Бегът от 1877 - Асен Кисйов II част

Продължение от първа част...

 

Вървѣхме все изъ голѣмата улица и отъ врѣме на врѣме питахме за берберницата на Глигора. Не слѣдъ много лутание намѣрихме я. Слънцето токо-що бѣше зайшло. Глигоръ сапунѣше единъ човѣкъ и, щомъ ни видѣ, извика ухиленъ: «О, добрѣ дошли!... Азъ се научихъ, че турцитѣ ви изклали, пъкъ вий сте живи. Седнете, седнете, та си починете!» Той продъл­жаваше да мие главата на човѣка и втаса.

Въ дъното на берберницата на калеко Глигора имаше широкъ одъръ, вдигнатъ отъ земята около 60—70 сантиметра; на него той спѣше. Отъ вратата до одъра имаше мендерликъ отъ голи дъски, на които сѣдаха мющериитѣ. Надъ него ви­сѣше мѣденъ сѫдъ съ чучурче на дъното, отъ гдѣто течеше топла вода, съ която той миеше главитѣ на мющериитѣ. Срѣщу мендерлика имаше огнище съ огънь, и връхъ него — сѫдъ съ вода, отъ която правѣше и кафе. Всичката покѫщнина се състоеше отъ: гребенъ, ножица, огледало, голѣмо колкото биволско око, и една стомна за вода. Нищо друго!

Одърътъ, наистина, бѣше доста широкъ, ама и ний бѣхме мнозина, та мѫчно се побирахме на него.

Вечеряхме и се нагнетихме на одъра като риба въ кутия. Криво-лѣво спахме. Сутриньта рано станахме. Врѣмето бѣше облачно и прѣдвѣщаваше дъждъ. Слѣдъ малко и добрѣ заваля. Въ берберницата бѣше тѣсно, и ний: мама, леля ми, сестра ми и азъ подсмърчахме извънъ като изпѫдени си­раци, безъ покривъ. Калеко Глигоръ заподхвърля думи, отъ които разбрахме, че идущата вечерь ще трѣбва да си тръсимъ мѣсто за нощуване. Та и ние сами виждахме, че за нощуване тамъ е невъзможно.

Деньтъ скоро се изминуваше, а дъждъ валѣше като изъ ведро: изъ капчуцитѣ отъ покрива на кѫщата, подъ която се бѣхме подслонили, просто рѣка течеше. Ний всички, умислени, угрижени и съ сгърнати подъ мишници рѫце, чакаме да се смили нѣкой надъ насъ и ни даде подслонъ. Никой! Всѣки, който минѣше покрай насъ, погледнѣше ни, наведѣше гла­ва къмъ земя и се затичаше удома си. Ний всички пъкъ отправяме погледи къмъ мама, а тя, горката, виждаше въ какво положение се намираме и горко плачеше. Съ нея заедно заръдвахме и ний, сълзитѣ неволно се лѣеха изъ очитѣ ни.

Врѣмето си минуваше. Стъмни се, а дъждътъ все продъл­жава да вали. Ний бѣхме измокрени чакъ до поясъ отъ пръс­кането на капчука.

- Какво ще правимъ сега? питаше мама ни, гаче ли отъ насъ искаше съвѣтъ. Леля Стояна се обади и каза на мама:

- Како, хайде да се помолимъ на тази жена, дано ни прибере у тѣхъ, а то, и до утрѣ да седимъ, нѣма кой да се погрижи за насъ.

Малко по-долѣ отъ насъ подъ сѫщата стрѣха се бѣше отворила вратня, на която седѣше една жена по-стара отъ мама. Тя назърташе изъ вратнята като нѣкой лалугеръ изъ дупка. Мама съ бавни крачки, съ наведена къмъ земята глава, осрамена и съ сълзи на очи, се приближи до жената и съ хлъцане продума:

- Добръ вечерь, како! Ний не сме лоши хора. Турцитѣ ни изгориха кѫщите и дрехитѣ, изклаха ни мѫжетѣ, а ний избѣгахме тъй, както ни виждашъ. Моля ти се, ако имате нѣкое мѣсто да се подслонимъ за тая нощь, че за утрѣ - милостивъ Господь, видѣ-щемъ! . . .

Тази жена благосклонно пое думата на мама и я разпита отъ гдѣ идемъ и послѣ каза:

- Имаме праздни стаи и всичко далъ Господь, ала мѫжъ ми е лудичъкъ и пияница, та ме е страхъ, като се прибере довечера, да ви не изпѫди! Послѣ прибави: елате вѫтрѣ, ама да мълчите, та, кога дойде мѫжъ ми, да ви не чуе.

Слѣдъ дълги благодарности и благословии, ний се навлѣ­кохме вѫтрѣ.

Жената ни показа една празна стая, дѣто и влѣзохме и насѣдахме. Вѫтрѣ бѣше тъмно, — разбира се, нѣмаше свѣщь. Пазѣхме гробовна тишина. Мама излѣзе и донесе нашата покѫщнина, постла чергата и ний насѣдахме на нея въ края, за да я не измокримъ. Хлѣбътъ, който носѣхме отъ Загоре въ торбата, бѣше станалъ на попара, пакъ и малко имаше, та ядохме до хлѣбъ. — Азъ се тръкулнахъ и съмъ заспалъ. Ка­кво е ставало слѣдъ туй не зная. По едно врѣме ме вдигнаха и съненъ отворихъ очитѣ си. Прѣдъ насъ стоеше човѣкъ съ свѣщь въ рѫка и толкова крѣскаше, че стаята се тресѣше, а до него стоеше жената, която ни бѣше прибрала снощи. — Той постоянно ни отправяше най-лоши и неприлични думи. Жената постояно думаше: »недѣй, Христйо, чакай да ти раз­правя работата. Тия хора, сѫ избѣгали отъ турцитѣ, и тѣ сѫ имали кѫщи и покѫщнина«, а той все продължаваше да псува. «Тѣ, — казваше той, — ако сѫ добри хора, нѣмаше да ги гонятъ турцитѣ!» —- и още какви не глупости избъбра.

