканен в Берлинския технически университет (БТУ) като Рокфелеров стипендиант за съвместна работа с Макс Фолмер заедно с Ростислав Каишев. В периода 1935-1936 с Каишев публикуват основоположните си трудове по теорията на средните отделителни работи. По-късно заедно  с Любомир Кръстанов предлагат механизма на растеж на кристал върху подложка от друг кристал.

По покана на Валтер Косел за съвместна работа в Бреслау, заминава за Германия през 1941. През войната участва в разработки, например, за предотвартяване на образуването на ледени кристали върху немските самолети. С приближаването на съветската армия към границите на Германия, Странски се завръща отново в Берлин, където работи в Кайзер Вилхем институт за физикохимия и електрохимия. След капитулацията на немците, Макс Фолмер е отведен насилствено в СССР, и Странски заема неговото място като ръководител на Катедрата по физикохимия в БТУ в западен Берлин. Полуунищожен от бомбандировките, чрез усилията на Странски, БТУ е от малкото университети в Германия, открили учебна година още през 1945. В периода 1948-49 е декан на факултета по общи и инжинерни науки, а след това ректор и заместник-ректор на БТУ. През 1953 става директор на Фриц Хадер институт (новото име на Кайзер Вилхелм институт), пост, който е заемал Алберт Айнщайн.

    В България, с идването на социалистическата власт, Странски е обвинен във връзки с фашисткия режим и е уволнен от катедрата. Едва през 60те години учениците му успяват да издействат той да бъде избран за чуждестранен член на БАН, и през 1967, Странски за първи път след войната се завръща в родината си.Почива в България през 1979 г. Погребан е в Берлин.  Иван Странски е член е на научните академии в Гьотинген (1939), Бавария (1959), Ню Йорк, Шведската академия на науките. Хоноруван сенатор на БТУ на Западен Берлин (1962). Неговото име носят два научни института – Института по физика и химия към БТУ и Института по металургия в Оберхаузен. Носител на два ордена “Кирил и Методий” и редица международни отличия

      Проф. Иван Тодоров Странски  (1886 г.– 1959 г.)  агроном – почвовед, академик (1943 г.), член-кореспондент на БАН (1929 г.); един от основателите на Агрономическия факултет при Софийския университет; доцент (1921 г.), професор (1926 г.) и завеждащ катедрата по общо земеделие (1921–1951 г.) към същия факултет, декан на факултета (1924–1925 г.).

Лазар Дагоров

Лазар Дагоров е роден през 1845 г. (някъде 1847) в Калофер. Изпърво се учил в Калофер при учителите Ботьо Петков,С. Зафиров, Д. Славиди, Д. Фингов и Мехмед ефенди Иланоолу по турски и в 1863също отишъл в Цариград при баща си. Няколко време следвал в българското училище на Фенер и в галата-сарайския лицей и в 1866 г. постъпил във военно-медицинското училище като държавен стипендиант. Там после той и другарят му Андрей М. Райчев от Шумен изработили първата българска химическа номенклатура („Химическо наименование” ), напечатана в сп. Читалище.

В края на март 1876 г. Дагоров свършил учението си, бил произведен санитарен капитан капитан и пратен в Батум и после – в ІV ерзерумска армия (в Мала Азия), до границата на Русия. В Руско-турската война в 1877 г. началник на турската армия в Мала Азия бил Ахмед Мухтар паша. Кога в края на април 1877 г. руският генерал Лорис Меликов обсадил крепостта Карс, Дагоров бил в града, но после русите в края на юни се отгеглили. След това Дагоров се разболял от петнист тиф и насмалко останало да умре. Кога по-оздравял, бил пратен на здравословна поправка в Ерзингян и в същото време за лекар в тамошната болница.

Кога веч България била освободена Дагоров не могъл да търпи между турците и да бъде далеч от отечеството, което сега имало голяма нужда от своите просветени синове. Той се решил – как и как – да избяга, както това вече по-рано бил направил по-малкият му брат Константин, пак военен лекар в същия град. През Ерзерум, карс Тифлис,Потии, Одеса Дагоров се озовал в Бургас и оттам отишъл в Карлово. Там той станал градски лекар, а после – околийски. В Карлово Дагаров бил председател на гимнастическото дружество. След това стана училищен инспектор в Пловдивския район и тогаз в негово време били построени добри основни училища в доста села.

По-сетне Дагоров напуща чиновничеството и се връща в политическите борби на Източна Румелия. Става депутат в Областното събрание и подпредседател на постоянната комисия (1883). Той се числеше към партията тъй наречена казионна, която подкрепяше генерал губернатора Алека Богориди и която по-сетне във време на Г. Кръстевича подготви и извърши съединението.Тази партия беше опозиция на другата партия, тъй наречена пък съединисти и която подкрепяше Г. Кръстевича и симпатизираше на русите. Като подпредседател на постоянната комисия Дагоров много съдействувал пред Богориди да се унищожат контрактите на руските офицери в Източна Румелия и тези последните да се заместят с български офицери – Д. Николаев, Д. Филов, Любомски и др.Съединението сварило Дагоров лекар в Самоков. След това бил назначен окръжен лекар в Кюстендил, сетне полкови лекар в 13 Рилски полк, стоял в Пловдив и Русе и в 1894 г. дал оставката си като санитарен подполковник и се установил в Карлово, дето беше задомен, и пак се предал на своята професия и още повече -на политика.

