Калоферска дружба

На 21 ноември 1904 г. калоферци, живеещи в София, се събират, обсъждат и решават да основат културно-просветна дружба. Избират комисия в състав Димитър Фингов – председател и членове Иван Н. Бракалов, Никола Начов и Иван Брадинов, която да изработи проект за устав. Комисията възлага тази задача на Никола Начов.

На 5 декември 1904 г. в 9:30 ч. в гостилница „Славянска беседа” се

провежда събрание, на което Никола Начов докладва и се приема устава. Избира се временно настоятелство с председател Иван Н. Бракалов, подпредседател Тодор Хр. Гълъбов, касиер Никола Начов, съветници Христо Д. Павлов, Иван Т. Бракалов, Иван Д. Тюлев, секретар Н. Донков и контролна комисия в състав Иван Хр. Брадинов, капитан Др. Бояджиев, Иван Д. Чавдаров.

На 16 януари 1905 г. в 10 часа, пак в гостилница „Славянска беседа” се
провежда учредително събрание, на което се избира Настоятелство на Калоферската дружба в София в състав: председател Никола Начов, подпредседател Иван Т. Бракалов, касиер Иван Хр. Брадинов, секретар Н. Донков; съветници – Христо Д. Павлов, Иван Н. Бракалов и Тодор Хр. Гълъбов; контролна комисия – Иван Д. Тюлев, капитан Др. Бояджиев и Иван Д. Чавдаров. 

На 30 януари 1905 г. Настоятелството изпраща окръжно с устава на дружбата до всички познати калоферци, калоферки и техните зетьове, до Екзарх Йосиф I, до митрополит Константин във Враца, Георги Шопов в Измаил – Русия, Тодор Увалиев в с. Казанещи – Бесарабия и др. С окръжното се съобщава на съгражданите, че е основана културно-просветна дружба с благородни цели. Апелира се за морална и материална подкрепа от тях.

Уставът на Дружбата е написан в осем раздела: цел, средства, членове, приходи, разходи, управление, длъжности и права на Настоятелството и общи разпоредби. Член първи гласи: Целта на Дружбата е: а) да сближава живущите в София калоферци; б) да подпомага морално и умствено, а крайно бедните и материално, живущите в София и временно пребиваващите; в) да се грижи за всестранното въздигане на Калофер и изучаване на неговото минало.

По-късно Никола Начов ще напише: „Калофер има славно минало. До Освободителната война 1877 – 1878 г. той бе един от най-интелигентните български центрове: мнозина видни лица, които даде на освободена България, па и после, които днес заемат толкова важни длъжности, свидетелстват за това. Преди 50-на години калоферското училище е имало 4-5 класа, в него преподаваха учители просветени, самоотвержени, патриоти, идеалисти. Хвала на живите и вечна памет и признателност на покойниците. То даде легион достойни ученици. Ала нявгашния славен и богат алтън Калофер днес почти не съществува. Той стана изкупителна жертва в Освободителната война, беше изцяло опустошен. От Св. Илия (20 юли) 1877 г. до началото на 1878 г. в него нямаше жива душа и от хубавите му къщи и градини, цветя и белосани зидове и пълни с покъщнина, която пъргавата и спестовна калоферка бе събирала и наредила, бяха останали само 2-3 голи, прости къщи, в които живеели цигани – ковачи. Случи се и друга, не по-малка беда: пропаднаха някогашните хубави калоферски гайтани и шаяци, прочути в Македония, Босна и Херциговина, Мала Азия, Беломорските острови и чак до Египет. Млъкнаха хилядите чаркове.

Днес Калофер представлява печална картина. Той прекарва мизерен живот, всеки ден губи по нещо и положението му се влошава. Ние всинца го напуснахме, напущат го като птици гнездото си млади момчета и момичета, а останалите там старци гинат един след друг... За туй печално положение на Калофер донякъде и ний сме виновни. Още от началото наши заможни калоферци не се обединиха да образуват дружества и да основат поне 1-2 фабрики за гайтани и шаяк, които да съберат около себе си работните сили и да доставят поминък на сиромашта. Гайтани и шаяци и днес се правят в Габрово и Сливен. Изпревариха ни хората.

Следва продължение...