- Ставайте, извика най-послѣ той, и още сега да ви нѣма, излизайте отъ кѫщата ми.

При всичкитѣ молби на жената, мѫжътъ настояваше на своето, и ний наново се намѣрихме на улицата.

Тамъ бѣше тъмно като въ рогъ. Дъждътъ валѣше все тъй силно както и снощи, свѣткавица слѣдъ свѣткавица и гръмъ слѣдъ гръмъ постоянно продължаваше и вдъхваше у всинца ни неописанъ страхъ.

Ний завзехме пакъ снощното мѣсто подъ капчука, а подъ насъ въ краката ни вървѣше почти цѣла рѣка отъ поройния дъждъ. Всички бѣхме боси, дрехитѣ ни бѣха мокри още отъ снощи, та нѣмаше да се измокримъ отъ колкото, що бѣхме.

Дъждъ, не дъждъ, а войската все вървѣше по пѫтя. Чу­ваше се само друсането на топовитѣ по калдъръма, виковетѣ на молдованитѣ и плѣсъцитѣ на камшицитѣ.

Догдѣто се съмна, ний седѣхме все прави до стѣната, като св. Симеона Стълпникъ, а отъ водата, въ която бѣxa нашитѣ крака, заболяха ни коремитѣ.

Отвори се сѫщата вратня, отъ дѣто ни изпѫдиха, и се показа Христювица. Като видѣ, че ний сме пакъ тамъ, тя, отъ съжаление къмъ насъ, забъбра: «Да ви бере грѣхътъ проклетникътъ! Да го убие Господъ, да се порази и проседне, да пукне, да тресне! . . . Нали ви казахъ, лудъ е, пияница, той ми по­рази кѫщицата, човѣкъ не смѣе да влезе у дома отъ него»...

Въ това врѣме отъ срѣщната вратня се подаде друга жена, срѣдня възрасть, и запита Христювица, какво има.

- Снощи - задума Христювица - прибрахъ тѣзи хорица, избѣгали отъ турцитѣ, та да прѣнощуватъ у насъ. Не щешъ ли, връща се Христю нощеска мрътъвъ пиянъ и ги изпѫди, та тѣ цѣла нощь сѫ седѣли тука на дъжда и въ водата. Ако имате празно мѣсто, прибери ги у васъ, додѣ видятъ, какво ще чинятъ.

- Ами тази стая, - каза жената и посочи - е пълна съ царевица; ако щатъ да я прѣнесатъ въ хамбаря, нека дойдатъ.

Ний влѣзохме у тѣхъ. Чина Илийца ни въведе въ стаята, въ която бѣxa насипани ронени папури. Ний бѣхме виръ вода, мокри като мишки, та, като вли­захме вѫтрѣ, отъ насъ течеше вода, а подъ насъ се образу­ваха вади. Ний бѣхме не въ стаичка, а въ самостоятелна кѫ­щичка, раздѣлена на двѣ стаички, само че едната бѣше безъ прозорецъ и се освѣтяваше отъ вратата, отъ която влѣзохме, а другата имаше единъ прозорецъ. Въ стаята безъ прозорецъ имаше нагънати завивки: козяци, черги, юргани, възглавници и др. Тѣзи дрехи било изоставило тукъ на съхранение едно избѣгало турско сѣмейство. Дъждътъ още продължаваше да вали и прѣчеше да прѣнасяме папуритѣ. Прѣзъ това врѣме чина Илийца разпитваше майка ми за имената ни, за града ни и въобще за всичко ин­тересно прѣзъ нашето избѣгвание. Ней й се чудно виждаше, какъ така всичко да сме имали, а пъкъ нищо да си не вземемъ съ насъ и го изнесемъ, ами сме тръгнали дрипави като цигани.

Сутриньта дъждътъ прѣстана, облацитѣ се раздробиха и изгубиха и слънцето силно запече като прѣзъ лѣтно врѣме. Този день бѣше 3-и августъ. — Въ кѫсо врѣме водата изъ, улицитѣ прѣстана и кальта позатвърдѣ. Една пѫргава мома, съ кестенява коса, червендалеста срѣденъ ръстъ, на около 16—17 години и на име Тота, донесе чували. Нашитѣ почнаха да прѣнасятъ папуритѣ. Въ нѣколко часа тѣ бѣха прѣнесени въ хамбаря. Той бѣше построенъ въ градината задъ кѫщата въ която живѣеха стопанитѣ. Околовръстъ на хамбаря висѣха накачени да се сушатъ на слънце: волски и «кози езици и хубава волска пастърма «белове» за съблазънь човѣшка. Слѣдъ като прѣнесоха папуритѣ, нашитѣ изметоха стаитѣ и изчистиха. Завчасъ заприлича на кѫща. Ний се добрѣ на­станихме като у дома. Завървѣха дѣцата на стопанина и се вгледваха въ насъ, като въ хора, които другожъ не бѣха виждали. Пакъ и по носията ний се отличавахме отъ тукашнитѣ хора. Разлика имаше и въ забрадкитѣ на женитѣ. Нашитѣ се забраждаха нѣкакъ спретнато подъ ушитѣ съ клупъ надъ главата, а ту­кашнитѣ — тъй, че кърпитѣ имъ едвамъ седѣха на главитѣ и обхващаха само тила на главата. Освѣнъ това, и говорътъ ни се отличаваше отъ тѣхния.