Той се числеше към либералната партия, шеф на която беше Ст.Стамболов. По-сетне Дагоров се премести в Пловдив. В 1901 г. той и Д.С. Тончев ходиха в Цариград и сключиха търговски договор с Турция. После Дагоров се отдели от либералната партия и се присъедини към младолибералната фракция, на която шеф пък беше Д.С. Тончев. Дагоров беше един от видните членове на казаната фракция и биде избиран непрекъснато член на централното ѝ бюро. Той беше народен представител на XVII обикновено Народно събрание и като такъв от либералната коалиция, той подкрепи политиката и мероприятията на Либералната партия на В. Радославова. Както е известно, тази партия се съюзи, в 1915 г. с Германия, Австрия и Турция против съглашенските държави Франция, Англия, Русия и Италия. Известно е също на всички как печално се свърши войната. Кабинета на Радославова го замести този на А.Малинова (демократи) и след малко този пък замести кабинетът на Ал. Стамболийски (земледелците).Сега членовете на Радославовия кабинет и мнозина народни представители от съединената либерална партия бидоха арестувани като виновници на погрома на България. И Дагоров биде арестуван. Докаран беше през ноември 1919 год. в София и турен в Централния затвор. Там той, измъчван физически и морално, получава първия апоплексичен удар. Изкарват го да живее в частна къща в София под домашен арест. После го откарват в Пловдив и пак го поставят в къщата му под домашен арест. Дагоров получава и втори апоплексичен удар и на 26 април 1920през нощта той умира.

Откъс от "Калофер в миналото" - Никола Начов

Елена Мутева - първата българска поетеса

Елена Мутева е родена в Калофер през 1825 година. Любимото занимание на симпатичното девойче е да скита по поляните край бистрата Тунджа. Детството й е свързано с красивата природа на хайдушкия Балкан.
Но кърджалийски орди нападат богатия Калофер. Той е опожарен и разсипан.
Семейството на Елена Мутева е принудено да емигрира в Одеса. За кратко време "жълтата гостенка" отнася в гроба бащата, майката и двете й сестри. За нейното възпитание и обучение се грижат тримата й по-големи братя, както и леля й Ана и нейният съпруг Стефан Тошкович, известен търговец и благодетел. Елена израства в едно добро семейство и с жадни очи попива книгите, които и предоставят двамата й братя Христо и Димитър, хора отдадени на науката.

Димитър Мутев е доктор по философия, а по-късно става директор на прочутата българска гимназия в Болград - Бесарабия. Освен това, той е полиглот и преводач, който за първи път превежда у нас бележития роман на американската писателка Хариет Бичер - Стоун "Чичо Томовата колиба". 

Найден Геров, приятел на братята й е тайно влюбен в красивата Елена. Той й посвещава поемата си "Стоян и Рада", която е първата поема в българската възрожденска поезия.
В дома им често са отсядали Ботьо Петков, който по това време учи в Одеса и бъдещият драматург Васил Друмев.
Израстнала в такава среда, очарователната девойка респектира местната интелигенция със своята богата ерудиция и разностранните си способности. Нейни са преводите на редица шедьоври на руското приказно богатство и руската поезия. През 1851 година превежда популярната книга на А.Ф.Велтман "Райна - българска царица", която след бързото изчерпване на тиража е издавана още четири пъти до края на века, като преводът й е по-силен от този на Йоаким Груев. Елена Мутева показва блестяща езикова култура и детайлно познаване на художествения руски език. По-късно тя издава и сборник с източни приказки. Известна е още със своята колекционерска страст. Тя събира народни легенди и песни, като две от песните "Радо, бяла Радо" и "Ах Мара, бяла цвето" и днес се пазят в музея на чешкото кралство, като образци на българското народно творчество. 

Публикува в цариградското списание "Български книжици" своите стихотворения "Бог" и "Басня", има идея да напише роман, но внезапната й смърт, причинена от семейния бич - туберкулозата прекъсва нейните мечти.

Елена Мутева умира на 25.04.1854 в Одеса твърде млада, още ненавършила 30 години, но оставя след себе си спомена за една ерудирана жена, която е първата лястовица на българската поезия.
След смъртта й в сп."Български книжици" излиза цикъл от нейни стихотворения. Те, макар и повлияни от поезията на Пушкин и Лермонтов, се отличават сред останалата наивистична българска поезия с чувствата и мислите на нашенката, отърсила се от средновековните догми и ориенталски предразсъдъци.
Тази невероятно талантлива и интелигентна жена, нарежда своето име до имената на радетелите и създателите на българската духовна култура през Възраждането, като Любен Каравелов, Христо Ботев, Добри Чинтулов и други големи наши възрожденци.