Донесоха ни за ядене фасулена чорба въ дълбока паница, но безъ лъжици. Спогледахме се и съ очи се питахме, какъ да го сърбаме, понеже не смѣехме да говоримъ прѣдъ хазаевитѣ дѣца, които ни бѣха заобиколили отъ любопитство и ни се чудѣха, какъ сме се избавили отъ турцитѣ, та не сѫ ни убили. Въ това врѣме мама първа вдигна паницата и сръ­бна, подиръ нея леля ми, сестра ми и азъ, тъй че всички се изредихме и повторихме. Едно отъ дѣцата се спусна при майка си и донесе лъжици, съ които заядохме. На отиване дѣтето казваше на майка си: »Мамо, тия хора не изглеждатъ прости като нашитѣ. Колко се засрамихъ, като ги видѣхъ, че ядатъ безъ лъжици!« Слѣдъ нашето пристигване руските войски бѣха разбити както въ Стара-Загора, тъй сѫщо и въ Плѣвенъ и Ловечъ. Единъ доста силенъ турски отредъ тръгналъ и за Севлиево. Черкезитѣ започнали своитѣ опустошения и кланета изъ се­лата, които бѣха се случили на пѫтя имъ. Въ Севлиево на­стана голѣма паника, всѣки се готвѣше да бѣга. За насъ бѣ­жанцитѣ бѣше лесно: всичко ни бѣ на гърба; но за Севлиевци стана много мѫчно. Чудѣха се, кое да взематъ и кое да оставятъ, плачеха и питаха ни, какво да правятъ. Нашитѣ имъ отговаряха: »И ние всичко оставихме и, както ни виждате, голи избѣгахме, само съ една душа... Вземете си паритѣ, хлѣбъ, соль, брашно, котелъ и по една черга за завивка». Бѣгаха всички, и никой не знаеше накѫдѣ отива. По улицитѣ писъкъ и плачъ; тѣ се изпълниха съ кола и хора, които и не можеха да се разминатъ; едни бѣгатъ нагорѣ, други надолу, и всички се въртѣха като патки изъ мъгла. Най-послѣ вси­чки хванахме пѫтя за Търново. Изпрѣчи се единъ офицеринъ на конь и заговори на народа да се спре, защото руска вой­ска пристига откъмъ Търново, и всичкиятъ народъ: мѫже, жени и дѣца — да се отправимъ за Коджа-кѫръ, на главитѣ си да навиемъ бѣли кърпи и да нарамимъ тояги, тъй щото отдалечъ да представляваме силенъ руски отредъ. Заповѣдьта на офицерина се изпълни: всички се повърнахме на Коджа-кѫръ, на главитѣ си навихме бѣли кърпи и се въорѫжихме съ колове, тояги, хурки и стари пушки. Нѣколцина търговци севлиевци донесоха съ кола платно и направиха нѣщо като палатки, та по тоя начинъ да се заблудятъ турцитѣ. Слѣдъ единъ часъ отъ като всичко се нареди, по пѫтя откъмъ Ловечъ се зададе облакъ прахъ, който се раздели налѣво и надесно отъ пѫтя. Това бѣшс турска кавалерия, изпратена съ разузнавателна цѣль. Тя, щомъ съзрѣ отдалечъ множеството съ бѣлитѣ кърпи и палаткитѣ, се спрѣ, а въ това врѣме се раздвижиха войскитѣ руски, пѣхота и кавалерия, които ни пазѣха. Турцитѣ помислиха, че ще бѫдатъ нападнати, та се оттеглиха назадъ, отъ кѫдѣто бѣха и дошли, а ние се повърнахме пакъ въ града. Офицеринътъ, който спаси Севлиево, се наричаше Верещагинъ, братъ на извѣстния живописецъ Верещагинъ, загиналъ въ руско-японската война въ Портъ-Артуръ.

Слѣдъ една седмица всичко са успокои. Нашитѣ кало­ферци се настаниха, освѣнъ въ Севлиево и Габрово, и въ окол­нитѣ села. Мина се мѣсецъ, минаха се два, дойде зима. На­стана гладъ. Бучка качамакъ се продаваше за 10 пари, а ока царевичано брашно по 100 пари. Който имаше пари, купупуваше, а който нѣмаше, мрѣше отъ гладъ. Бѣжанците бѣха сащо безъ дрехи, безъ завивка, безъ постелка, безъ обувки, — за постелка и завивка ни служеше само слама, — безъ огънь и хлѣбъ. Вечерь гладни лѣгахме, сутринь гладни ставахме, отъ никѫдѣ — ни хлѣбъ ни пари. Севлиевци донѣкѫдѣ даваха, но послѣ спрѣха. Не бѣ единъ, не бѣха двама но — съ хиляди души; кому напрѣдъ да се помогне? Събраха се кало­ферци, карловци и сопотненци и рѣшиха да разбиятъ град­скитѣ хамбари и да разграбятъ житото въ тѣхъ, защото око се лъже, но гърло се не лъже. Щомъ командантътъ на града узна, че бѣжанцитѣ ще разбиватъ хамбаритѣ, издаде заповѣдь да се отворятъ и започнаха да раздаватъ храната, споредъ броя на членоветѣ отъ сѣмействата. Дадоха кому шиникъ, кому кабранъ, а нѣкому и по 5 оки. Това ставаше два пѫти въ седмицата, докато се изпразниха хамбаритѣ. А тъй като въ Севлиево нѣмаше воденица да смѣлятъ житото, по­вечето хора го чукаха на болгуръ, други го вареха и така душа крѣпѣха.

Отъ голѣмия студъ, гладъ и тегло породиха се разни болести, най-напрѣдъ по сирачета и вдовици, а послѣ редомъ по всички бѣжанци. Силно върлуваше и тифусъ; често се случваше за 3—4 дена да измре цѣло сѣмейство, и хора на­мираха замръзнали на кютюци изъ оборите въ сламата, безъ да има нѣкой да се погрижи да ги погребе. При погребението дрехитѣ на умрѣлите се събличаха и се раздаваха на живитѣ, но и тѣ слѣдъ обличането имъ, подиръ нѣколко дена, про­щаваха се съ теглото и се прѣселяваха въ царство небесно. Разболѣхме се и ние отъ тифусъ. Дойде да ни прислужва баба ни, Николица Паничкова. Слѣдъ нѣколко деня разболѣ се и тя. Всички лежимъ въ една стая. По едно врѣме менѣ ми стана много горещо, та изскочихъ на вънъ: главата ми фучи, очи­тѣ ми горятъ, гледамъ, а не виждамъ. Въ това врѣме ми се прѣстори, че гори на хазаина кѫщата. Почнахъ да викамъ колкото ми гласъ държи: «огънь, огънь, изгорѣ на Илия Денчовъ кѫщата!...». Събраха се около мене хора и ме питатъ, кѫдѣ гори. Отговарямъ: «кѫщата, не виждате ли, какъ гори?!» Друго какво е станало съ мене, не помня. Когато се пробудихъ, виждамъ до мене прострѣна баба ми и около нея запалени свѣщи. На срѣщна страна лежи мама; По едно врѣме тя сe пов­дигна, подпрѣ си главата о стѣната, протегна рѫка въ въз­духа, проговори нѣщо, каза: «дай» й остана въ туй положение. Азъ, слѣдъ като се пробудихъ, всичко винсдахъ и разбирахъ, ала не можехъ само да говоря. Слѣдъ малко влиза сестра ми въ стаята, едвамъ се крѣпи, отива при мама, говори й, бута я, разтрива й слѣпитѣ очи, да се съвземе. Нищо не по­мага: мама гледа, а не вижда. На сестра ми припадна, и тя се тръкулна близу до мама. Картина ужасна и сърдцераздирателна! Азъ искамъ да стана, не мога; искамъ да викамъ, не мога; отъ голѣмо душевно вълнение и мѫка, азъ цѣлъ потънахъ въ потъ, заплакахъ безъ гласъ и се молѣхъ Богу, дано дойде нѣкой да ни помогне и спаси поне сестра ми. Като че отъ Бога, врата­та се отвори и баба Ана Митовичина, майка на Петра Камзамалина, влѣзна вѫтрѣ, прѣкръсти се и заплака, като видѣ печалната картина: баба прострѣна, майка на умиране, сестра ми ни жива, ни умрѣла. Азъ неподвиженъ лежехъ на гръбъ и искахъ да й разправя нѣщо съ рѫцѣ, но тя не ме разбра: Послѣ тя взе отъ закачената задъ вратата сплитка чесновъ лукъ глава, смачка я съ кракъ, стисна на сестра ми въ уста­та, натърка й носа, разтри й слйпитѣ очи, и тя се посъвзе и стана. Баба Ана смачка и друга глава, направи сѫщото и съ мама, разтри й вратнитѣ жили, взе оцетъ, намокри на всички ни главитѣ и излѣзе. Слѣдъ малко дойдоха няколко калоферки съ нея и направиха потребното за погребението. Дойде хазяинътъ г. Илия Денчовъ и каза на баба Ана: никой да се не грижи за нищо, той ще харчи за погребението. Тъй и стана: заклаха овенъ, вариха жито, отпуснаха вино, ракия и направиха по-менъ; погребението се извърши съ 4 попа.

Слѣдъ 3—4 дена азъ се посъвзехъ, тъй сѫщо и мама тръгна на по-добрѣ. Попитахъ я, защо си прострѣ рѫката оня день и каза: «дай», тя отговори: «прѣстори ми се, че дойдоха наши роднини, наскоро умрѣли, съ цигулки и гадулки да ми свирятъ, поканиха ме да тръгна съ тѣхъ, менѣ ми се не щѣше, ала една ми рече: «ако ти дадемъ тая голѣма ябалка, ще дойдешъ ли съ насъ?» Азъ си прострѣхъ рѫката да я взема, и по-нататъкъ нищо не помня».

Въ това врѣме за бѣжанцитѣ нѣмаше медицинска помощь отъ никѫдѣ за тѣхнитѣ страдания. Севлиевци бѣха станали хладнокръвни. Само за 5 мѣсеца повече отъ 500 души кало­ферци оставиха кости на мѣстностьта Коджа-кѫръ, край Сев­лиево, отъ разни болести — най-много отъ тифусъ.

Не само ние бѣжанцитѣ теглѣхме въ Севлиево, теглѣxa и рускитѣ войници — нашитѣ освободители. — Сѫщо и тѣ се оплакваха отъ голѣмата скѫпотия, която настана. Севлиевци почнаха да продаватъ всичко по-скѫпо: 1 яйце 20 ст., 1 кокошка 2 лева, 1 ока захарь 4 лева и пр. (тук има някакво объркване на автора, защото през 1877 не е имало левове и стотинки) Всичко се по­качи до баснословна цѣна поради многото народъ и войска, която постоянно пристигаше и заминаваше по разни посоки. Отъ многото тежки товари, които прѣкарваха руситѣ прѣзъ моста на севлиевската рѣка Росица, той се пропукна, та се принудиха да построятъ другъ. Въ зачало на септемврия започнаха да го строятъ. Изкопаха основитѣ, напра­виха скели, извадиха пѣсъкъ изъ рѣката и го складираха на високи купове, доставиха всички потрѣбни материали и започна се градежътъ, а за да не става кражба, поставиха часовои да вардятъ. Но завалѣ силенъ дъждъ, придойде рѣката прѣзъ нощьта, едни отъ часовоитѣ се покачили на скелята, а други 6 на върха на купа пѣсъкъ. Първитѣ седѣха 2 дена на скелята безъ хлѣбъ, защото нямаше какъ да имъ се достави; спасиха ги слѣдъ оттичанието на водата — азъ бѣхъ очевидецъ. Другитѣ, що бѣха на пѣсъка, като водата постоянно прииждала, под­копавала го и завличала, а тѣ плачели и викали за помощь горкитѣ, дано ги спасятъ, но помощь отъ никждѣ не дошла, пѣсъкътъ се срутва, и водата ги отвлича.

Единъ день дошелъ въ кѫщата, въ която живѣехме, единъ български офицеръ и попиталъ хазяитѣ, нѣма ли тукъ калоферски бѣжанци. Тѣ го доведоха при насъ. Щомъ ни видѣ, той ни позна, ала ние не можахме. Кѫдѣ сме виж­дали ние други пѫть такъвъ человѣкъ, съ такава униформа и чинъ, а особено българинъ и калоферецъ? Радостьта ни бѣше голѣма, ние мислѣхме, като че говоримъ съ князъ; тъй ува­жавахме офицеритѣ тогава. Той поде:

- Азъ васъ познавамъ всички ви. Живѣете на пазаря до Иванъ Гуджовъ и Сапунджиюви, въ тѣсната уличка, а вие менъ познавате ли?

- Че отъ кѫдѣ да тя познаемъ, продума мама.

- Генка Филътъ помните ли?

- Помнимъ го. Какъ да го не помнимъ!

- Сина му Димитра не познавате ли?

- Димитре, ти ли си? Извикаха въ единъ гласъ мама и другитѣ жени.

- Азъ съмъ, цѣлъ цѣлниничъкъ, както ме виждате.

Ние всички отъ радость заплакахме, че сме се видѣли. Мама побърза и го попита:

- Димитре! като ходишъ съ войската, моитѣ момчета не си ли видѣлъ?

- Какъ се казватъ, въ коя дружина сѫ?

- Казватъ се Христю и Никола Кисйови.

- Ха! Познавамъ Никола отъ Одеса, като ученикъ, а съ Христя сме играли, като дѣца, въ Калоферъ.

- Сега кѫдѣ сѫ? Кажи ми, моля ти се, да ида да ги видя.

- Христю е на Зелено-дърво, тамъ сѫ всичкитѣ дружини на почивка,- а Никола видѣхъ въ габровската болница раненъ въ двата крака. Отпосле се научихъ, че му направили опе­рация, отрѣзали му краката и той се поминалъ.

Мама тѫжно заплака, а заедно съ нея и ние. Филовъ ни утѣши, като каза на мама, че свобода безъ жертви се не добива и че не сѫ само нейнитѣ синове, които мратъ. На день се убиватъ повече отъ 5000 души, и тѣ иматъ майки, бащи и дѣца, не е само до насъ. Утрѣ ще се случи и съ него сѫщото. За да позабравимъ скръбьта, той ни разпита за бѣг­ството. Разправихме му всичко, а той ни утѣши съ думитѣ: «на турцитѣ много скѫпо ще заплатимъ, за едно - десетъ, а колкото за Калоферъ, недѣйте тѫжи, той по-хубавъ отъ из­горѣлия ще се съгради.» Седѣхме до късно вечерьта. Прѣзъ нощьта засвири тревога, и Филовъ замина съ войската неиз­вѣстно закѫдѣ. Прѣзъ 1887 год. на 19 февруарий, въ врѣме на Русенския мятежъ, Филовъ бѣ раненъ смъртоносно и се помина.

Многоочакваното отъ всички бѣжанци прѣвзимане на Плѣвенъ, най-сетнѣ се сбѫдна. На 28 ноемврий прѣзъ деня ходѣха кавалеристи изъ севлиевскитѣ улици и викаха «Плѣвня взята». Радостьта на всички бѣше много голѣма, а още повече за бѣжанцитѣ: всички се радвахме, че ще можемъ скоро да се завърнемъ, щомъ се прѣвземе Шипка. Народътъ почна да се събира на тълпи изъ улицитѣ и да се отправя къмъ събор­ната черкова, дѣто се отслужи молебенъ за здравието на Царя Освободителя и за войската и панахида за падналитѣ войници. Отъ Плѣвенъ започна да пристига въ Севлиево много войска и слѣдъ почивка заминаваше за Габрово. Врѣмето бѣ ужасно студено: съ мокра рѫка да хванешъ желѣзо, залѣпва се и не можешъ да я отлѣпишъ отъ него На много войници ушитѣ бѣха подутисъ прищи, като отъ упарено, и посинѣли; сѫщо рѫцѣ и крака имъ бѣха измръзнали; имаше и съвсѣмъ замръзнали. Една вечерь, около 11 часътъ чука се на вратнята. Ставамъ и отивамъ да отворя. Нѣколко войника отъ тия, що квартируваха у хазяитѣ, ми не позволиха да отворя. Тѣ бѣха татари и поляци, между тѣхъ руси нѣмаше. Направихъ по­слѣдно усилие да отворя вратнята, но единъ отъ войницитѣ ме сграбчи и ме хвърли въ снѣга. Азъ се разплакахъ и с върнахъ, та съобщихъ всичко на хазяитѣ. Тѣ станаха и отидоха да отворятъ. Сѫщитѣ войници квартиранти съ пушка в рѫцѣ по никой начинъ пакъ не позволяваха да се отворъ вратнята. Отвънъ войницитѣ — тѣ бѣха сѫщи руси — се молѣха и викаха «Отчинай братушка! отъ Плѣвенъ идемъ, нѣма кѫдѣ да се подслонимъ, приберете ни да прѣнощуваме тази нощь. Уморени сме, ще умремъ отъ студъ, съжалете ни. Братушки, за васъ сме дошли да се биемъ, да ви освободимъ, а не ни съжалявате, като умираме на улицата.» «Ступайте отъ сюда, идете на друго мѣсто!» имъ отговаряха отвѫтрѣ вой­ницитѣ татари и поляци. «Братушки! молимъ ви, отворете ни — говорѣха пакъ войницитѣ отвънъ — приберете ни, и ние по насъ сме прибирали странни хора. Братушки, и ние имаме бащи, майки, братя, сестри и дѣца, съжалете се за тѣхъ. Оста­вили сме ги далечъ въ Русия, а ние се скитаме тука нещастни. По-добрѣ да бѣха ни убили подъ Плѣвенъ, да не мръзнемъ сега тукъ!...» Тѣ плачеха отвънъ, а ние отвѫтрѣ. Направихме послѣдно усилие да убѣдимъ поляцитѣ и татаритѣ да ги пуснатъ; но тѣ насочиха на срѣща ни пушкитѣ си и ние се оттеглихме, като оставихме руситѣ на улицата на сѫд­бата имъ. Хазаинътъ Денчовъ имъ се закани да ги обади въ командантското управление на другия день. Рано сутриньта излѣзоха войницитѣ, татари и поляци, на брой 15 души, безъ да ги видимъ повторно, а прѣдъ вратнята на дъската отвънъ лежеше замръзналъ войникъ. Отпослѣ се научихъ, че причи­ната да мразятъ поляцитѣ и татаритѣ руситѣ била прѣвзимането на Плѣвенъ.

На 6 декемврий пристигна — заедно съ леля ми, която бѣ отишла да го дири въ Габрово, — братъ ми Христю, опълченецъ отъ 6-та дружина, отъ с. Зелено-дърво, Габровска околия, дѣто бѣха на бивакъ. Отпървомъ не можахме да го познаемъ, тъй като доста години се бѣха изминали, отъ като бѣше излѣзълъ отъ Калоферъ. Па и униформата му, почер­нѣлото отъ студъ лице и напуканитѣ му устни го правѣха още повече неузнаваемъ. Слѣдъ опознаването, майка го попита за брата ми Никола. «Никола, каза братъ ми, ходи доброволецъ въ Сърбия. Слѣдъ примирието се завърна въ Ромѫния. Кога се почнаха приготовленията за война съ Турция, той се записа наново въ опълчението. Записахъ се и азъ. Него по­ставиха въ 1-ва дружина, а мене — въ 6-та. Минахме Дунава, послѣ Балкана, него раниха при Ст. Загора, отнесоха го въ Габрово, а отъ тамъ — въ Зимничъ, кѫдѣто се и поминалъ. Царство съ кръвь и жертви се прѣвзима! . . .» каза братъ ми Христю и млъкна натѫженъ. Слѣдъ малко продължи: «Има заповѣдь да бѫдемъ готови за походъ, ще минаваме вече Бал­кана, но кой день не се знае. Като се научихъ, че сте тука, вчера взехъ позволение отъ командиря, да дойда да ви видя, защото Богъ знае дали ще се видимъ пакъ.» Научиха се хазяитѣ за пристигането на брата ми и дойдоха да го поздравятъ и се порадватъ на български войникъ. Като видеха, че ботушитѣ му отъ ходъ бѣха се разпрали, дадоха му двѣ рубли да си ги закърпи. Вечерьта сложиха вечеря въ негова честь. На другия день го изпратихме съ плачъ, като си мислехме, че нѣма да се видимъ вече пакъ. Ние въ тия хазяи много добрѣ прѣживѣхме, отъ нищо не бѣхме оскѫдни, а покрай насъ хазяитѣ на много калоферци бѣжанци помогнаха.

На 25 декемврий 1877 год., Коледа, рускитѣ войски по­тѣглиха прѣзъ Балкана безъ пѫть, по кози пѫтеки, въ голѣмъ студъ, мразъ и снѣгъ, а на 27 декемврий прѣвзеха Шейново и Шипка и плѣниха Вейселъ паша съ всичката му войска, слѣдъ единъ ожесточенъ бой, въ който, споредъ разказа на очевидци, паднали много жертви и отъ двѣтѣ страни, тъй като рускитѣ и българското опълчение се движили въ колони, като на парадъ съ музики на чело. Всички редути и укрѣплѣния бѣха превзети съ пристѫпъ. Тукъ българското опълчение още единъ пѫть бѣ показало чудеса отъ храбрость. Рускитѣ главнокомандующи, останали смаяни отъ рѣшителностьта и неустра- шимостьта му. Щомъ се получи извѣстието за разбиването и плѣняването на турската войска и прѣвзимането на Шейново и на Шипка, като че отъ гърба на всички ни, бѣжанци, се свали тежъкъ товаръ. Всички се радвахме и се питахме, кой кога ще тръгне. Едни изказваха желание да тръгнемъ, когато се поотпусне врѣмето, други настояваха сега, за да можемъ да завземемъ покѫщнините и хранитѣ на турцитѣ, които тѣ сѫ изоставили въ бѣга си. По-рѣшителните тръгнаха прѣзъ Троянъ, тъй като пѫтьтъ прѣзъ Шипка не бѣше още свободенъ за бѣжанцитѣ: по него се движеха само кавалерия, артилерия, пѣхота и плѣне­нитѣ турски войски. Ние тръгнахме прѣдъ Ивановъ-день, из­проводени отъ гостоприемнитѣ хазяи до край града. Като да­доха всѣки му отъ насъ по 5 рубли подаръкъ, пожелаха ни лекъ пѫть и добро виждане. Ние потеглихме за Габрово, а отъ тамъ за Червенъ-брѣгъ. Изъ пѫтя по окопитѣ още лежеха невдигнати турски войници умрѣли отъ студъ, като ги карали за Търново. По пѫтя бѣ пълно съ кола, карани отъ молдовани, черни, рошави и много страшни. Конетѣ имъ много слаби и едвамъ вървятъ, каратъ патрони на руската войска. Нѣкому като умрѣлъ коньтъ, той го замѣстилъ съ волъ. Стигнахме при хановетѣ на Червенъ-брѣгъ. Тамъ сварихме много бѣжанци отъ Старозагорско, които чакаха да прѣстане виелицата на Шипчанската планина. Тя спрѣ и всички тръгнахме на другия день и стигнахме благополучно до върха на планината. Тукъ имаше землянки направени отъ рускитѣ войници. Въ тѣхъ си починахме и ние. По двѣтѣ страни на пѫтя бѣха поставени кошове пълни съ камъни, между които е стоела руската ар­тилерия. Отпрѣдѣ ни се прѣдстави казанлъшкото поле, като панорама. Макаръ и да бѣше всрѣдъ зима, пакъ гледката бѣ приятна. Потеглихме надолу. Стигнахме до турскитѣ окопи. Тухъ пазѣха руски войници. Пихме вода отъ чешмата и слѣзохме въ Шипка, която бѣше почти цѣла изгорѣна. Послѣ хва­нахме пѫтя за Шейново. Тукъ още събираха орѫжието на избититѣ войници и го складираха на голѣми купове. Имаше още неприбрани и незаровени турски войници. Кучетата, из­бѣгали отъ околнитѣ изгорѣни български и турски села, хо­дѣха и се хранѣха съ неприбранитѣ още човѣшки тѣла и до толкова се бѣxa настръвили, че нападнаха и на насъ и щѣха да ни разкѫсатъ. Двѣ роти войска ходѣше да изтрѣблява тия кучета, и, благодарение на нея, ние се спасихме. Рускитѣ вой­ници ни продадоха мартинки пушки; едни ги продаваха въ Шейново, а други ги взимаха край селото, като казваха, че тѣзи пушки сѫ държавна собственность, и никой нѣма право да разполага съ тѣхъ. Стигнахме въ Малкото-село, изоставено отъ турцитѣ съ всичката му покѫщнина, даже останалъ не опеченъ и хлѣбътъ въ нощовитѣ. Ние и още много други ка­лоферци се установихме въ това село. Нашето връщане прѣзъ Шипка бѣше благополучно, а на ония прѣзъ Троянъ — много трудно: изъ пѫтя замръзнали нѣколко жени и мѫже, между които били Гѫчювица Цапаркина и синъ й Лалю. Селото бѣше пълно съ храна и добитъкъ, и никой се не нуждаеше отъ нищо. Започнаха да прииждатъ всѣки день калоферци. Селото се изпълни. Състави се общинско управление, раздаде се храна и добитъкъ на новодошлитѣ. Нѣкои хора се поселиха и въ околнитѣ села: Голѣмо-село, Овчилари (сега Александрово), Доймушлари и пр.

Въ начало на пролѣтьта тифусътъ се появи наново въ по-голѣмъ размѣръ отъ колкото въ Севлиево: по цѣли кѫщи се затвориха и понѣкога умрѣлитѣ и слѣдъ седмица ги зара­вяха, както се случи съ Злата Султанкина, съ дъщеря й и още съ много други. Селото се разреди, започна да опустява. Попъ Хрисантъ опѣваше мъртвитѣ подъ дърво, като богомилитѣ, за­щото нѣмаше черкова, а отпослѣ вѣнчаваше и кръщаваше подъ сѫщото дърво. Между кръстенитѣ бѣха и останалитѣ турци и туркини, а непокръстенитѣ Дишко и Добри Калинъ ги из­пращаха за оня свѣтъ.

Слѣдъ примирието турцитѣ почнаха да се завръщатъ и да искатъ да имъ изпразнимъ селото. Сѫщо пристигна и турчинътъ Чуканоглу, въ кѫщата на когото живѣехме. Той раз­гледа двора и излѣзе. Прѣзъ нощьта сестра ми сънувала, че дохожда една жена и й казва: «Вашето щастие е въ корена на черницата. Извадете го». Сутриньта тя разправи съня си, а ние й се присмѣхме, че е суевѣрка. Въ двора, дѣйствително, имаше куха черница. Отидохме и я разгледахме. Дънерътъ й бѣ затрупанъ съ бѣли валчести рѣчни камъни, между които бѣше израстнала трѣва. Отъ това заключихме, че въ корена нищо нѣма. Слѣдъ 13—14 дена турчинътъ дойде съ двама стражари отъ Казанлъкъ, разхвърля камънитѣ, разкопа кору­бата и, за наше голѣмо очудване, извади 2 бакърни кункуми пълни съ около 10 оки розово масло. Турчинътъ си замина съ стражаритѣ и маслото, а ние останахме да му гледаме мѣстото и да се чудимъ.

Слѣдъ година и три мѣсеца отъ нашето поселение дойде прѣдписание отъ Казанлъкъ да се опраздни селото, че ще се завърнатъ турцитѣ. Събра се всичкото село и рѣши: кѫщитѣ на Малкото-село да се съборятъ, и съ материяла да си съградимъ наново кѫщи върху изгорѣлите въ Калоферъ. Речено и свършено. Слѣдъ единъ мѣсецъ селото вече не сѫществуваше, тъй сѫщо и околнитѣ дѫбови кории бидоха изсѣчени за строителенъ материялъ. Когато се завърнаха турцитѣ, не намѣриха никакъвъ подслонъ, нито пъкъ гора за градежъ. Започна се новото прѣселение за въ Калоферъ. Които имаха кола, натовариха и покѫщнина, и керемиди, и дървенъ материалъ, а които нѣмаха, всичко на гръбъ прѣнесоха, особно сиромашията.

Въ Калоферъ, камъкъ върху камъкъ, не бѣше оставенъ: всичко изгорено и срутено. Само двѣ къщички по на 4 подпорки стоеха (Дидовичината и Банковичината), които служили на турскитѣ караули, и воденицата на дѣдо Нача Дойновъ, при Чавдарови, която имъ е била потрѣбна за брашно, и циганскитѣ кѫщи. Всѣки ходѣше и плачеше надъ пепелищата, върху които бѣше израстналъ буенъ пелинъ, изъ който се криеха поди­вѣлитѣ котки. Всичко бѣше запустѣло, като че ли тукъ не сѫ живѣли прѣди хора. Ако да не седѣха оградитѣ на дворищата и тукъ тамъ по нѣкое неизгорѣло овощно дърво, човѣкъ мѫчно можеше да си намѣри двора на бившата кѫща, ключоветѣ на които нѣкои наивни хорица още носѣха съ себе си, като имъ се не хващаше вѣра, че цѣлъ единъ градъ може до изгори. Завърнахме се и ние разочаровани. Всички бѣха тѫжни, всички плачеха: едни за имотъ, други за покѫщнина и добитъка си, а най-много за убититѣ и из­мрѣлитѣ, като нареждаха, колко души сѫ излѣзли отъ една кѫща, а сега колко се завръщатъ и какъ намиратъ всичко на прахъ и пепель. Надойдоха майстори отъ Македония, и се за­почна застрояването. Въ продължение на 4 мѣсеца Калоферъ се застрои и заприлича пакъ на градъ, но не като стария, съ красиви здания, училища, черкви, монастири, читалище и пр.

При бѣгството си Калофера оставихме съ 1308 кѫщи, 250 дюгеня, 200 чаракчийници за гайтанъ и воденици, 1400 отлукани и обори, 3 хубави и добрѣ уредени черкови: св. Архангелъ, св. Богородица и св. Атанасъ, който е подражение на Балъклийската цариградска черкова, два параклиса, три дѣви­чески монастиря съ черковитѣ и единъ мѫжки монастирь съ черкова света Богородица вънъ отъ града.

При завръщането ни, отъ черковитѣ бѣха останали само зидоветѣ, които, макаръ и бомбардирани отъ турцитѣ, не могли да се съборятъ. Нѣколцина турци отишли да събарятъ мряморното тепло на олтаря на св. Атанаса, Единъ се качиль да чупи мрямора отгорѣ, но се подлъзналъ и падналъ, като извикалъ: «Качинѫзъ, динкардашларъ, Аллахъ да каилъ олмазъ»! и по тоя начинъ останалъ олтарътъ не покѫтнатъ.

Въ Калоферъ сѫ били избити мѫже, жени и дѣца около 630 души, между тѣхъ е имало и много стари, които не могли да бѣгатъ. А отъ разни болести, прѣзъ бѣгството до завръ­щането ни сѫ умрѣли повече отъ 1100 души. Само отъ нашата кѫща имаше умрѣли и убити 6 души.

Слѣдъ като се установихме вече на постоянно мѣсто­жителство и всичко почна да върви до нѣйдѣ въ редъ, женитѣ рѣшиха да стане прѣселение и на мъртвитѣ: и тѣ да се прибератъ въ Калоферъ отъ околнитѣ ближни села, което и стана. По-богатитѣ откупиха на хора да извършатъ разкопаването и прѣнасянето, а по-сиромаситѣ, отъ които повечето бѣха жени вдовици, сами извършиха тая работа. Почна се разкопването. Кѫдѣто бѣше сухо мѣстото, тѣлото скоро се разложило и само кости останали; но, кѫдѣто бѣше мокро, тѣлата стояха цѣли като вмряморени. Сега трѣбваше или на ново да ги заравятъ, или, тъй както сѫ, да ги отнесатъ. Прѣдпочетоха послѣдното. Извадиха ги, омиха ги и въ чували и торби ги прѣ­несоха въ Калоферъ съ месото заедно и слѣдъ опѣването имъ наново ги погребаха.

Слѣдъ туй послѣдно прѣселение и мъртви, и живи се успокоиха . . .

30 юний, 1907 г. с. Бояна (Софийско).